Левент Кроткоблеев беше набожен, толерираше религията и странеше от Църквата. Отбягваше я на всяка цена, защото имаше непоносимост към нея. Тя се дължеше на токсична комбинация от страх и отвращение, която го караше да заобикаля отдалече църкви, параклиси, манастири, Светия Синод и Семинарията. Това усложняваше маршрутите му по работа и разходките за развлечение. Единствената полза – удобно оправдание да не спортува под какъвто и да е предлог.
Макар и жертва на тези вътрешни противоречия, външно Левент се проявяваше като съвсем обикновен човек. Никой не подозираше, че е далечен наследник на един от най-свирепите войни на хан Крум Страшни, от когото и самият владетел малко се страхувал.
Левент винеше за всичко баща си. Той беше изчезнал много отдавна. Никога не беше проявил какъвто и да е интерес към сина си. Това беше в неговите очи категорично доказателство за гузната му съвест.
„Всъщност, ако се замислиш, човек, причинил това на свидната си рожба едва ли има дори наченки на съвест!“ – уверявал се всеки път клетникът, когато му се налагало да прави дълги обиколки, за да заобиколи поредната църковна сграда.
Престъплението спрямо него било извършено веднага след раждането. Извършителят, на име Ангел Кроткоблеев пирувал заедно с група колеги – до един зловещи данъчни служители. Имало защо – на бял свят дошъл първият му син. Той се надявал, че отрочето ще наследи героизма на прадядо си и даже да надмине неговите подвизи. Прадядото бил хайдутин от който треперела по-заможната част от населението. Дядото живеел в по-неблагоприятна среда и дал израз на кръвожадните си наклонности, като станал касапин. Колел предимно агнета – свинете му се стрували нечисти, а за говедата бил чул, че са свещени животни. Ироничните му слова към поредната жертва – „Агънце, ти кротко блей, че след малко ножът ще запей“ се приемали погрешно от публиката за съчувствие. Това недоразумение било в основата на прякора му, който станал семейното фамилно име.
Ентусиазмът на Ангел бил заразителен, а алкохолните напитки – в изобилие. Скоро всички се съгласили, че на новороденото предстои славно бъдеще. Единодушно решили, че на такъв юнак му подхожда героично име. Заваляли предложения, развихрила се оживена дискусия. Наложили ли се неколкократни посещения до щанда за алкохол в гастронома.
Дошло време да изпишат щастливата родилка и чутовния герой. Акушерка с миловидно лице и подала купчина документи.
„Този пакет получават всички при изписване. Най-важен е актът за раждане. Моля Ви, хвърлете един поглед, за да се убедите, че всичко е наред.“
Развълнуваната майка погледнала през сълзи към официалното свидетелство че има син.
Погледът и се плъзнал по редовете и се спрял на името. Сълзите и моментално пресъхнали и я помела вълна от гняв и всепоглъщащ срам. На официалния документ пишело „Страхил Страшен хайдутин Ангелов Кроткоблеев“.
Ухиленият и до уши мъж бил бит с букета от рози докато не обещал, че веднага отива в общината да промени името. Поуспокоена, но още афектирана тя изяла цялата кутия с шоколадови бонбони, които и поднесъл, докато го чакала.
Той се завърнал след три дни. Като отворила вратата, щял да падне с носа напред, ако не го придържали двама колеги. Те го подпрели на стената и се юрнали надолу по стълбите. Шумът от стъпките все още се чувал някъде в далечината, когато съпругът и се свлякъл на пода. Главата му клюмнала и от джоба му изпаднал свит на руло документ. С треперещи ръце развила вече омачкания акт за раждане. Новото име на детето било изписано с красиви букви: „Коскоджамити Левент Ангелов Кроткоблеев“.
След като линейката отвела Ангел към болницата, тя накърмила бебето и се обадила на познат адвокат.
Разводът бил бърз и безболезнен. И двете страни признали, че между тях има пълна несъвместимост. След кратка кариера в току-що появилите се силови групировки Ангел се записал в Чуждестранния Легион и изчезнал в пясъците на Африка.
