Най-добрият фокусник сред артистите вярва, че всичко, което ни се случва – дори най- незначителните събития, е свързано по един удивителен и дори – магичен  начин… А иначе съдбата на актьора и клоуна Николай Николаев, или както го наричат всички – Коко, е наситена с наистина невероятни преживелици. Прилича на безкраен сериал, чиито сезони набъбват застрашително с нови и нови сюжетни разклонения: бебета изплакват в театрални ложи; по чудо излекувани се връщат от смъртта; бракове се редуват с изневери, разводи и… нови бракове; невръстно момиченце се превръща в хетера и става годеница на онзи, в чиито колене е израсла… Само дето сценарист е самият живот. По-важно – според самия Коко – от фокуса върху собствената му персона е, че в кадрите от житейския му филм  се разхождат от великите артисти на България, през стъпилият на луната Алън Бийн, до леля Ванга в ролята на Спасителя. По-големи или по-епизодични появи имат още: фокусници, акробати, лечители, едноокият Митко  и другарите му по сиропиталище; бели престилки, клоуни-терапевти, малчугани от детските клиники на „Пирогов”… Заглавието му би могло да бъде „Невероятната съдба на Коко Н.”, а аналогията с известен френски филм не е просто игра на думи. Основно сходство на нашия герой с небезизвестната Амели Пулен освен развинтената фантазия е, че също като нея, след нещо преживяно, решава да превърне в основно свое занятие това, да прави другите щастливи…

Двойно раждане. Коко имал чурка. Светци в жк  „Желязна ръка”. Покрай цирка и оперетата  замирисва на театрален грим…

Баща ми Стефан Николаев беше от скромните, но големи строители на българския театър. Самият аз съм роден в театъра в Бургас – по време на представление, на което баща ми е бил режисьор, а мама е гледала от ложата. За щастие драматург на театъра по това време е д-р Болгуров, който е помогнал за „епохалното събитие”, да се пръкна на бял свят… Било есента на 1940. Няколко месеца по-късно семейството ми заминава за Силистра, където татко основава местния театър и където малко след това се роди брат ми Васил, по-късно известният илюзионист Орфи. Там на 4 годишна възраст се родих като артист. Играеше се някаква руска мелодрама, в която майка губи момиченцето си, пък после го намира… Бил е сковал страшен студ; Дунав бил замръзнал, и  жената, която води дъщеря си за представлението отказва да я доведе. Представлението е пред провал, а салонът – пълен… Ами сега?… Ние живеехме в сградата на театъра; помня смътно как баща ми връхлита с гардеробиерката;  нахлузват ми една нощничка и тати каза:  – „Моето момче, Коко, сега слизаш долу на сцената; ще легнеш в креватчето там, само ще си спиш и нищо няма да говориш. „Майка ми” в пиесата беше Ветка Морфова, голяма българска провинциална актриса, лека й пръст… И така, почва тя да говори на сцената: „Верочка, момиченцето ми, не ме ли познаваш – аз съм твоята майка…” Тогава у мен явно се е събудило чувството ми за мъжко достойнство – нали и баща ми каза: „моето момче”… И съм станал, и съм произнесъл ясно и високо: „Аз не съм момиченце; аз съм Коко и имам чурка!… Искаш ли да ти я покажа?” И съм запретнал нощничката си отпред, търсейки доказателство. Актрисата прихва да се смее и се заравя като щраус в креватчето; публиката почва вместо да реве, да се кикоти; пускат завесата и – бедният режисьор! – ми повдигна задния край на нощницата и… бой! И викът ми за помощ се сля със смеха на публиката –  това е моето трагическо раждане като артист. Питам те сега – след всичко това мога ли да стана нещо друго…

Най-хубавите ми детски спомени започват от момента, когато татко стана директор на Оперетата. Художествен ръководител там беше Стефан Македонски, а баща ми пое ръководството на строежа на Музикалния театър, така, както го виждаш и досега. Дадоха му апартамент под наем в най-голямата, казаха, кооперация в София, казвали й „Желязна ръка”. Намираше се на „Трапезица”, в самия център на София – отсреща бяха ЦУМ и Партийния дом. Или по-точно щеше да бъде, защото тогава това бяха купища развалини, а на това място по-рано са били прочутия „Юнион клуб”, много еврейски магазини, пазар за цветя… От прозореца на апартамента се виждаше каре от дюкянчета, някои от които на неизселени още евреи. В тях се продаваше всичко – от кюлоти, до газ за осветление и цветя, а във вътрешното дворче на 2-3 масички се събираха старците за по чаша турско кафе. След време дойдоха и пометоха всички дюкянчета – оказа се, че разкрили „страшна” шпионска централа…

