През 80-те години, когато поезията ни навлиза в зрялата си възраст, се ражда един ангел, един поет, който не прилича по нищо на другите. Стиховете му са изкусителен разказ за метаморфозите на духа. Самият той е винаги двоен, троен, магично изплъзващ се от баналността на живота, от навика му да се разпада в една и съща тонална действителност. Понеже е скулптор на невидимия свят, на онази безбрежност, която няма как да бъде открита и предадена в картини, чиито рамки са предварително сглобени.
Стиховете му, които са създадени за камерна аудитория, въпреки вътрешното равновесие на мисловния си център, съумяват да изградят една емоционална спирала, където нещата глъхнат, чезнат, трептят, още преди да бъдат докоснати. Нали между думите има геометрични съответствия, сладостни паузи и ритмични мълчания, които само поетът е способен да долови.
Стиховете му са неравни, здрачни, грапави. Стиховете му са стъклописи, през които светлината тече упоително бавно, сякаш се опитва да очертае въображаемия контур на предметите, да запамети техния несъществуващ обем. Вече сме преминали от другата страна и сме станали обитатели на Зоната, където няма ме означава живея и губя се – нахлувам в реалността, отново съществувам. Вече сме погълнати от чувството за бавно изчезване на всичко, до което се докоснем. Тъй като сме привлечени в териториите на един дух, който е изключително раним и чието земно име е Георги Рупчев.
За разлика от други поети от същото поколение, за които стихотворението е критика на самия акт на писане, преди да се превърне в критика на всичко останало, за Георги Рупчев то е по-скоро средство да опознаеш архитектурата на духа, да останеш сам в полумрачните му зали, където някой съвсем ненатрапчиво свири твоите глухи мелодии.
Изобщо, Рупчев е акустичен поет, чиито думи озвучават съзнанието ни, много преди да го завладеят със смисъла си. Те са прекалено разнопосочни и търсещи, за да се превърнат в понятия. Те резонират у нас със собствената си тишина, с онова самозаглушаващо се ехо, с което Аз-ът на поета се е мултиплицирал или е изчезнал напълно при първия по-значителен допир с плътта на поезията.
Поетите на 80-те пишат с делничната пустота на езика за неща, които на пръв поглед могат да ни се сторят незначителни. Те често излизат от телата, от душите, от кожите си и наблюдават случващото се наоколо с известен скептицизъм. Те не се доверяват чистосърдечно на ума и сетивата си, защото са твърде свободни, за да се отъждествят единствено със себе си и твърде пластични, за да принадлежат на някого.
Тяхната мълчалива революция се състои в извоюваната простота. Но тя не е резултат от начина, по който преобразуват речта и променят синтаксиса, забравяйки запетайките, точките и другите препинателни знаци в желанието си да постигнат абсолютна хармония на отделните думи с цялостното звучене на стиха. Най-малкото, тъй като това средство е по-скоро канонично, отколкото новаторско, имайки предвид историята на модерната европейска поезия.
Тя не се дължи дори и на формата, която са избрали, а на опита им да забавят съзнанието си до такава степен, че да постигнат необходимия покой, който ще им позволи да изтръгнат от една отделна фраза, от една-единствена дума хилядите екзалтации на мига. Да я изчистят от нейните повествователни съставки, да я освободят от правомерната й плавност. Да я оголят, за да може интуицията на разума да се свърже непосредствено с езика. И така да докажат, че в изкуството няма нищо случайно, но и нищо преднамерено, че то влияе на обикновения действителен живот като го реконструира непрекъснато, прибавяйки нови измерения към вече съществуващите, и не на последно място, че то живее, подобно на съвременниците си, със същото чувство за обреченост, за преходност – и то още в мига на създаването си.
Георги Рупчев е витртуоз на стиха. Той е поет, роден от силата на собственото си мълчание, тъга и неприкосновеност. Той издишва стиховете си с такава лекота и съсредоточена проницателност, че те остават да се реят дълго в съзнанието ни, преди да бъдат уловени, запаметени, докоснати. Наелектризирани от смисъла, който им придава и от значенията, с които бавно се разпадат у нас. Но колкото и парадоксално да звучи, именно своебразният интелект и съвършенство на таланта му, по някакъв особен начин не позволяват в него да изплува геният.
Рупчев е тих поет. Поет на вътрешната тишина и съзерцание. В лириката му има нещо недоизказано, нещо от чувствената пълнота на рано узрелите деца, които са се научили не просто да укротяват страданието, но и да извличат морфина на насладата от изпитаната болка. Като че ли той постоянно се стреми да изтрие себе си в името на това да продължи да съществува, макар и за кратко в паметта ни. Може би, защото вече се е досетил, че митологизирането на поета е най-късият път до преждевременното му умъртвяване.
И все пак, понякога той успява да се изплъзне от своята облачна същност, за да се разлее във въздуха, за да ни се открие за малко. Ако сте имали удоволствието да чуете как рецитира стихотворението си Голямата земя, как го изговаря полугласно, няма как да не сте усетили вътрешния обем на думите, с които постепенно ни превзема, тяхната удивителна виталност и непрестанно променящ се релеф.
