АЗ ОБИЧАМ САМАТА ЛЮБОВ, И з б р а н а л и р и к а,
Съставителство Людмила Малинова-Димитрова, Людмил Димитров,
изд. КОЛИБРИ, София 2020, излиза на 6 март
Появата на ново томче с избрано от поезията на Елисавета Багряна (1893–1991) днес трудно би могло да се оправдае с търговски аргументи – като запълващо липси на книжния пазар, да речем. Различни издания с нейни стихотворения (най-често христоматийните, предназначени за ученици, гимназисти и студенти) се застъпват, а в антикварните магазини, както и в специализираните интернет сайтове лесно могат да се открият не само по-обемистите дву- и тритомни, но и по-редките, появили се в началото на 80-те по повод 90-годишния ѝ юбилей: придруженото с грамофонна плоча, възпроизвеждаща гласа ѝ, и това от поредицата „Антология манускрипта“ с факсимилета на почерка ѝ.
Книгата, което държите в ръце, уважаеми читатели, си поставя различна задача.
Заемането ни с настоящото съставителство е водено от убеждението, че автентичното художествено лице на Багряна остава все още непознато или по-точно неизявено – потулено зад наслоени (в основата си спекулативни) идеологеми, предразсъдъци, инсинуации и инерции от времето на соца, когато над името и личността ѝ тегнат (пренасяни, за съжаление, и върху нейното творчество) хладнокръвно и преднамерено изфабрикувани оклеветяващи слухове, целящи да подчинят и маргинализират най-голямата поетеса на България изобщо, създала авторитета си в предхождащата епоха, обичана и в Европа и вписана подобаващо в литературния контекст на ХХ век както с немалкото самостоятелни стихосбирки на различни езици, така и с универсалните (наднационални) послания на лириката си. Доказателствата за току-що казаното са неоспорими и някои от тях ще откроим по-нататък. Целта, уви, бива постигната. Независимо че вече е включена в учебната програма по литература, Багряна на практика гравитира около канона, по допирателната му, но далеч не е допусната в него равностойно на останалите ни класици. С присъствието ѝ сред изучаваните автори по-скоро се симулира обективност, докато в действителност поместените в учебниците нейни творби за класно и извънкласно четене са редуцирани до две или три (повече „плакатни“ и стереотипни, отколкото открояващи иновативната ѝ поетика), а анализът им е едностранчив и блудкав (повърхностен), неизменно съпътстван от интерпретативните клишета „женска виталност“ и „разкрепостеност“, към които като устойчива характеристика на самата Багряна се прикрепва и заглавието на първата ѝ поетична книга „Вечната и святата“. В което също може да се заподозре тенденциозност.
Днес, когато литературният ни избор не е управляван, нито ограничаван от външно налагани (пропагандни) императиви, имаме сериозния шанс да открием за себе си и по този начин да реабилитираме най-добрата поезия, написана от българка, именно (пре)прочитайки я. Нашето убеждение е, че това може да стане, като на първо място свалим всички обременяващи филтри от текста-Багряна, включително литературноисторическите (имаме предвид дори дискурсните периоди, запечатани в стихосбирките ѝ, имплицращи не само естетическите, но и съответните политически контексти, в които са създадени) и изявим чистото му градиво: великолепните метафорични образи, плод на необичайното ѝ светоусещане, техническата вртуозност на ритъма, модерното римуване, включващо съставни, асонансни, особено редките за нашата поезия дактилни и дори рискованите тавтологични рими, експерименталната стихова (графична) структура – особено развития и предпочитан сонетен жанр, изненадващите послания и всички те, събрани и организирани от онази особена енергия на текста, притегляща към себе си възприемателя и придаваща му статут на своеобразен изповедник.
Оставяйки се на непосредственото естетическо въздействие на Багряниния поетически опит – доверявайки му се! – в съзнанието ни несъмнено ще се преподреди възприемателската логика на целия ѝ опус, най-малкото тя вече няма да зависи от „указания“ и странични внушения. Още по-точно казано, в този том правим опит да въведем произведенията на Елисавета Багряна като чиста поезия: линеарен текст без начало и без край. Но и без доста други неща: на първо място без „задължителни“ попълнения, износени от псевдолитературна употреба – своеобразни „шлагери“, сериозно рискуващи поради познатостта си да изгубят изначално заложения в тях смисъл и да се превърнат в патетични лозунги (клишета). Много често подобна съдба придобиват произведения, обитаващи средните пластове на поетическата мисъл. А Багряна е не само и не просто „Стихии“, „Кукувица“ или „До моя син на фронта“: тя е елитарен автор, който може да бъде четен от всекиго – всъщност най-труднопостижимата амбивалентност в нечий творчески процес.
