Разказ от Марин Дамянов
Марин Дамянов Дамянов е киносценарист и писател, който се изявява главно в областта на криминалните жанрове. Автор е на книгите „Абсолютно безнаказано убийство“ (сборник разкази), 1995, „Добро ченге, гадно ченге“ (сборник разкази), Аргус, 2000, „Сбогом, Джони“ (роман), Аргус, 2001, Казусът Рози“ (роман), Развитие, 2002, Време за убиване“ (роман), Факел, 2004, „Лошите и злите“ (сборник разкази), Аргус, 2007, „Самурай от Надежда“ (сборник разкази), Action, 2009.
Смених няколко канала и се загледах в една кримка. Там някакви се думкаха с магнуми и не можеха да се уцелят от 5 метра, но по филмите е така. Мернах зад телевизора една скрита бутилка „сталичная“. Имаше четири пръста водка още. Сипах си я – да отпусна малко. Покрай филма се сетих да проверя моя револвер, погледнах дали е смазан и дали работи нормално. Винаги е зареден – затова обичам револверите – няма засечки, няма предпазител, не се чудиш има ли патрон в цевта – просто вадиш и гърмиш. По едно време усетих, че ми се губят части от филма – проспивах ги явно, и загасих телевизора. В просъница чух как се отключва входната врата. Разсъних се и се провикнах:
- Окса, нямаш право да влизаш тука! Остави ключовете и се махай! Ще се обадя в полицията!
В тоя момент влезе един черен силует и протегна към мене един много дълъг пистолет – поне 40 сантиметра – явно със заглушител. Ръката с пистолета беше пъхната в найлонов плик – знам защо – за да си събере гилзите; те са веществено доказателство, никой истински убиец не ги оставя на местопрестъплението.
Така че нищо не чух, но усетих глух удар в тялото. Паднах отстрани на леглото, грабнах от шкафчето моя револвер и гръмнах по черния силует; той избяга. Ушите ми писнаха; в стаята замириса на барут.
Попипах се – кървях яко. Язък за новата пижама – си помислих, много е идиотско, но това ми мина през ума. Взех джиесема и набрах 112.
- Има ранен полицай…. Главен инспектор Вихрен Черпоков… С огнестрелна рана в рамото над сърцето…
- Кой се обажда?
- Аз съм раненият– Вихрен.
- Това шега ли е? Нали знаете, че е престъпление, ако се шегувате?
Казах си адреса и завърших:
- Тежко ранен съм. Вратата е отворена. Всеки момент може да загубя съзнание…
И дотук…
Усещането е, че мъчително се разсънваш, и отначало нищо не помниш, дори кой си не знаеш… Първото, което видях, беше един олюпен таван… Свестих се на легло в болницата на МВР, окичен със системи. Час по-късно пристигна един разследващ полицай, отвори си папчицата и ме попита:
- Вие сте колега, нали?
- Аз съм експерт-криминалист.
- От къде точно?
- Работя в базовата научно-техническа лаборатория.
Ченгето гледаше тъпо, затова продължих машинално:
- Занимавам се с огледи на местопроизшествия, снемам отпечатъци, правя експертизи. Нямам преки контакти с престъпници, не водя разпити, не провеждам разследвания.
- Не ми чети буквара, ами кажи какво се случи! В кръвта ти имаше алкохол и то доста… Налюска се и реши да се самоубиеш? Или си играеше с револвера на пияна глава и се простреля?
Разследващият беше млад и недоучен. Явно – некадърен. Най-вероятно – връзкар, за да е на такава длъжност. Отговорих спокойно:
- Не, колега! Някой отключи, влезе и ме простреля, както си лежах. Но и аз го продупчих! Не ме гледай така, беше си чиста самоотбрана…
- Хм… Изследвахме ключалката – няма следи от взлом. Затова пък имаше в антрето цял чувал празни бутилки от водка… Тия с алкохолен делириум често им се привижда нещо…
Аз се попипах внимателно по гърдите – бях с чиста превръзка, с една тръбичка – дрен – да изтича кръв или каквото има. Опитах се да убедя келеша:
- Гледам, че са ме оперирали. Би трябвало да са извадили куршум от мене. Вземете го от докторите и го съпоставете с тези от моя револвер – ще видиш, че не съм се прострелял сам! Балистиците ще ти кажат, че по мене е стреляно от повече от два метра – личи по пижамата! Има „пояс от обтриване“ на куршумите, но няма барутни петна.
- Знам си работата, не ми давай акъл. Чакам експертизата от балистиката. Според твоята версия кой иска да те убие?