Основна функция на поезията е да демитологизира света, да разяжда понятията, с които си служим всекидневно. Да поставя многоточие там, където ние слагаме точка.
Ето защо Рупчев никога не говори категорично и самоцелно, нито категоризира онова, което иска да каже. Дори когато трябва да изрази прекомерния субективизъм на епохата, нейната, понякога чисто анархична, съпротива срещу наложения ред, той пак се поставя в услуга на езика и го прави чрез една определена дума, знак, сричка, детайл, освобождавайки ги от тяхната привидна непълноценност.
Георги Рупчев не е просто ваятел на мигове, на светове, на думи, на обагрени от цветовете на есента и лятото изображения. Той не е просто кристален поет, който ни позволява да видим как кристалите на вечността изтичат през телата, умовете, сърцата ни. А нехаещ ангел, който постоянно променя визуалния ъгъл, за да съзре онова, което съществува зад мнимото пространство на думите и зад самото пространство изобщо.
Из „Превъртане на световете“
Излизаш
Ти тръгваш пак и пътят ти е същият:
неясни очертания, които вечерта поглъща,
неясни очертания,
в които после вечерта се свива,
в които се смалява лятото
и времето изстива.
Така изглежда само,
всъщност времето се връща.
Ти тръгваш пак и пътят ти е същият.
Излязъл си.
На пътя ти – небето,
преобърнато –
повежда те към оня морски град, за който неведнъж си тръгвал,
дочул вика и плисъка, след час тълпата е събрана,
но никой не научи
какво и как е станало.
За миг до края на града разнесе се мълвата.
Кой би могъл да разпозае непознатия?
Навсякъде се просна огромната му сянка,
додето на площада затваряха дюкяните.
И все така
в часа на вечерното свиване:
това, което се е случило, ще те привлича винаги,
макар че може би било е другаде и някога,
макар че ти не си присъствал,
че още те е нямало –
ти тръгваш пак и пътят ти е същият.
При мястото,
единствено останало,
прикрито от дърветата,
заставаш и се вслушваш…
Удавникът те чака на края на пътеката.
Чувство за бавно изчезване
We are all just prisoners here
of our own device…
“Hotel California”
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът – като вдовец.
Нямаше никой – ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и премигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме –
бавно,
всеки на своя стол;
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме. . . С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
Победителят
През прозореца времето скочи,
безвъзвратно загубило рунда.
В слабините ми се изгубиха точно
няколко абсолютни секунди.
После лежах благодарен и потен,
ти се измъкна и поомърлушено
влезе в банята, аз още в леглото
се протягах и ми се пушеше.
Върху масата се търкаляха струпани
моите тлъсти учебници.
Трябваше да се учи за утре,
а аз исках да уча тебе.
Исках да станем по-близки,
толкова, колкото няма начин.
После говорихме за самоубийства,
за довечера и за противозачатъчни.
Емилия
Гласовете си бавно допихме
по висящия мост на септември
и увиснахме тука затихнали –
гнили спомени, смесени шепоти.
Пада лятото с райски грохот –
Емилия стои под портрета си.
А очите ни – голи охлюви –
пропълзяват из ателието.
Ето го.
Там косите ще счупят картината,
там се пръскат посоките,
ти си там,
ти си тук – ненадмината
и тъмнокоса.
Двоен цвят:
ти си двойна, неопитна,
опитомена в петната от нашия разговор,
в удвоената вечер те търсиме опипом,
ние,
знаещи всичко, но вече забравили…
Ave, Emilia, gratia plena,
ти пленена и тленна –
и тлееща,
помоли се за нас уморено
като пред благовещение,
помоли се за нас,
за внезапно замрелите
между две-три твои движения,
помоли се за нас,
помоли се за нас,
помоли се за нас уморено…
Ние твоите.
Твои приятели, твои любовници.
Ние – скапани сноби…
Ave, Emilia, ora pro nobis.
КОМЕНТАРИ
Анонимен 18.12.2015 16:15 | #6
Превъзходен материал!
Анонимен 17.12.2015 17:53 | #5
Гаро Кешишян
Анонимен 12.12.2015 23:04 | #4
Това ми е любимото: ”Аз не исках‚ не искам да бъда заплашван‚ преследван‚ раняван‚ принуждаван‚ отвличан‚ не искам да бъда убиван. Да умирам е късно‚ щом всичко било е наяве. Да забравям е страшно‚ пред всичко‚ което е още небивало.”
Анонимен 11.12.2015 15:25 | #3
Такова проникновение в поезията на един различен‚ необикновен поет‚ може да има‚ да покаже само един чувствителен‚ интелигентен ‚ жонглиращ със словото писателско човек‚ прекрасния майстор на есето – Асен Валентинов!Поздравления !!!
Анонимен 10.12.2015 17:24 | #2
Браво на Валентинов. Никой никога не е писал така в България!
Анонимен 09.12.2015 23:34 | #1
Георги Рупчев – ненадминат! В.Воева