А около мен вече миришеше на мечтания театрален грим… В къщи всяка вечер идваха гости от театъра – Мими Балкански,  Асен Русков,  Тина Краева… Последната беше една чудовищна актриса;  приличаше на Тина Търнър. Години по-късно срещнахме с Климбо истинската Тина в един бар в Ню Йорк, отблизо тя наистина поразително приличаше на нашата Тина Краева… Та нашата кооперация беше цял квартал – всичките 480 души се познаваха обаче, поздравяваха се. Ние – 7-8-годишните деца, виждахме да излиза всяка вечер от 4-ти вход  един човек с огромна бяла брада, с дълга коса, опирайки се на бастуна, той бавно потегляше в нощта… Този велик човек беше скулпторът Андрей Николов. Викахме му „белият лъв”. Често той се връщаше с още един много дълъг и сух човек с черна брада и широкопола шапка – Владимир Димитров-Майстора. Тези двама странници в нощта минаваха покрай нас и се стопяваха в тъмнината. Приличаха ми на свети свети Кирил и Методий; а впрочем те наистина бяха светци. В 3-ти вход пък живееше един друг голям български интелектуалец – писателят Николай Райнов. Имах честта само един път да го зърна; той не излизаше от къщи. Те с баща ми бяха приятели, татко често ходеше у тях „на раздумка”. Един ден мама ме прати да извикам баща ми. Влизам аз в апартамента и виждам: стая цялата в дим, а две глави – сякаш отрязани – плуват вътре в дима и си говорят (и двамата бяха страшни пушачи; цигарата не им слизаше от устата) това се е врязало в паметта ми като абстрактна картина. Впоследствие акад. Райнов беше обявен за буржоазен изкуствовед. Неговият син Богомил, който пък беше прегърнал идеите на един друг академик – Тодор Павлов, излезе със статия в „Работническо дело” срещу баща си и се отказа от него. А пропо – тогава доста хора от интелигенцията се отказваха от бащите си…

Един ден на празно място в нашия двор започна да се строи цирк. Тогава за първи път видях един едър мъж с огромни мустаци като на Панайот Хитов, който се разпореждаше наоколо; внезапно грабна чука от един от работниците, който не се справяше със забиването на анкера, и с оглушителни псувни по негов адрес с три удара го заби в земята и прикова шатрата. Вечерта отидохме в цирка и гледам – същият  човек с мустаците, само че във фрак, с цилиндър и камшик. Елате деца, каза татко, да ви запозная с моя добър приятел . Великият Лазар Добрич! Единственият „сеньор на цирковото изкуство” в света, авторът на номера с трапеца на смъртта. За него пък какво да разправям – мемоарите му са като на барон Мюнхаузен. Само ще кажа, че Първата световна война го заварва в Америка на върха на кариерата му. Той оставя всичко и идва като доброволец в България, за да се бие за страната си… Уникална личност беше…

В един черен ден на 51-ва година татко получи мозъчен кръвоизлив и умря на 43 години. След смъртта му получихме пенсия от 68 лв и 20 стотинки. Мама продаде на актьора Спас Джонев част от библиотеката на татко, друго за продаване нямахме. Както мизерствахме, един хубав ден пристигна у нас Лазар Добрич, удари в масата една пачка с пари и каза: „Вдовичке, това е за сираците на Стефана… Ние циркаджиите играхме представление, за да има какво да ядете…” Месец по късно същото направи бате Асен Русков  с Музикалния театър…

Някъде по това време научих, че в кино „Георги Димитров” има самодеен работнически театър и детска школа към него. И тогава реших да уча за артист. Отидох там и сред желаещите видях едно русо момче със сини очи, с една много чиста бяла риза, с възкъсо панталонче за ръста му и с две очи-кръпки на задника. Тва момче стана моят втори брат. С течение на годините с него заедно растяхме, заедно се влюбвахме и разлюбвахме, заедно преминахме през театралната академия, заедно се женихме, развеждахме… Това момче се казваше Климент Денчев – невероятният артист, художник, певец и човек Климбо…

