Не стана изведнъж, разбира се, било е процес, но динамичен и многопластов. Матрицата му съдържа белези, фактори и детайли, с които се занимават социолози, историци, политолози, психолози, етнолози, а и антрополози. При нас изскачат и тоталитарози, партийци, полицаи и всякакви грубияни. А може да се изрази само с две думи: push и pull (тикане и дърпане, натиск и привличане). Блъскат те към Америка, а пък тя те блазни. Разделяш се със своето и избираш чуждото.
Външната обвивка е разгадаема и даже забавна. Тя мъчно се събира в 1600 думи, но може да се опита с моя случай. За другите елементи – друг път, ако има време.
Сигурно е почнало с романите на капитан Майн Рид и особено Карл Май. Беше през 1941-1944, тогава се подаряваха книги и то повечето надписани: на еди кой си от еди кой си, по случай на еди какво си. Страшни са, десетките книги на Майн Рид бяха подвързани, другите – на Карл Май бяха по-евтини на вид, с меки подвързии, ала приключенията, прериите, индианците, мачовците – Поразяващата ръка на Карл Май, или Конникът без глава на Майн Рид.
После бяха почнали да наричат генерал Владимир Стойчев „Конникът без глава”, защото хем напет кавалерист – състезател по конен спорт, хем глуповатичък. Не чак толкова, той с Кимон и Дамян Велчев направиха преврата на 9ти. После, в 1946 го изпратиха във Вашингтон да възглавява първата ни мисия в САЩ. Канцлер му е бил младият Марин Пундев, синът на Васил, който не се върна, завърши и стана професор в Калифорния. ТОЙ не беше без глава.
През 1945 в София имаше американчета от военната мисия, караха джиповете си развеселени, с момичета накацали по тях. Всичко беше частно. Барове и кабарета – Максим, Астория, Етоал, Риунионе, Империал, че и циганското кабаре на Кера към гарата. Аперитивите по „Царя” Торино, Савоя, Лион, бирхалетата Балабанов, България, Славянска, за кръчмите да не говорим. Това продължи три години и постепенно приключи. И се възцари сиво-студената руско-съветска мъгла, през която се виждаха само петолъчките и сърпа с чука.
С американчетата и джиповете им дойдоха и V-дисковете, бакелитните нечупливи грамофонни плочи (нямаше още магнетофони): Глен Милър с неговото In the Mood и Chattanooga-Chоо-Chоо:
Pardon me boy, is that the Chattanooga Choo Choo?
Track twenty nine, boy you can gimme a shine
На мястото, където след това беше Музеят на революционното движение на „Царя”, който пък стана булевард „Руски” и още е, беше летен парк „Родина”, голямо празно място (от бомбите), където имаше баскетболен корт, понякога, обикновено неделя сутрин се провеждаха демонстративни боксови мачове – професионални, по пет рунда, боксьорите голи до кръста, там се биеха истински и кофти-боксьори, които ставаха и шампиони.
,,Там съм гледал Боян Гаврилов – тежка категория (нямаше свръх-тежка), после се въртеше в Бамбука. Един път го хвана един от Димитрово (сега Перник) и го би чисто. Боян беше любимец на публиката, а тоя дето го би стана републикански шампион.
Публиката се тълпеше и по баскетболните и волейболни мачове. ЦДНВ, Академик, Левски и Локомотив спореха за титлата. Правеха се и джазови концерти: Джаз Овчаров, Оптимистите, Джаза на Младите. Пееха Люси Найденова, Лени Вълкова, Леа Иванова, последните две сетне ги пратиха по лагери и разтуриха оркестрите.
Продаваха се списанията Life и Reader’s Digest, в къщата на Янчулеви, по-късно китайската легация, до Савоя на „Царя” беше British Council, където се прожектираха филми, изнасяха се сказки, имаше библиотека и голяма читалня. намираха се (скъпичко) американски цигари: Camel, Lucky Strike, Chesterfield. Откъде изскочиха тия английски и американски автори, преводи, оригинали, не само на английски, френски романи, немски също. Сериозни и не толкова сериозни: Стефан Цвайг, Вики Баум, Дафна дю Морие, Луис Бромфийлд, Пърл Бък, Съмърсет Моам.
По радиото (само едно) се пускаха френски, италиански и англо-американски шлагери, заедно с Калин-какалин-какалин-камая (ударението на последната сричка). Имаше и реклами: За да си млад, вечно богат, с жените смел, къркай Мартел (коняка). Или Разберете най-подир, искам само Пеев (шоколадите Пеев).
И филми, много американски, сигурно е имало и свестни, но хлапаците като мен гледахме главно „ковбойски” и криминални. Феникс на „Дондуков”, Капитол, където е сега домът на киното, Екселсиор и Уфа на „Христо Ботев”. В тия кина, фактически коптори, мръсни и неугледни, но за нашата кесия евтини, та даже във Феникс ни пускаха за по две яйца, ако нямаш две и с едно става, може и с електрическа крушка (отвъртяна от някое мазе), даваха по два или три филма и можеш да влезеш и да стоиш до когато искаш, но излезеш ли – край. Кенефи нямаше, та вие му мислете – малка ви е фантазията.
В тях се пушеше, а възрастните и пиеха (същите картинки видях през 1967 на 42 улица и Таймз Скуеър в Ню Йорк), във Феникс имаше и три „ложи”, там ще съзреш някой фараш (слугинче) с войник, или ученик от горните класове с някоя, нещо правят и т.н. Интересното беше, че имаше възрастови ограничения за посетителите, дори и в тия „кино-салони”. Това не значи, че не ни пускаха.