Очевидно било, че синът и не можел да води нормално съществуване с това име. След като преодоляла първоначалния стрес и преминала еуфорията от факта, че се отървала от своевременно от Ангел, тя започнала да търси решение на въпроса. В общината отказали да променят името, поради пресрочено време за подаване на молба. Там и намекнали, че може би има шанс това да стане, но е изключително сложно. Имало безбройни детайли, които е необходимо да се уточнят. Един услужлив бюрократ и предложил да обсъдят подробностите в неговия апартамент. И да не бил нагъл и грозен, тя пак би му отказала, но това никак не помогнало.
Според мнозина от Демокрацията полза няма, но при младата майка станало точно обратното. Благодарение на промените, вече било разрешено Църквата да издава кръщелни свидетелства.
„Те са точно толкова валидни, колкото и акта за раждане от общината“ обяснила и добре осведомена комшийка. Справка с адвоката и го потвърдила.
Докато траел възстановителният и период и проучванията, времето летяло. Наследникът на фамилия Кроткоблееви растял. В момента, когато кръщенето било насрочено, вече наближавал годинка. Бил емоционално и чувствително бебе с широко отворени, доверчиви очи.
Дошъл денят на приобщаването му към Бога и православната църква.
„Вярата си е вяра, но хлябът е с пари“. Като аргумент за размера на поисканата сума това не звучало твърде убедително. От друга страна, решението на свещеника да откаже каквито и да е промени на името, ако не получи на черно исканата сума, било непоклатимо. Ще не ще, нещастната майка се съгласила. Приятели и роднини помогнали. Изненадващо, сред тях била и свекървата. Тя напълно и съчувствала и се възхищавала на лекотата с която се отървала от непрокопсания и син. Отдавна си мечтаела да се раздели със съпруга си, но никога не и стигнала смелост.
Било прекрасен ден, слънцето на циганското лято топлело приятно, листата били все още зелени и учебната година тепърва предстояла. С две думи – царяло всеобщо и пълно щастие.
Левент бил последен. Преди него свещеникът приобщил четири други младенци и изпил две бутилки вино.
Дошъл и неговият ред. Попът го поел в ръце, вдигнал го към себе си и започнал. Запял със силен глас, за да прикрие факта, че замазва думите и е позабравил молитвата. Заедно с гласа му от устата се носел лош дъх. От шума и миризмата на кръщелника му се догадило. За да спре това мъчение се опитал да дръпне попа за брадата. Като не успял, отчаяно повърнал върху него. Свещеникът се стреснал и го изпуснал в купела. Главата му се ударила в ръба, потекла кръв и потънал в свещения съд. Замятал се бясно, крайниците му разплискали водата по пода. Попът бил зает да си чисти брадата и недооценил опасността от удавяне на кръщелника. Майката завила от ужас, всички закрещели и се затичали да извадят давещото се дете. В суматохата някой бутнал свещенослужителя, той паднал и си счупил ръката. Тази, с която взел подкупа.
Детето било спасено. Преди някой да се осъзнае, майката грабнала предварително подготвеното кръщелно. Скочила в колата на кръстницата – най-добрата и приятелка – и се прибрала в къщи. При направения разбор двете решили, че операцията си струвала парите и усилията. Момчето вече официално се казвало Левент Ангелов Кроткоблеев.
Драматичните събития нанесли непоправими щети на невръстния и син. Той изпитвал страх от водата и винаги щом минел покрай църква се изпускал в гащите.
Пораснал набожен и даже харесвал някои религиозни ритуали. Поради невъзможността да посещава църковни сгради, присъствал само на такива, които се провеждали на открито. Дори и те предизвиквали паника у него, затова се ограничил само до един – хвърлянето на кръста на Богоявление. Чувствал го някак си свързан със себе си. Имало вода, Божият син бил покръстен, за да изкупи греховете на човечеството. Не го интересувало, дали интерпретацията му е вярна. Намирал утеха във факта, че дори и Божият син страдал при престоя си сред хората. Малко се срамувал от себе си, защото бил сключил нещо като договор с Бога. Обещал, че всяка година ще посещава някое населено място за да наблюдава ритуала. „Господи, заклевам се, че ще посетя сто места, всяка година – различно селище, каквото и да ми струва това!“ Логиката му била желязна – за да изпълни обещаното, трябва да е жив и здрав. Надявал се, че Господ ще му прости тази дребна хитрина и ще го дари с дълъг живот. Особено като се убеди, че той не иска дълголетие от егоистични цели, а за да изпълни благородна мисия. Мисията на живота му – ограмотяване на българските ученици по всичко, свързано с математиката.