- Жена ми – измънках. – Бившата ми жена, по-точно. Миналата седмица се разведохме.
Той ме погледна с едва доловима подигравка в погледа.
- Колега, абе ти да не си оня… дето жена му го бие?
Осъзнах, че съм се прочул сред колегите.
- Да – отговорих горчиво, – аз съм оня… дето не удря жена.
- И твърдиш, че сега се е опитала да те убие?
- Не се сещам за друг, който има мотив и възможност.
- Абе тя да не е дъщеря на дон Вито Корлеоне?
- Не, преводачка е от руски.
- Ако не беше колега, щях да ти кажа – много филми си гледал…
Ченгето не беше приятен човек, но аз имах нужда да разкажа на някой цялата идиотска история.
Значи, преди да се оженим, Оксана беше идеалната жена. Карахме заедно яхти, ходехме из планините. И за двама ни беше втори шанс. Тя е половин рускиня, секси е. И двамата бяхме над 40, децата ни бяха големи, и си мислех, че хубавият живот сега почва.
След като ударихме парафите в гражданското продължих да го вярвам… но за кратко. Доста бързо образът, за който се ожених, почна да се стопява и изчезва. Отначало си живеехме добре, пийвахме заедно водка, хапвахме руска салата и правехме лудешки секс. И после… почнаха скандалите. Не твърдя, че съм идеалният мъж… но пък има ли такъв, освен в женските сериали? Уж ставаше въпрос за ревност, кога бях виновен, кога – невинен… но постепенно се оказа, че става дума за власт и за желание да смачкаш мъжа. А мъжът все за нещо е виновен, нали така?! Погледна на улицата някоя колоездачка по бермуди – скандал; закъснея половин час от работата – скандал; обади ми се някоя колежка – скандал. После почнаха и скандали без повод. Понякога имаше и хубави дни – като „едно време“ – но… имаше веднъж на седмица, после – веднъж на месец… Остави това, ами Окса почна да ме дере и да ме удря. Тя каже нещо, аз кажа, тя крещи, аз крещя… и току ми забие ноктите като някойпобесняла котка.
Тук трябва да уточня нещо. Бях на 15 години, когато баща ми ме прати в средното полицейско училище – не само, за да се отърве от мене, а и защото за 4 години признаваха и средно образование, и военна служба, вземаше се и шофьорска книжка, осигуряваха и работа. После ме приеха в Академията на МВР – и пак общежитие, пак – казармена атмосфера. Баща ми беше офицер от полицията, така че едно нещо ми е набито в главата – трябва да се спазват законите! Убеден съм в това, но и да искам, не мога да ги нарушавам – така дълбоко ми е залегнало, че нямам друго „аз“. Аз съм тоя, който прави всичко по закон. Изминах целия път от обикновено сержантче до полковник (преди да ни девоенизират) с много бачкане… и с почтеност. Имал съм и проблеми – колегите, като решаваха да покрият някоя далавера, страняха от мене – имаха ме за някакъв странен динозавър, който не се е научил да лъже… Отгоре на всичко и жена ми почна да ме бие.
Та така. Почнах да ходя на работа издран и със синьо под очите. Всички ме зяпаха и ме разпитваха. Не обичам да лъжа, а и да обичах, номерът „котката ме издра“ не би свършил работа. Котки-боксьори няма.
В един момент просто не ми се прибираше вкъщи… Човек иска да си почине след работа, а не от единия зверилник да иде в другия… И спрях да се прибирам. Прескачам няколко банални хода и преминавам нататък. Шест месеца по-късно още се криех у приятели, на които Окса няма телефона и адреса. На всички други тя звънеше, крещеше, плачеше, заплашваше… Тя отиде и в службата ми да се оплаче на началника. При комунизма рускините, омъжени за българи, така правеха – оплакваха се на партийния секретар. За щастие, отдавна вече няма партийни секретари в МВР, така че тоя номер не минава. Разкараха я, но от това рейтингът ми сред колегите хич не се вдигна… Продължавах да се крия като преследвано животно.
Искам да подчертая, че така и не открих да има защитени жилища за мъже, бити от жените си. Какво според вас трябва да прави един мъж, дето жена му го бие, дере и скубе?! Вариантите са два: Първо – дръпва й един як бой – и така… да се знае кой е мъжът в къщата.
Но рускинята това и чака – изважда си медицинско, подава жалба в прокуратурата, оплаква се в телевизията. И се прочуваш като ченгето – домашен насилник. В най-добрия случай те уволняват дисциплинарно. Така е с рускините – не биеш – не си мъж, биеш – изрод си!