Последното твърдение не е произволно. В интервю, взето за Българското национално радио и принадлежащо днес към Златния фонд на институцията[1], самата поетеса, помолена да изпълни радващото се на огромна популярност стихотворение „Моята песен“, прави деликатната уговорка: „То не е всъщност едно от най-любимите ми. […] Аз някои от по-късните си ги ценя повече като художествено постижение“. Литературното (критическо) самосъзнание на Багряна стои много по-високо от представите за нейната поезия в пространството на масовата, но и на професионалната литературна комуникация и аналитичното ѝ обговаряне. Тъкмо търсенето на баланс между познатото, представителното и високото ни движеше при избора на текстове (с превес, разбира се, на високото).
Въпреки че се придържаме към хронологията на възникването и публикуването на творбите, в стихосбирката не отделяме вътрешните социокултурни и екзистенциални етапи, смяната на контекстите и рецепцията. Тук ще ги споменем и бегло ще ги коментираме, но оставяме стихотворенията без граници (рамки), дати и пояснителни бележки – в пределно отворен и неограничаван режим на четене (което може да тече и в обратна последователност – отзад напред). Важно е да предоставим възможността креативното съзнание, породило тази хармонична, тревожна, на места минорна и силно рефлективна лирика, да култивира у читателя взискателен вкус и българският език да бъде усетен през неговите сакрални звукови вибрации. Творбите, поместени на следващите страници, са от най-приносните, иновативни и пълноценни в художествено отношение стихосбирки на поетесата, някои от които са безспорни явления в нашия литературен живот: „Вечната и святата“ (1927); „Звезда на моряка“ (1931); „Сърце човешко“ (1936); написаната в началото на 40-те „Мост“, но останала тогава неиздадена; „От бряг до бряг“ (1963); „Контрапункти“ (1972); „Светлосенки“ (1977) и последната, излязла приживе: „На брега на времето“ (1983).
Съществен концептуален проблем при Багряна е, че поезията ѝ е с различна интензивност и се проявява на тласъци. Това е последица не толкова от дългия ѝ живот[2], колкото от криволичещите и често притеснително агресивни и взаимноотричащи се социокултурни контексти, в които попада. Обяснимо е да създадеш художествено издържана и идейно актуална стихосбирка за кратко време (като Хр. Смирненски, Н. Фурнаджиев или Н. Вапцаров), когато контекстът е обозрим и сравнително консенсусен с повишена (както обикновено в България) социална чувствителност. Облагодетелстван – с цялата условност на едно такова твърдение – е и П. К. Яворов, който не излиза от себе си. При идентични условия се изявява – не само като поет, но и като преводач и художник – Гео Милев. Багряна, за разлика от тях, пише в много периоди и единствената константа и „запазена марка“ за творческо равнище при нея е името ѝ. Забелязва се, че след първите ѝ три стихосбирки, когато у нас все по-натрапчиво и грубо се установява тоталитарният режим, подчинил интерпретацията на собствената си догматичност и строго контролиращ нейното спазване, поезията ѝ все по-често „буксува“: Багряна опипом търси мястото си в действителност, която, от една страна, не ѝ импонира, а от друга, тя сама не приема, изпитва сериозна вътрешна съпротива и насочва сетивата си в някоя предзададена и несвойствена ѝ посока. Докато най-сетне (някъде на границата между 50-те и 60-те години на ХХ век) я преодолява и отново излиза на „правия път“ в изкуството, или, ако се позовем на Данте, съзира „светлите звезди“. Творческият процес при нея е постфактум: тя задържа (отлага) впечатленията у себе си и ги записва в усамотение. Нагласата, която не просто ѝ внушава, но и ѝ налага соцът, е не толкова, че „сега не е за поезия“, а че сега не е за любов, нещо, косвено отричащо я като явление в българската поезия. А тъкмо по Багрянините творчески конвулсии проличават неравностите (грапавините и пропаданията) на времето.