„Без математика няма напредък, тя е в основата на точните науки, а те – те са двигателя на прогреса, ключът към икономически просперитет. Другите учители дават частни уроци за пари, но не и аз. Да им отворя очите е роля , която приемам с гордост и не без себеотрицание.“
Алгебра, геометрия, тригонометрия, корен квадратен – всичко представлявало материя, която предизвиквала неприязън при преобладаващата част от подрастващите. Мисията била нелека, но не и невъзможна. Нужен бил отдаден учител, упорит труд и достатъчно време. Сто години изглеждали като приемлив срок, а той имал нужните качества. В неговите очи сделката била справедлива.
През 2012 година изборът паднал на Пещера. Прочел, че името на града идва от пещерата „Снежанка“, но установил, че сред населението има доста мургави граждани. Един от тях щял да изиграе решителна роля в живота на Левент.
Навръх Богоявление благородният учител застанал леко в страни от събралата се на единия бряг на Стара река тълпа. Група мъже със сериозни и решителни изражения наблюдавали очаквателно свещеника.
„Откъде ли идва тази традиция – да се хвърли кръста в ледените води за да могат смелчаци в народни носии да се надпреварват кой ще го извади? Разбирам, че има нещо общо с кръщаването на Христос. Защо не изберат някой праведен човек и да го кръстят символично, все едно, че е Исус? А-а, сещам се – грехота е да се представяш за Божия син, даже и при нас, българите. Затова, вместо него, във водата се потапя кръста. Кръста, този уред за мъчение, на който той страдаше и загина, за да изкупи греховете ни. Сега той е свят символ и този, който го извади, се покрива със слава, здраве и добро храносмилане.“
Доволен, че е разрешил антропологическата загадка Левент спрял вниманието си на свещеника. Около четиридесет годишен, той изпълвал расото по начин, издаващ преклонение към един от най-ценните дарове от бога – кулинарното изкуство. Движенията му били достолепни, а погледът – съсредоточен. По всичко личало, че приема задълженията си към паството с голяма отговорност. На моменти тази му отдаденост пречела на привързаността му към леката атлетика. Отец Спиритон обожавал този спорт и не пропускал нито едно състезание по телевизията. Особена наслада му доставяли тласкането на гюле, хвърляне на копие и най-вече – на диск. Всяка година поръчвал в местната пекарна да му направят козунак с формата на „Дискохвъргачът“ на великия скулптор Мирон. Все още очаквал кога формата ще се получи, но вкусът никога не го разочаровал.
Възпитаникът на Светия Синод се стремял да направи от ритуала спектакъл, който да достави наслада на очите, спокойствие на душите и благочестиви мисли. Тази нелека задача налагала старателна подготовка. Целта била да се хвърли кръста далече, за да има достатъчно разстояние за надпревара на участниците. Трябвало да внимава, да не го запрати в плиткото на другия бряг, където ще е лесно да се види и извади. Нужни били тренировки. Отначало опитвал с камък, тежащ колкото кръста, но аеродинамиката не била на негова страна – камъкът цопвал или твърде близко или прекалено далече. На помощ му се притекла съдбата. При него дошъл да се изповяда един от малкото редовни посетители на службите – електроженистът Искрен Огнянов. Подобно на повечето от нас, и той съгрешил. Грехът му бил почти непростим. Преди време магазина за електроника му продал електрическа самобръсначка. Искрен ухажвал упорито комшийката си, снажна жена, притежателка на солиден и добре закръглен задник. Тя отхвърляла поканите за среща с извинението, че е непрекъснато заета във фризьорски си салон. Дали в резултат на Коледно настроение или по друга причина, тя най-после се съгласила да я заведе на ресторант. Щастливият ерген си купил самобръсначката, за да бъде гладко обръснат и неотразим. За нещастие, тя била марка „Braon”, произведена някъде в Китай. Дефектният