Но аз винаги съм вярвал, че законите трябва да се спазват, а не като бандити да си решаваме проблемите.
И втори вариант – тръгваш по пътя на закона. Само че тогава всички ти се подиграват – и мъже, и жени…
Един съдия, един прокурор, един адвокат и 20-30 колеги, когато се разчу историята, ми казаха на четири очи приблизително едно и също:
„А бе защо не й шибнеш два шамара на тая? Що я оставяш да те тормози и разиграва?“
Още повече, че жените понякога си го търсят – така казват. Може и да си го търсят, но какво от това?! Пълно е с наркомани, които си търсят дрогата. Това не значи, че е оправдано да ги снабдяваш.
Освен това, не мога да си представя да живея в някаква ситуация, състояща се от бой, крясъци, шамари, водка, секс, дране… Като се прибера от работа, искам да си почина, не да се бием с Окса.
Между другото, като млад играех карате. Един път Сенсея реши да играем „свободна практика“ – кумите. Тогава бях доста слаб откъм килограми, да кажем бях към 70. Та сложиха срещу мене една яка кака – поне с пет кила по-тежка от мене и малко по-висока. Аз не съм дребен, среден ръст съм, но тя беше поне 1 и 80. Сложихме каски, нагръдници, протектори на ръце и крака. И… изведнъж осъзнах, че аз жена не мога да ударя. Само блокирах, маневрирах; каката се усети и, кой знае защо, това съвсем я вбеси. Изглежда реши, че я подценявам, понеже е жена. Ако не сте играли карате, трябва да поясня, че защитата не е ефикасна без контратака, няма как… Блокираш 3 удара, четвъртият минава и ти размътва канчето. Отнесох боя по всички правила. Та така – аз жена не мога да ударя, не искам, а и не трябва. Има си закони. Не сме цигани – да си бием жените. Подадох жалба при прокурор. Той се поусмихна, вика:
- А бе що не й шибнеш два шамара на тая? Какво й трябва на една
истеричка? Два шамара и едно яко чукане, и това е… Вместо да товариш държавата да ти решава семейните проблеми. Мъж си, в края на краищата…
- Има си закони в тая държава. Да се бият жените не е редно – отговорих твърдо. Прокурорът стана сериозен и взе да пише нещо на компютъра.
След година и половина криене и две-три съдебни дела най-после осъдих Окса да напусне апартамента ми. Бих й го оставил, но тя си имаше апартамент в Люлин, съвсем приличен. Живееше в моя, само за да ми пие кръвчицата…
На последното дело Окса плака, крещя… и припадна. Но съдията всъщност беше една мъдра стара съдийка, дето знае всички женски номера. Извика „бърза помощ“, изчака малко… Окса, разбира се, си намери адвокатка – някаква феминистка, която по презумпция беше убедена, че мъжете са само два вида – злодеи и „джендъри“. Май се чудеше аз от кои съм. Добре, че се бях запасил с медицински свидетелства, че съм бит и дран, та ме сложи при джендърите, каквото и да значи това…
Разведохме се, после осъдиха Окса да напусне апартамента ми. Но тая жена не е отстъпила без бой нито сантиметър през живота си. Е, затова е изяла много бой, макар и не от мене… Накрая отидохме цяла делегация – районният инспектор със съдебното решение, двама полицаи и аз – и изхвърлихме Окса и багажа й на улицата. Въпреки съдебната заповед, въпреки че сме колеги, полицаите ми хвърляха мрачни погледи – аз бях злодея, а горката хубава жена плачеше, та се късаше…Харизвам им я!
Влязох си в жилището след година и нещо за първи път. Вътре – кочина. Намерих под леглото около сто бутилки от водка. Явно през последната година Окса е била обсебена от своята руска половина и от водката „Сталичная“. Тя и преди това пийваше, ама не беше такова почудище. Домързя ме да мъкна огромния чувал с празни шишета до контейнера за стъкло и го оставих в антрето. Но мързелът се наказва – при огледа полицаите го бяха видели и, разбира се, бяха убедени, че алкохоликът съм аз.
И още една голяма грешка – трябваше моментално да сменя ключовете или да подпра вратата с някой шкаф, ама бях тотално скапан. И не ми се вярваше, че Окса ще се домъкне още първата вечер… Това разказах на разследващия, той ме изгледа с професионален скепсис, но все пак веднага ме попита:
- Къде да я търсим, твоята бивша булка?