Мюзикбокс в „Кристал”. Западни филми, фалшиви съветски матроси; от театрален авангард до Народния театър

 Ето ги през втората половина на 50-те – нашият герой Коко и неразделният му приятел Климбо; на по 17 години и на  седемнайстото небе от щастие, че са взети за малки роли не къде да е, а във Военния театър на „Раковски”. Въоръжени с гирички и пружина, хлапаците-културисти помпат бицепси, наредени с плаха надежда в края на опашката от взривени мъжки сърца. Бяхме точно взривени  и пометени от чара на едно миньонче,  по чието създаване Господ сякаш беше консултант – Мария Русалиева, която нежно зовяхме „Мери Рус”…

Времето е историческо – „размразяването” след смъртта на Сталин, и всички се надяват на по-хубави дни. В кината френските филми започват да стават все повече; с артисти, за които в България още никой не е чувал – Жан Габен, Мишел Симон, Бурвил. Появяват се и италиански филми като „Рим – открит град” на Роселини със сценарист някой си Фелини… В сладкарница „Кристал” е внесен първият мюзик бокс в България – срещу 50 стотинки и натискане на бутон с желана мелодия, една механична ръка издърпва поръчаната плоча и я поставя на диска… „Марина Марина… Рита Павоне, Доменико Модуньо… Месеци по-късно в мюзикбокса се появи някой си Елвис Пресли с бавни  и с бързи парчета. Бързите се казвали рок енд рол. Бяхме много впечатлени. Туистът се появи едва 1962, но тогава „Кристал” беше превърнат вече в стол на Министерския съвет… Не зная какво стана с мюзикбокса…”

Една лятна утрин София от 60-те осъмва с друго френско чудо – „Париж върху лед”. Айс ревю посред лято със специална инсталация за лед, феерия от цветове и танцьорки с пера. Атмосферата наистина се „размразява”…

През 1964-та третокурсникът от класа на проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ Николай Николаев попада случайно в един софийски дом на ул. „Солунска”. Завежда го приятел от Института по философия на БАН с уговорката, че няма да разказва много много за това посещение. Вътре ги посреща ги единственият неразстрелян политик от висшия ешелон преди Девети; оцелял след години затвор – министър председателят на Царство България от 3 до 9 септември 1944 Константин Муравиев. „Засмян, беловлас, с късо кожухче без ръкави – приличаше на симпатичните и смешни селяни от картина на Стоян Венев. Но като седна и заговори на един изящен български, веднага ме лъхна благородство и аристократизъм. Като разбра, че съм студент от театралния институт, ми посочи бюрото си с един сценарий за филм върху него- „Втора рота” от Павел Вежинов. „Помолиха ме да бъда консултант като специалист от епохата преди Девети. Но господа, аз по-ужасно нещо не съм чел!… Оставям, че е несръчно написан, но всичко вътре е толкова лъжовно, фалшиво, изкривено… Така история не се пише. Ще минат без мен. А времето ще покаже – то е най-добрият съдник…”

С много кандърми и клетви за секретност Коко си излиза от този дом с черновата от мемоарите на собственика им. Заедно с жена си ги изчитат до сутринта, когато трябва да ги върнат обратно. „За първи път четях „нелегална литература”; за първи път чух за личности и събития, които в новата история бяха буквално заличени…”

Ще минат 30 години, докато мемоарите на Муравиев бъдат отпечатани, а на „светнатите” младежи засега не им остава нищо, освен да вземат участие във възстановки по превземането на Зимния дворец в чест на Великата октомврийска социалистическа революция. С озверели от „гняв и глад” лица, матросите-студенти от ВИТИЗ, въоръжени с пушки и униформи от Киноцентъра, и с жив Ленин отпред, дефилират край Мавзолея, от който възторжено им маха съставът на Политбюро…