уред така нарязал лицето му, че кървял в продължение на няколко часа. Не можело и дума да става, да се появи в този вид пред избраницата на сърцето си. Като чула, че е „неразположен“, поради печалния си опит, красавицата решила, че го мъчи махмурлук. Сложила си грим, начервила устните и излязла с водопроводчика Щрангов. Скоро се заговорило за сватба. Вбесеният заварчик грабнал верният си оксижен и в една тъмна, безлунна нощ, заварил всичките врати на магазина. Уместно е да се отбележи, че дори и в Пещера доста се крадяло, та сградата била с метални врати и решетки. Отнело няколко дни докато успели да го отворят отново. Безотговорният собственик претъпял значителни загуби. Отчето го изслушал внимателно и отсякъл:
-
Голям грях, но Бог е милостив! Аз следвам Бога, но живея на Земята. Освен да напишеш хиляда пъти „Отче наш“ искам две неща от теб. Първо, да ми направиш един кръст от арматурно желязо, дето да тежи точно като църковния. Второ, да ми донесеш две туби вино от Карабунар.“
Свещеникът бил опитал веднъж това прочуто вино и извънредно много го харесал. Мисълта да отиде собственолично там го изпълвала с библейски страх. Като повечето кореняци поназнайвал турски и преводът на името на селото не бил тайна за него – „Черен кладенец“. В съзнанието му там имало дълбок бунар, стигащ чак до преизподнята. От него правели набези различни дяволски изчадия, които на всичкото отгоре били и мюсюлмани. Нямал никакво съмнение, че щом навлезе в чертите на селото, те веднага ще го надушат и завлекат в огнената геена на ада. Готов бил да се откаже от чудното вино, за да спаси душата си. Заварчикът не бил достатъчно праведен, за да представлява интерес за шейтаните и бил в безопасност. Направата на кръста била придружена с молитви и комкане с карабунарско вино. Крайният продукт не се отличавал с естетични качества, но имал формата и точното тегло на истинския църковен кръст. Въоръжен с него попът започнал усилени тренировки. Изпипал всичко до съвършенство и кръстът плясвал във водата всеки път там, където трябвало.
Отец Спиритон спрял да пее и тържествено поел кръста от подноса, покрит с плащеница. Вдигнал го, за да го почете тълпата. Настанала напрегната пауза, даже вятърът спря. Чувал се само ромонът на реката. Мъжете придърпали потурите и заели очаквателни пози. Свещеникът замахнал с добре тренирано движение и кръстът полетял като птица. Издигнал се високо, позлатата му блеснала под слънчевите лъчи, застинал за миг и неохотно се предал на гравитацията. Малко преди да цопне в реката една тъмна сянка се стрелнала от другия бряг, грабнала го и побягнала по близката улица. Преди още тълпата да реагира се скрила зад ъгъла и изчезнала. Преследването било неуспешно. Последвалото разследване показало, че освен църковната утвар липсвала Волга-та на тъста на шефа на полицията и лицето Мюмюн Мемиш. Части от автомобила се появили на черния пазар из Пловдивска област. Ромският крадец и кръстът изчезнали безследно, сякаш никога не са съществували.
Мюмюн бил издирван от Пазарджишката полиция под името Юсуф Демиров. Издирвали го, защото си нямали друга работа. Такова било неговото мнение. Той лично считал, че изкусните му кражби трябва да се изучават в училище, за да се научат подрастващите на изобретателност и въображение. Преселил се в Пещера и през месеците с тридесет дни се представял за Мюмюн, а в тези с тридесет и един – за Мемиш. През Февруари отивал във Велинград.
В нощта преди Богоявление Мемиш се готвел да обере мазето на къща, разположена недалеч от брега. Спотайвал се в храстите и чакал градът да заспи. Било доста студено и почвал да става нетърпелив. Тъкмо да се отправи натам, на отсрещния бряг се появила фигура и блеснал лъч на фенерче. Стреснатия крадец озадачено загледал мъж във непромокаем рибарски гащеризон, който размахвал ръце като спортист преди състезание.