На предните редове бяха циганета-ваксаджийчета, тракаха с четките по сандъчетата си, викаха и дигаха шум и Пази се бате Зоро, че те гости курвенски (ударенията на първата сричка)! Бяха цяла поредица: фантастичният Зоро въдворяваше ред и правда и като го стори, шибне жертвата с камшика си, като изписва едно кърваво Z. Джон Уейн, Хенри Фонда, Робърт Йънг, Рандълф Скот и Джейн Расел, по-старите с Ерол Флин и Оливия де Хавиланд, Гари Купър и Уолъс Бири, Тайрон Пауър, Рой Роджърс, Джийн Отри.
Музика и феерия: Джуди Гарланд и Мики Руни, Фред Астер с Джинджър Роджърс или Рита Хeйуърд, Красавиците на Зигфелд.
Всичко това беше фон, върху който растеше и живееше моето поколение. Но малцина се американизираха. Не беше само агресивно настъпващият комунизъм, пълзящата Студена война и анти-американската пропаганда. Моите другари и приятели разполагаха
с модели за подражание, облъчвания и насоки от различни страни.
Някои ги изживяха или преживяха, други – не. Mutter Deutschland бе и си остана за Монта, Геш, Ирко, Златко, Милчо и Гого и когато избягаха намериха новите си родители и гостоприемна мащеха в Германия.
Сашо, Ньофчо, Здравко, Асен, Владо, Жоро и другият Жоро – във Франция. Френският колеж ги бе вече оформил, както и Deutsche Schule – другите. Любенце единствен замени Deutschland за USA.
Нямаше много поамериканчени (като мен) наоколо и по мое време. Като си помисля се сещам само за Кеди (Кръстан Дянков) и Наско Лолов. С Кеди бяхме съученици в последния клас през 1950-51. Живееше наблизо, учехме в 11 единно, бившата VI девическа, на „Искър” и „Сталинград” (преди „Константин Стоилов”, после „Волгоград”, сега „Левски”). Веднага се помирисахме – крастави магарета – и се сприятелихме главно на база Америка. След това се запиляхме и когато го срещнах след толкова години той вече бил станал известен и не ми обръщаше внимание. До преди да почине в 1999. Тогава разбрах и се сащисах – не са го пускали в Америка. Негова си работа, разбирам, че е изкарал добре, но да не те пущат и ти да си траеш? Свикнал, харесало му, няма как иначе…?
Наско е друга ракия. Той се чупи през 1959, майка му живееше в САЩ и го измъкна. Баща му беше парче комунист, Васил Лолов, виолинист и свестен човек. С Наско подновихме и заздравихме приятелството първо в Монтерей, а след това в Санта Барбара, където живяхме на две преки един от друг повече от 20 години. Накрая и в България, където той почина преди четири години. Бог да го прости!
Аз бях избрал мащехата си самосиндикално. Напълно съзнателно и целеустремено. Вече към 1950 г. бях готов, станал американец. Трябваше само да си се прибера в новата Родина. Страдах цели 15 години, но стъпих в Обетованата земя. И тогава и сега не мога да реша коя беше истинската ми майка. Защото българската Родина не се държа майчински към мен. Ама никак. И да искаш да я обичаш няма как. Непрекъснато те мачка, рита, бие, шамаросва и тормози. Но не те пуска, нито пъди, хем те мрази и не може да те понася, хем те държи насила и те бута в затвора, ако искаш да я напуснеш. Иди го разбери!
Живеехме в миниатюрно апартаментче на „Дунав” и „Росица” в София. Кооперацията още седи – „Еделвайс” – на ъгъла. На четвъртия, последен етаж (плюс партера). Фактически едностайно, но беше станало двустайно с хол и кухня. Килерчето с полегат таван беше се превърнало в кухня, а холът се прегради и ето че пет души се настаниха там доста удобно: майка ми и аз, леля, вуйчо и баба. После вуйчо ми се изнесе, баба ми почина и се разширихме. За малко, понеже аз докарах жена. Имах си моя стая, по-скоро стайче 3 ½ на 3 с чудесно прозорче към двора.
Но при джумпа (сега – купон) сме се събирали в стайчето 20 души. Впрочем положението не беше много по-различно и за други семейства. Най-зле бяха, разбира се, изселените. Монта беше изселен в Лом, Ньофчо в Трън, Любенце – в Михайловград, Ирко се беше приютил в семинарията в Черепиш, Владо в Плевен.
Над леглото ми – срещу прозорчето – имаше огромна карта на Съединените Щати. На стената от дясно – малко по-малка карта на Калифорния. Срещу нея – градската карта на Монтерей, Калифорния. Всичко ми беше ясно и знаех точно къде ще живея – близо до Пасифик Гроув, малкото градче до Монтерей, на запад, там където е Cannery Row (улица Консервна по Стайнбек).
Не стана точно така, понеже като пристигнах на място и се огледах, Пасифик Гроув не ми хареса. Първо еснафско и простее, второ – и по-неприятно – сух режим, сиреч не се продава и консумира алкохол. Никакъв.
През 1968, когато пристигнахме в Калифорния с Карин, съпругата ми, нямаше никакъв зор да отсядаме, където и да е. Гледахме, търсихме и си намерихме малка, чудесна къщичка с дворче на другия край на Монтерей, пак на две крачки от океана, до Seaside, на няколко мили от военния гарнизон Форт Орд, сега чувам, че са го затворили през 1994.
Америчка и Калифорничка, така им викаше Сам Ринглър, син на равин от Бруклин, който пристигна в Лос Анджелес да се ожени за Краси, прекрасна русокоса SHIKSA, избягала тя пък през Румъния, баща ѝ адвокат, убит от комунистите. Сам се хипизира в Калифорния, купи си мотоциклет и с дълга коса хвърчеше по магистралите с Краси.
Америчката няма край и е незабравима.
Никола Г. Алтънков 25 септември 2020