Въпреки соцреализма в студентските ни глави звучаха еретични мисли на велики модернисти и абстракционисти. Мечтаехме да правим нещо по-различно и по-щуро  като форма. Искрата се запали от един полски филм, в който бе заснет етюд на студентски експериментален театър – с много вкус, финес  и тънка мисъл. Решихме – ще създадем „Театър на ръцете”, но различен от полския! В едно ОФ клубче на „Раковски” и „Хан Аспарух” репетирахме денонощно група луди хора; деляхме бурканче лютеница и един хляб 8 души, но единствения глад, който изпитвахме, беше за изкуство. Концепцията беше да сме в черни трика и качулки, само ръцете ни, боядисани в светещи бои, се движат в пространството. Невероятно красиво и много модерно. Беше времето на легендарния квартет „Джаз фокус” начело с Милчо Левиев; и когато потърсихме кой да ни напише музика, нашият „духовен спонсор” Радой Ралин каза – „Само Мильчо!… Отидохме при „Мильчо”, той изгледа една репетиция, каза: „това е страхотно!” – и без да поиска стотинка сътвори музиката. Ето как: извика ни в студио 1 на Радиото (на пулта беше самият инж. Джони Пенков) и целият театър по чорапи започнахме да играем, а на инструментите Милчо и „Джаз фокус” импровизират, и това се записва… От Театъра на ръцете ни остана само спомен, професионален опит, блестящата музика на „Фокус”-ниците… и дупка в морето… Във всеки случай съм благодарен съм на Господа за всичко това; както и после за годините, прекарани в Народния театър, за доброто и за лошото вътре… Доброто: имах невероятното щастие да се докосна до колосите, които играеха на сцената му. Благославям съдбата за това, че като влязох като послушник в този Храм на Мелпомена, аз стигнах дотам, да играя с велики български артисти – от Кисимов, Стаматов, през Карамитев до Йордан Матев. И с г-жа Дупаринова, и с г-жа Славка Славова!… За четвърт век, прекаран в този театър, как пък на тези две актриси не ми се обърна езика да им кажа „другарко”!… Лошото – за тези години, в които прекарах вътре, смених шестима директори. Но действителният директор беше един – ЦК… Впрочем един от великите директори на Народния, много преди Девети, е бил забележителният Владимир Василев, основателят на сп. „Златорог”. За него говореха, че веднъж в кабинета му влязъл артист, носещ „препоръка” от Двореца. Василев я прочел, скъсал я на четири и рекъл: „С тая препоръка нека Дворецът ви назначи в дворцовия си театър, а в Народния вие място нямате!…” През 26-те години, в които бях член на „художествения съвет” на театъра,  не видях нито един директор да скъса – не на четири – на две поне нито една препоръка от ЦК за някого…

Някой ще каже: тоя на летописец ли се прави – не съм ни летописец, нито анализатор. Аз съм Клоунът, а не Паисий и описвам моята история –и тъжна и смешна, и може би любопитна за тия, които знаят времето, в което живях…

 Любовник на телевизията. „Калинка мая” в Канада. Господата Коко и Климбо се разминават с Франк Синатра.

Аз съм любовник на телевизията от 1964 – нещатен… Първият си сценарий работих там заедно с Коко Азарян и великолепния Слави Шкаров. После през 1967 чрез Детска редакция тръгна „Сладкарница „Захарно петле” и продължи рекордните за тогава 13 години… Нямаше „летучки” и НСРТ. Имаше пионери, ама не димитровски, а телевизионни – трескави строители на българската телевизия, които само не спяха в нея. Освен многото запалени люде, имаше и един Петър Ступел, за кратко шеф на Музикална редакция; имаше големият Иван Радоев начело на „Забавна редакция”. Тези хора са виновници за раждането на много хубави предавания. Подпомаган и подтикван от гореспоменатите личности, а после от един щур човек на име Хачо Бояджиев, и аз исках все нещо шантаво и пионерско да направя. Първата цветна програма, но заснета на 35 мм, се казваше „Не дразнете животните – те са ваши”, едно шоу в зоопарка с Невена Коканова, където тя пропя за първи път, беше по сценарий на моя милост. Също по мой сценарий с режисьора Милен Гетов направихме първия филм със скрита камера – много забавен филм за разобличаване на фалшиви врачки и гадателки. Тогава нямаше безжични микрофони и безшумни камери. Операторът Христо Тотев, легнал на кревата в съседна стаичка на „явката”, където се пазаряха „врачките” от околностите на София (бяхме наели три квартири, за да маскираме техниката) беше увил камерата в овчи кожух, за да не бръмчи, а самият той се омотал като пашкул в стари балтони, манта, кашони, за да не се вижда… После дойдоха геговете, които правех в стил Бени Хил – през 70-те и те бяха първи за времето си. През 1980 на фестивала в Монтрьо БНТ се представя с монтирани миниатюри от предавания, и тази гегове ги видял самият Бени Хил. В типичния за западния човек добронамерен стил потърсил нашите и предложил да направят съвместна продукция. Ръководството на БНТ, естествено, отказа…