За негово учудване, фигурата замахнала силно, нещо полетяло и пляснало в реката недалеч от него. Мъжът нагазил във водата с предпазливи крачки. Осветявал дъното, но не и лицето си. На няколко метра от брега надал тържествуващ вик, навел се и извадил някакъв предмет от дъното. Светлината огряла лицето му и крадецът разпознал местния свещеник. Отчето се срамувал да не го видят гражданите и най-вече гражданките, как тренира да хвърли кръста. Още бил в активно търсене на попадия и не мислел, че в рибарски гащеризон, с кръст от арматурно желязо в ръка, е образец на качествен материал за съпруг. Операцията се повторила няколко пъти и всеки път кръстът падал на едно и също място.
Мемиш не обрал мазето, за да не привлича внимание към този бряг. Когато останал сам неколкократно пробягал от скривалището си до брега и после до ъгъла на крайбрежната улица.
Всички участници били съвършено тренирани за да стане отвличането на светия предмет безпроблемно.
Левент нямал представа за тези задкулисни събития. Драматичната сцена оставила у него незаличими следи и го травмирала дълбоко. Дълги месеци я сънувал по няколко пъти на нощ. Събуждал се облян в пот и дълго плачел, преди да заспи отново. Самата мисъл, че ще присъства пак на ритуала на Богоявление го карала да трепери и да повръща с глава заровена в тоалетната чиния. Трябвало с болка да признае, че с посещенията на сто различни населени места е свършено. Българските ученици така и щели да си останат непросветени за тайните на математиката. „Голям грях е да не изпълниш обета си към Бог! Но той ми е свидетел, наистина не мога! Богородице, смили се над мен, просветли ме, покажи ми как да изпълня обещанието си към божествения ти син, неговия отец и Светия Дух!“ След месеци на стрес, молитви и размисъл, резултатите не закъснели. Наддал петнадесет килограма и намерил елегантно решение на проблема. Вместо да наблюдава ритуала, щял лично той да го извърши! Купил диск с подходящата молитва, познат пилот му донесъл кръст от Йерусалим. Свързал прожекционен апарат към лаптопа и закачил екран на стената на банята, точно зад ваната. Още от преди си имал записани на мобифона песнопенията на свещениците от посетените церемонии. Дошъл светия празник. Левент станал рано, изкъпал се, старателно се обръснал и се пременил в народна носия от Граовско. Запалил свещи, пуснал молитвите и прожектирал на екрана пейзаж от Читашката махала в град Лом. На него се виждала едноименната чешма. Създавала се илюзия, че водата от нея се излива във ваната на благоверния учител. Водата, разбира се, идвала по водопровод, собственост на „Водоснабдяване“, София. Макар и добре хлорирана, тя била достатъчно студена, за да стигне температурата на река през зимата. Левент се прекръстил и метнал кръста във ваната. Той се чукнал с метален звук в дъното. След него с плясък се хвърлил преданият вярващ. Дъхът му секнал от ледената вода, но безпроблемно намерил свещения предмет. Ритуалът бил пълен успех. Единствената неприятност била, че металът откъртил парченце от емайла. На следващата година кръста бил увит в пешкир, благословен от Софийския митрополит срещу приемлива цена.
За момент всичко потекло като по мед и вода. Стресът изчезнал, но апетитът му останал непроменен.
Поредният удар на съдбата дошъл от телевизионно предаване. В него участвала една от ученичките му. Пременена като за стриптийз, тя цупела изкуствени устни, подрусвала предизвикателно силиконови гърди и ръсела глупост след глупост. Това, макар и обидно, не било новост за него. Шамарът дошъл на края, когато я запитали:
-
Каква е мечтата на живота ти? Без да се замисли, отговорила:
-
Да стана една богата и здрава бабичка! – явно било добре и старателно обмислено.