Казах адреса на ченгето адреса в Люлин и той отпраши. Аз дремнах малко, че хич не бях във форма – вероятно от загубата на кръв. Бях прострелян отпред отдясно, а бяха ме рязали откъм гърба ми, за да извадят куршума. Така че резултатът беше – отпред дупчица, отзад – операция…
Надвечер се посъвзех; точно довършвах чиния с леща, подобна на диария, когато пак се домъкна разследващият полицай:
- Намерихме я. Много съжалявам. Оксана Мирошниченко е мъртва.
Знам, че минава за грозно, но не успях да сдържа една въздишка на облекчение. Той продължи:
- Простреляна е. Има дупка от куршум в предсърдието.
Намерихме там и един мъртъв мъж с черен суитчър… Прилича на кавказец или чеченец. Седи си там до вратата в локва кръв. До него –стечкин със заглушител… Най-напред си помислих – убийство и самоубийство. Обаче той не се е самоубил – прострелян е в корема. Не намерихме другия пистолет. А бе ти ревнуваше ли твоята бивша, дето те заряза?
- Не – отговорих сдържано. Изкушавах се да добавя: не само не ревнувам, а и зестра бих и дал, само да ми се маха от главата… Но ситуацията не беше за майтап. Тъпунгерът явно обмисляше версията да не би аз да съм убил и двамата от ревност.
- Даа. Мътна история – изпъшка ченгето, колкото да каже нещо.
На мен ми се оформяше някаква версия в главата. Питах го:
- Съобщихте ли веднага за мене по медиите – че има прострелян служител на МВР – в тежко състояние, но извън опасност за живота?
- Официално не сме, обаче журналята са докопали информацията и съобщиха… Сигурно плащат на някой колега да им снася полицейските новини.
- Така… Ето моята хипотеза. Тя е наела някакъв там от съветските републики да ме убие.
- Тя може ли да си го позволи? Десетина хиляди евро върви едно поръчково убийство.
- Ти не я познаваш. Окса всичко би дала, би си продала апартамента, би си продала задника, само за да ме накаже…
- Много си я вбесил! За какво толкова има да те наказва?
- Не знам. Защото избягах от нея. Или защото приличам на баща й.
Обаче той е умрял и тя си отмъщава на мене… Или ме наказва, просто защото съм мъж.
Разследващият полицай направи гримаса, че не е убеден, но не ме прекъсна, и аз продължих:
- Значи така: наемникът ме простреля, изпълни си поръчката, и веднага е отишъл при нея да си иска остатъка от парите. Тя е чула по новините, че съм жив, и е отказала да му плати, понеже не си е свършил работата. Оня е бързал за самолета. Нали знаеш – идеалното убийство е когато застреляш някого, и след два часа си на летището, а след три – в Истанбул… Така че наемникът я е застрелял, взел си е парите… и е хвърлил топа. Провери! Ще видиш – чеченецът е надупчен с 38 калибър – моя револвер.
Ченгето извади телефона си и излезе от стаята да не го слушам. След малко се върна и измърмори:
- Значи, лежиш си тука и разрешаваш моя случай… Да, има плик с пари, има самолетен билет за Истанбул. И е прострелян с 38 калибър – револверен куршум… Куршумът, дето го извадиха от тебе, и този от жена ти – и двата са 9 мм макаров, може и да са от стечкина, и той стреля с такива. Балистиците ще кажат.
- Така де. Може да не бия жени, но съм експерт – криминалист.
И в тая работа съм добър! – казах гордо, доколкото може да е горд човек на системи и с подлога под леглото.
- Нали знаеш – ще се води дело и съдът ще прецени дали си го убил при самоотбрана.
Аз кимнах – това беше неизбежно. Той продължи със садистично удоволствие:
- Не вярвам да имаш проблеми. Но все пак… наеми онзи мазния дебел мастит адвокат.
Уви, и аз знаех, че ще се наложи. За съжаление дебелите адвокати искат по стотарка на килограм живо тегло… за начало.
Ченгето понечи да си тръгне, но се върна.
- Чудя се дали щеше да се стигне до там, ако й беше ударил два шамара, като те дереше. Абе много ми се иска да те питам… ти да не би да си педал?
Е тоя наистина прекали! Измърморих нещо неясно. Той не ме чу добре:
- А, какво?
Нарочно говорех тихо и пресипнало и той се наведе над мене, за да ме чуе. Цапардосах го с тенекиената чиния през лицето. И му креснах в стъписаната физиономия:
- Не съм педал, бе! Само жени не бия…
Това е трагедията на съвременния мъж – или си мачо и злодей, или те слагат при педалите… И по средата няма никой.