Нашите „антифокуси” със Стефан Данаилов – аз в ролята на злополучен илюзионист, а той на храбрия ми асистент Кънчо – много радваха хората. Може би защото беше добронамерен, неполитически и небитов хумор. Беше имитация на имитататорите в илюзионното изкуство. По същото време – 1975 – агенция „София прес” ми възложи сценарий за „мини шоу програма”, която да представи България на Световното изложение в Монреал. Заминахме ужасно щастливи, за по 20 долара на човек на ден, 29 български артисти и певци. Тази много налудна глава от живота си съм описал подробно в книгата си „Викът на охлюва”… Шоуто, което спретнахме,  беше обявено за най доброто шоу, правено на ЕКСПО. Пеехме на френски, виртуозът Климбо беше в стихията си – рисуваше с бързината на фокусник на огромен екран от хартия; пантомима, антифокуси… А вечер в претъпкания български ресторант на „ЕКСПО” опияняваше и взривяваше зрителите неподражаемата Леа Иванова…. От ден на ден посетителите ставаха все повече – славата ни се носеше. Тъй като 1975 беше годината на първия космически полет Союз-Аполо, един ден в павилиона цъфна руско-американска делегация начело със самия Алън Бийн – човекът, който заедно с Армстронг беше стъпил пръв на Луната!… Възторгът преля, когато Леа с дрезгаво-уморения си глас зацепи „Калинка моя”, а ние с Климбо ги довършихме с някакъв френско-руско-грузински… Страшен купон, на другия ден вестниците писаха за него. И друга една случка от този период. Един човек с пура в ръката, наблюдаващ отстранип програмата, се обърнал към представителя на „София прес” с думите: „Аз съм босът на 10-ти тв канал. Купувам господата Коко и Климбо и тяхното „антимеджик шоу” за 3 минути; по 100 долара на минута…” Няма да казвам с колко телефони до София, но все пак успяхме да получихме благословия. Отидохме в студиото, заснехме каквото заснехме; операторите се превиваха от смях, за разлика от боса, който сякаш беше изгълтал лъжица лимонтозу… Климбо тихичко ми пошепна: „Може би ще ни бият?..” „Вече? Някак много скоро” – отвърнах му с репликата на Остап Бендер. Без да се помръдне от малкото си столче, босът ни привика с дебелия си колкото пурата пръст и тихо каза: „Купувам г-дата Коко и Климбо за още 5 шоупрограми по пет минути. И по 200 долара на минута…” Бяхме на седмото небе… На следващата година ни поканиха с Климбо лично от Борда на директорите на изложението. Появи се импресариото на Франк Синатра и ни предложи постоянна работа в едно от трите му вариетета. Аз казах, че ние не можем да приемем, защото аз съм артист в „Нешънъл тиътър” и видите ли, трябва да се прибирам, защото предстои да открием камерната му зала… Климбо много ми се ядоса… А аз с целия си акъл го утешавам, като му цитирам Оскар Уайлд: „Всички сме в лайната, но някои гледат към звездите…”

Съпругите. Три, и все скорпиони.