„Господи, каква откровена простащина! Какъв меркантилизъм! Какво става с това поколение? „Богата и здрава бабичка!“ Не „ Да спася нечий живот“, „Да направя велико научно откритие, „Да сътворя произведение, което разтърсва.“ Дори и най-простото „Да се събера с любовта на живота ми, да имам здраво и добро дете“. Не, „богата и здрава бабичка“! Едно време мечтаехме за вечна младост. За безкрайна пролет, когато навсякъде е свежо и прекрасно, всички са щастливо влюбени. Целувките никога не омръзват а старостта е избягала далече заедно със зимата и есента.“
Явно трябвало да се вземат спешни мерки, за да се спасят подрастващите. Какво по-сигурно средство от математически задачи, които да развиват мисленето и възпитават в еднаква степен въображение и педантичност. Започнала неравна битка. Изобретателните ученици масово използвали интернет. Оказало се, че там почти всичко което им задавал има готово решение. Той прибягнал към скритото си оръжие – архивни сборници със задачи, за които никой не си спомнял. За да придаде елемент на театралност, разигравал следното представление: Отварял вратата и мълчаливо отивал до дъската. Заставал с гръб към класа, вадел от джоба си смачкана хартийка и започвал мълчаливо да пише. Като приключел, обръщал се и заявявал: „Добро утро. Надявам се, че сте спали добре, защото ще ви трябва добре отпочинал мозък. Докато пътувах в метрото, ми хрумна една интересна задача. Записах си я на билетчето и ето я на дъската. Ще очаквам решението след тридесет минути.“ И без да обръща внимание на протестните възгласи, сядал зад катедрата и започвал да чете новините. Това продължило няколко седмици. Доста ученици започнали да бягат от час. Той пишел безмилостно отсъствия и продължавал в същия дух. Изпълнил се с чувство за добре изпълнен дълг и стигнал до извода, че заслужава награда. Напоследък нещо се чувствал самотен. От усилията да спаси бъдещето на България нямал време, а и желание да търси запознанства. След дълги душевни борби и колебания си взел въображаемо куче. „То няма съществена разлика между електронно и въображаемо. Даже то е по-истинско, защото ще е живо в съзнанието ми.“ Не било лесно, но накрая се избрал породата – Делиорманско гонче. Купил му най-скъпата каишка, сипвал му само най-качествената храна. За да съхранява ресурсите на планетата, на сутринта пресипвал храната обратно в опаковката и. Най-приятният момент от деня бил когато го извеждал на разходка. Стремял се това да става колкото се може по-често, за да го държи в добра форма. Последната разходка била към десет и половина вечерта, независимо от атмосферните условия.
Една есенна вечер паднала гъста мъгла, ръмял проникващ до костите дъжд. Какъв по-удобен повод за каляване на волята! Взел каишката, торбичка за изпражненията и излязъл. Въпреки мизерното време настроението му било повишено. Сутринта дал на учениците толкова трудна задача, че развалил успеха на почти всички. Крачел с чувство на добре изпълнен дълг. Учел подрастващите, изпълнявал си годишния обет към Бога, даже екскрементите на въображаемото си куче не пропускал да събере. Какво повече можел да иска от живота? Оказало, че може. Например, истинско куче щяло да го предупреди, че зад него се приближават безшумно група черни силуети. Такова нямало, затова когато някой го препънал и му нахлузили торба на главата , изненадата му била пълна. Тя бързо отстъпила мястото на първичен страх. Причината – опрян до гърлото му остър нож. Потекла тънка струйка кръв, по крачола се стекла урина. Не се съпротивявал нито като го изправили на крака, нито като го повели грубо в неизвестна посока. Непрекъснато се препъвал, за голямо недоволство на похитителите, които го псували приглушено и от все сърце. Изскърцала врата и го въвели в затворено помещение. Махнали качулката и станало ясно, че мъките тепърва започват. Намирал се в църква! Паднал на колене и запълзял към маскираните сенки.
-
Смилете се, най-искрено Ви моля, смилете се над мен! Задушавам се, не ми стига въздух, ще ми се пръсне сърцето! Де що поискате, ще го изпълня! Пари, дрехи, мебели – взимайте! Апартамента ще ви припиша, кола нямам, но имам банкова сметка. Всичко, всичко е ваше! Само ме изведете оттук! Проснал се по корем и запълзял по студения под. Прегърнал краката на един от тях, и през плач започнал да целува калните му обувки.
Мъчителите се разсмели и свалили качулките. На анемичната светлина се показали лицата на негови ученици-абитуриенти.