Режимът (всеки режим) задължително ражда своите трубадури. Българският тоталитаризъм припознава за такива както откровено правоверните и преданите му, така и – макар с неохота – левите, авангардистите. Това обаче не е достатъчно – необходими са му не стихоплети – евтини версификатори и скромни дарования, а истински поети, които да възпеят, тоест да легитимират произвола и всевластието му, подчинявайки се на лъжа, налагана под благовидната квалификация „прогресивен строй“. Багряна не е сред тях. Независимо от различните ѝ експромти върху фалшивия външен ентусиазъм, те са откровено насилени и видимо формални, иначе казано – неизползваеми от пропагандно-агитационната машина. Но това е по-несъщественият проблем. По-важният е защо тя остава извън (отпада от) кръга на признатите от властта литератори и не я спасява нито голямата ѝ поезия отпреди 1944, нито компромисните реверанси от по-късно, каквито всъщност правят всички изявяващи се в полето на културата, озовали се в „заварено положение“. Съществува негласно правило – и не само у нас – при каноничните поети (почти по подобие на църковните догми) да не се говори за слабости, а написаното от тях неизменно да бъде интерпретирано в идеална перспектива, дори „прогресия“, за чиято цел нерядко се прибягва до заличаване и преиначаване на компрометиращи факти от биографията им и тя се досъчинява в модуса на легендарното, непогрешимото и „праведното“. Тоталитарното ни литературознание, възприело съветските идеологически доктрини, отказва да иконизира „вечната и святата“ Багряна; то сякаш постоянно ѝ отмъщава за нещо. И ако няма за какво, го измисля. На други, имащи за какво, го прощава.
При избора на стихотворения не пропуснахме да сверим своите предпочитания с тези на самата поетеса, които тя включва в антологичните си преводи в чужбина: имаме предвид чешката, гръцката, шведската, сръбската, словенската и руската ѝ стихосбирки (без изцяло да се съобразяваме с тях). Те ориентират в нейното мислене за онова кое от творчеството ѝ прекрачва тяснонационалните рамки и постига универсалност и кое остава за „домашно четене“: кое, с други думи, очертава пълноценния ѝ космополитен облик. Въпреки това в случая бяхме достатъчно предпазливи и с оглед на следното: за да се получи благословия от българска страна, в чуждите съставителства не по нейна воля също е трябвало да влязат определени текстове, поддаващи се на стереотипизация, близки до плакатното начало и съдържащи скрити или съвсем бегло загатнати идеологически послания (внушения). Така че нека осмислим по-конкретно лирическите откровения, намерили място в този том.
Да започнем с казуса: коя Багряна не познаваме; за коя Багряна обикновено не се говори? В анализите на христоматийните ѝ творби по правило се изтъква видимото, повърхностно-достъпното, но се спестява и пропуска апофазисът, генезисът на отсъстващото: че виталността на лирическата ѝ героиня например има корени в тъгата, маринизмът и изобщо влечението към водата не е късен отглас от сантиментализма, нито някакъв недоизяснен и неуместен неоромантизъм, а е копнеж по първичното, несъзнаваното, свързан с мистично неуловимата плът на жената (Вечната Женственост), изявяваща се като непрестанно движение, докато мъжът – реален, конкретен или въобразен, миражен – е отсъстващ, чужд, друговерец, далечен, несъществуващ. Смъртта е вечният източник на мъдрост, но и съветник, присъстващ видимо или невидимо в лирическите откровения – тя е гарантирана, осъзнавана, но лирическият глас в стиховете отказва да ѝ се поддаде и търси пролуки в онтологичната ѝ неизбежност. И ги намира.