 Имам и нямам късмет с жените. И трите ми съпруги са скорпиони… Е, те имат и  хубави качества, но като ги прихване… Скорпионът тогава може да изкльопа и себе си, и другарчето насреща… В някои от браковете бях потърпевш..Например когато ние с Климбо се озовахме в Канада, докато той се залюбваше там с красивата Люс; тук в София моята съпруга пък се залюбила с мой приятел, когото бях поканил да живее със семейството си у нас, щото си строяха апартамент… Страшно тежко го преживях. Но съм благодарен Богу, че думата “мразя” така и не влезе в кръвта ми…

През 2003-та     , вече на 62, се жених последно – за третата си  съпруга (към настоящия момент вече също бивша, бел.авт!). Нея аз познавам от 1964-та, когато тя беше 6-годишното дете на наше приятелско семейство. Едно такова злоядо, кльощаво, с криви зъби и уши, обърнати като палачинки… Вземахме я в къщи да я храним; на нея кръстих първата си дъщеря Деница. Та това момиченце после стана моя съпруга… за известно време… В живота стават и такива неща…

Тук Коко премълчава, че след всеки развод си тръгва все по-беден, защото оставя (или му вземат) къщи и имущество. Затова апартаментът, в който понастоящем живее, не е записан на негово име, за което лично се е погрижил синът му Стефан.  – „Баща ми – казал той – ще вземеш на стари години да свършиш някоя поредна глупост, затова по-добре така…” По любопитното е, че Стефан купува този апартамент за баща си съвсем случайно, чрез посредническа агенция. Още когато за първи път изкачва стълбите на старата кооперация с лице към „Цариградско шосе”, на Коко всичко му се струва познато. А когато влезе в новото си жилище, ще установи, че това е… точно същият апартамент, в който през 40-те е настанено семейство Николаеви, преди да заживее в  кооперация „Желязна ръка”… Да се озовеш по този начин, 60 години по-късно, отново в детската си стая!… Все такива чудеса ще му се случат.

 Чудеса и светци. Светецът Димитър и светицата Ванга.

 Историята с излекувания си по чудо син Коко вече се е уморил да разказва. Ако нямаше свидетели на случилото се, малцина биха повярвали, че е истинска. Най-важното е, че главният герой на тази история е жив и здрав, а както знаем – всичко е добре, когато завършва добре. Пък който иска, да вярва или не…

През 1980, на 10-годишна възраст, синът на Коко – Стефан, се разболява от тежка левкемия. След безуспешни опити за лечение го изписват от болница като безднадежден случай. Отчаяните родители се хващат за всяка сламка – в предаването „Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян е гостувал лечителят Димитър Куцаров от бургаското село Кошарица. Сложно е да се влезе при него – пред къщата му са катуни от хора, коли и палатки. Коко и съпругата му Маргарита са приети по спешност с едва дишащото дете и са смъмрени от лечителя, че много са закъснели. Билките, които предписва, усъмняват и самия него, че ще може да помогне. След приемането им детето започва да агонизира. Тогава на сцената се появява Ванга, с която Коко е в приятелски отношения – „Петел”, така го нарича галено тя, заради миналото му на популярен водещ от тв предаването „Сладкарница „Захарно петле”… С риск да катастрофира, Коко е карал с издъхващото отзад на седалката дете от Бургас до Рупите. Ванга го чака на вратата – не виждам гроб, Петел! – така казала. И помолила момчетата от милицията в Петрич да съдействат, да се съберат 5 килограма маково семе и… 60 желви… Всичко живо наоколо се включва да помага. Семето е събрано, изпечено и смляно на тахан, а „момчетата” милиционери се връщат с два чувала живи костенурки (желви), събрани из околността. „Митьо (лечителят) да продължи да лекува детето… нарежда Ванга; да се дава от маковия тахан, а всеки ден, ти, Петел, ще колиш по две костенурки и ще даваш кръвта на Стефан да пие…

Прибират се в Бургас и се започва – билката на Митьо, макът, костенурките… Трудна и жестока работа се оказва клането на костенурки, особено за човек, дето не е заколил едно пиле. На какво ли обаче не е готов един баща… Чудото става – много бавно, ден след ден, цветът на живите се завръща по личицето на Стефан. Когато изтича ужасният месец, в болницата правят ново изследване на детето. Кръвната картина е на здрав човек. На обяснението на бащата, лекарите реагират еднозначно: „Другарю Николаев, изглеждате интелигентен човек… Как може да ни разказвате такива неща…” Детето обаче все още е сковано – от стар артрит – и не може да се изправи. Отново Ванга назовава име, където да бъде изпратено – проф. Ванев в „Пирогов”. Един от най-добрите неврохирурзи в страната е озадачен – той не се познава с пророчицата; освен това артритът не е в неговата специалност. Ванга отново е познала обаче – артритът всъщност не е артрит, а болестта на Бехтерев и е в компетенцията тъкмо на неврохирурзите. Чудо?…