-
Ти какво си мислиш – че можеш да се гавриш с нас? „Измислих една задачка в метрото. Ето, записах си я на билетчето“ Как ще я запишеш, бе? Ние да не сме вчерашни? Сутрин рано в метрото е такава блъсканица, че отвсякъде те подпират – и да не се държиш, няма да паднеш. А задачките понякога са толкова дълги, че не могат да се поберат на билета! Да не говорим, че и на теб, и на нас ни издават карти за пътуване. Че си нещастник е ясно, ама че и си подлец, не го очаквахме. Кой знае как потриваш ръце, щом намериш поредната нерешима задача. Успеха ни развали, но духа ни не успя да пречупиш!
Вдигнали го на крака, колкото да го овържат така, че да не мърда. Смъкнали му панталоните и гащите и го бутнали на пода. Останал хленчещ и без капчица достойнство. На тръгване, тарторът го заплашил:
-
До три дни да си ни оправил бележките! Хич не си и помисляй да викаш полиция! Имаме солидни връзки и веднага ще разберем. Нащракали снимки с телефоните и напуснали.
През открехнатата врата се чул приглушеният им смях и отдалечаващи се стъпки. Останал сам, обездвижен и с разбито сърце.
Какво се случило на сутринта, когато попът го намерил с разголен задник и в безпомощно състояние, историята мълчи. Учениците завършили с отличен успех по математика.
Левент почти не излизал от вкъщи. По цял ден плачел и ядял без прекъсване. Колкото повече дебелеел, толкова повече споменът за кошмарната нощ се отдалечавал.
Около Богоявление се възстановил до степен, че решил да изпълни свещения си обет.
Както си му е редът, напълнил ваната и приготвил кръста. На стената греел пейзаж от Тетевен. Пуснал молитвените песнопения и тържествено запратил светия символ във ваната. Метнал се след него с енергия, каквато не чувствал от месеци. Почти веднага го намерил и надал тържествуващ вик. Приготвил се да се изправи на крака и да започне да слави Бога. Останал си с намеренията, защото се оказало, че му е невъзможно да излезе от ваната. Запълвал я плътно, като тапа на бутилка. Нямало мърдане ни напред, ни назад. Месеците стрес и усилено хранене си казали думата. „Няма да се поддавам на паника! Бог няма да ме изостави! Спокойно, целенасочено, методично. Въртеливи движения, постоянство…“ давал си кураж и воля да се бори с обидната ситуация.
Минали три дни. Водата придобила кафеникав цвят от смесените урина и изпражнения. Станало ясно, че не може да се измъкне без чужда помощ. Започнал да вика, отначало – с половин уста, после – с пълно гърло. За негов късмет, чул го господин Шесташки. Бивш служител на Държавна Сигурност, той бил председател на домсъвета. Параноята му се засилила след като се пенсионирал. Бил твърдо убеден, че живеещите във входа заговорничат, за да го свалят от отговорната му длъжност. Непрекъснато слухтял, за да прекъсне заговора в самото начало. Щом чул виковете за помощ, хукнал по етажите, заблъскал по вратите и крещял:
-
На помощ, един от съкооператорите е в беда! Дългът ни зове!
Обърканите граждани се събрали пред апартамента на Левент. Наистина, отвътре се чували отчаяни викове. Шесташки се върнал с брадва, която си държал за в случай на инвазия от Македония. Подал я на един от съседите, който изглеждал достатъчно силен.
Вратата бързо се предала. Затичали се към банята и пред очите им се разкрила грозна гледка. Щом шокът от нея преминал, по-малко гнусливите се отправили към ваната. След неколкократни опити, стигнали до извода, че задачата е по-трудна, отколкото изглеждало на пръв поглед. Заваляли делови предложения, разнообразни идеи. Най-накрая се приело решение, което обединявало елементи на няколко от тях. Сипали сапунена вода, за да се намали триенето. Донесли въже и го вързали за краката. Не могли да го проврат около него, толкова плътно била запълнена ваната. Наредили се един зад друг и се хванали за въжето.
-
При моята команда, на „три“. Едно, две-е, три! Дърпай!