Голямата тема у Багряна, разбира се, е любовта и на нея са подчинени – от нея произтичат – всички останали теми: пътешествията, рискът, полетът, надмогването на гравитацията с или без „птица с моторно сърце“, самотата, споменът… Главният концепт на поетическото ѝ съзнание е, че влюбеният човек е извънположен спрямо света. Той е в едно необикновено и рядко състояние на „флуидност“ (вечност?), изключващо тук-и-сега: сезоните, дните и нощите, луната и слънцето, цветовете на хоризонта, приливите и отливите са не знак за време, а картинни маркери-разкрития – образи, визуализиращи преживяването. Дори жертвата е следствие на чувството: тя не се определя от това да бъдеш потърпевш и страдащ, а произтича от доброволното потискане/лишаване от егото си в името на любовта, от преотстъпването на себе си на любовта и постигането на едно вторично, но по-висше, свръхбитийно оличностяване.
Разговорната интонация, предпочитаният кратък член за мъжки род там, където граматиката изисква пълен (подобни примери откриваме навсякъде), говори за това, че Багряна мисли и предназначава творбите си предимно за устно възпроизвеждане (изпълнение), за слушане, за споделено изричане, за диалог. Този диалог не прилича на Ботевия – с директен външен адресат, обозначен в текста. У Багряна най-често се появява и проявява вътрешният монолог, интерпретиращ фигурата на лирическия субект като „аз“ / „ти“ и (под)съзнанието заговаря в полемична реторика (полилог) с другия-у-себе-си. Всичко това е производно на интуитивно осъзнатата потребност отделни впечатления да се изрекат още веднъж, да се артикулират по нов начин, преподредени в друга последователност, за да изяснят и превърнат конкретното любовно усещане в концепт, в архетип, конструиран на принципа на съновидението, повтарящо се периодично в различни проекции, но винаги поемащо от една и съща изходна точка (навлизането в регистрите на един и същи сън). С този реторичен похват Багряна отстоява чувството като истина, по-достоверна от рационално проумяваното, а ритмизирането на фразата извежда поетическото изказване във висок словесен дискурс.
У Багряна има едно първично, неподправено, божествено привличане-притегляне към вселенското, галактическото, необятното – там, докъдето оттук, от земята, може да те отведе само изкуството, по-точно поезията. И ако все пак необятното, пространството отвъд, е невидимо за очите, то любопитството, устремеността („унесът“) към него материализира Светия Дух като гълъб, който идва и се връща нееднократно, а лирическата героиня го храни и пои, преди той да отлети, за да дойде / кацне пак („Крилата радост“). В началото тя има ясно съзнание за следното: липсва ѝ опит („аз съм млада, млада, млада“), но не и воля, за да познае мъдростта на земята. За нея мъдростта е едносъщна на съдбата, която пък от своя страна е „мъдроока“ („Химн“) – проявява се, прониква и се „набавя“ през погледа. По този път и към тази цел Багрянината героиня е невероятно енергична, неудържима и дръзка; онова, което в поведението ѝ прилича на безразсъдство, всъщност е акумулиране и преодоляване на смирението, за да го трансформира по-късно в „обладана непримиримост“ („Двойно виждане от един зимен прозорец“). Обектът на страстта-любопитство отначало е виртуален, неопределен, усетен и интуитивно пожелан, докато бъде проектиран в конкретен „отелесен“ персонаж. А любовната ѝ лирика от по-късно вече е „послеписна“: мъжът се е оказал неверен, желанието не е познало адресата си, а се е припознало в случайно озовалия се, застаналия „на пътя ѝ“. Едва в края на живота си Багряна пише няколко посвещения на избраниците си, които е надживяла физически, но които (както и нея самата) ще надживее поезията (ѝ). Става дума за стихотворенията „Не те измести никой“, визиращо Александър Ликов, „Светлосенки І“, възкресяващо Боян Пенев, „Балада за котвата“, спомнящо Матвей Вълев, и „Слънчев удар“, отпращащо към словенеца Изидор Цанкар. Но само за двама от тях – за Матвей и Изидор – посвещенията завършват с една и съща дума: „завинаги“.
Колкото повече битийното време на поетесата напредва, толкова повече графиката на стихотворенията се центрира. Сякаш се стреми към баланс, доверява се на симетрията, опитва се да уравновеси непокорността и дързостта от своята младост, когато всичко това ѝ е убягвало.
Младата Багряна наистина може да те възхити; зрялата със сигурност респектира.
Тази книга е опит поезията ѝ да бъде показана не толкова в светостта, колкото в нейната вечност: Багряна завинаги.
Людмила Малинова-Димитрова
Людмил Димитров