Днес Стефан Николаев е много успешен художник и галерист в Париж. Неотдавна дари баща си с внук. Съвсем в стила на семейството,  и тук има случка. Майката на детето, французойката Паскалин, искала името на детето й да звучи на български… топло. Как е на български  `ete`?, попитала тя съпруга си – Лято! – отвърнал Стефан. Е, значи ще се казва Лято, отсекла тя. Така наследникът на Коко Николаев, за ужас на българските си роднини, се казва с топлото име Лято Стефанов Николаев…

 Децата. Три, ако не се броят внуците и… децата от дом „Асен Златаров”. Както и тези от детските клиники  в ”Пирогов”… За последните – в последната глава.

 През 1999 „Дарик” радио отправя апел към граждани, да вземат в къщи сираче за коледните празници. Коко се отправя с малко закъснение – както ще се види по-долу, това е важен детайл – към дома за сираци „Асен Златаров” в кв. „Надежда”… Самият той по онова време живее с най-малката си дъщеря Надя, която отглежда самичък от малка. Беше денят преди Коледа. Директорката ме посреща и ми казва: „Всичко раздадохме, остана само едно циганче с едно око…” „Дайте ми го!” – казвам.  „То… има  и едно момиченце, Деси, на 15, ама се бави в развитието си…” „Вземам го и него…” В това време цъфна и едно момченце с дръпнати очи – Християн, на 8, рожба на краткотрайна българо-виетнамска любов. Прибрах и трите, заведох ги първо във Военния театър на тържество, оттам в къщи при Надето . Насложихме походни легла; голям купон настъпи. А в циганчето Митко с едното око и с другото наполовина сляпо, направо се влюбих. И така се започна – не само тази моя „група”, а и всичките 15 по-малки деца от Дома – така нареченият „отбор на делфините” – за всяка коледна, великденска или друга ваканция ги взимах при мен на къщата във Вакарел. Возеха ги с автобусче от сиропиталището; съседът Владо има крави – по 10 литра мляко изпиваха, килограми сирене и картофи – живот си живеехме, веселба!…

Години наред 100-годишната селска къща на Коко край Вакарел е втори дом на децата от сиропиталището в „Надежда”. А на Митко той става приемен родител. Поема всички грижи по отглеждането му, а те не са малко, ако се имат предвид само ежегодните операции по подмяна на очната протеза. Днес кахърите са, че Митко е навършил 18, поради което трябва да се раздели с Дома и да започне да се издържа, макар да е почти сляп. „Баща му” е бесен на държавата, която не предвижда място под слънцето за такива деца от момента, когато те напуснат сиропиталището. „Бавноразвиващата се” Деси пък, която се оказва царица на кръстословиците, днес е омъжена и има детенце. Из снимковия архив с кадри от семейни и други тържества могат да се видят омесени всички тези персонажи от един своеобразен, „Коков” свят на някакъв почти магически реализъм – родните му деца заедно с приемни, преминаващи, прелитащи през живота му герои, всеки отнесъл по нещо за себе си от смешно-тъжната усмивка на Клоуна.

 Другият живот на проф. д-р Коко. Клоуните – белите коминочистачи… Съвсем истинска клиника по смехотерапия към „Пирогов”.

 Любовта на Коко към цирка е родена вероятно още в детските години, когато е асистирал на брат си – тогава проектомагьосника Орфи. А сигурно и от близките приятелства с легенди като Лазар Добрич и мистер Сенко, с цели фамилии циркови акробати и с осъзнаването, че в този занаят няма лесно; в него не можеш да си позволиш и грам да си неподготвен. Във всеки случай още в началото на 90-те той се сбогува с театралната сцена, извади от аркашкото куфарче клоунската маска и я надяна на лицето си. Не я е свалил досега… Един ден – наистина не ми беше останало нищо, освен едно куфарче с надежда – грабнах го, напъхах в него малко клоунски реквизит и заедно с моя прекрасен колега Марин Неделчев заминахме за Италия, да работим в истински цирк… Станахме клоуните Коко и Роко под шапитото на един от петте най-големи цирка в света „Нандо Орфей”. Подарих си няколко щастливи години в светлините на манежа и сред смеха на децата… Циркът е най-великото изкуство, а клоуните… Клоуните са нежни същества, които се срещат все по-рядко; това са белите коминочистачи, които влизат през комина… в душите ни. У Марсел Пруст има един въпросник. Първият въпрос е: „какво бихте искали да чуете от устата на Господ, ако отидете в Рая?” Аз лично бих искал да чуя: „Добре дошъл, и в Рая има нужда от клоуни…” Но понеже съм още на земята – тук пък има нужда от доктори

Затова и става наистина „доктор” – проф. д-р Коко, завеждащ Клиниката по Смехотерапия към УМБАЛСМ „Пирогов”…

Звучи странно, но е самата истина. В продължение на години в „Пирогов” действа първата в Европа детска клиника по смехотерапия. Това става възможно доста години след 2000-та, в която неуморният Коко създава своята система за лечение на болни деца със смях. На собствени разноски заедно с верния си спътник от скиталческите години по циркове и фериботи на Италия, Норвегия и Финландия – Марин Неделчев-Роко, обикалят софийските болници и прилагат с огромен успех терапията си сред десетки болни дечица. Лекарите сами ги търсят, но усилията тази практика да бъде подпомогната от държавата, остават напразни. До 2008-ма, когато директорът на „Пирогов” тогана – доц. Раденовски прибавя към структурата на болницата с най-голям брой детски клиники още една…  Само с трима, но затова пък най-очаквани за визитация „доктори” – проф. д-р Коко; доц. д-р Роко и д-р Гонг (77-годишният художник Иван Гонгалов), които вместо химически хапчета раздават вълшебните лекарства смях и любов. Клиниката по смехотерапия работи с пълна пара и в абсолютна координация с останалите. Подходът на клоуните-терапевти е индивидуален към отделните малки пациенти от реанимацията, травматологията или хирургията. А най-хубавото време настъпва, когато малко по-широкият коридор между две клиники се превръща сцена с най-благодарните зрители, които може да си представи някой артист.

Това е последната голяма любов в живота на човека, актьора и Клоуна Коко Николаев – към децата, в чиито благодарни  и  засмени очи се оглежда понабръчканото му вече лице на непораснал възрастен. Любовта към проходилия по чудо с помощта на „истинските” и на „вълшебните” доктори Роско, прикован 13 години към леглото от церебрална парализа; към десетките изписани малчугани, извозени до домовете им с веселия клиничен реанимобил-клоунейка, в който вместо хапчета хвърчат шоколадови бонбони; към децата, които остават зад болничния прозорец на „Пирогов”, но вече по-малко тъжни, защото в болницата ги има вълшебните доктори Коко и Роко. Вярата в чудеса е лечебна за малките пациенти, убеден е Коко. Както и че любовта, която получава в замяна от многобройните си малки приятели, топи метастазите на рака, с който той живее от няколко години…

Ей такива ми ти работи с Коко Николаев – бивш заслужил артист, бивш бате Николай – любимец от телевизионната сладкарница “Захарно петле” на поколения деца, които днес имат внуци; основател на Габровския вариететен театър; „мозък” на номера „Разминаване със смъртта”, за който през 1982 г. брат му – големият Орфи, получава сребърен медал на Световен конгрес на илюзионистите; бивш двигател на още куп щури идеи; настоящ шофьор на първата клоунска линейка в света… „Пак ще кажа – благодарен съм за целия ми живот досега, с всичките му красиви и ужасни неща, които съм преживял. Сещам се за ген. Де Гол, който на смъртния си одър повикал министъра на културата Малро и му казал: „Мили мой, през целия си живот съм имал чувството, че съм орал … море!…”

Без да се идентифицирам с високия покойник – имам и аз същото чувство… Но имам и надеждата, че все някаква браздичка ще остане от тази оран, дето като луд рия… Дано. Па де да знам…”

Текстът е публикуван в списание „Биограф“

 

 

Предишна статияАз съм свидетелят
Следваща статияУнищожение с красота