АБИТУРИЕНТСКИ БАЛ 1968, от Алберт Бенбасат

В последния учебен ден всички единайсетокласници обиколихме отвън даскалото на куц крак. Не беше куц крак, не беше точно и „абитуриентско влакче“, както го кръстиха в нарочна публикация, придружена със снимка във вестник „Средношколско знаме“.

Ето как се правеше. Стъпваш с едната нога на тротоарния бордюр, с другата на уличното платно. Хванати за ръце, вървяхме патраво, куцахме и куцахме ухилени, по бели ризи – момчетата, по бели блузи – момичетата, респективно тъмни панталони и тъмни поли, но не мини. Уморително беше, бая ходене падна, ала никой не се отказа. Даскалото, 22-о СПТУ, елитна гимназия в центъра на столицата, заемаше бая площ, граничеща от едната страна с бул. „Пенчо Славейков“, където снежно цъфтяха кестени, бордюрът се издигаше най-високо, минаваха и коли, добре че нямаше много по онуй време на съществуването ни.

Крачехме ние – един крак долу, един горе, без да се замисляме как може да се изтълкува това лекомислено поведение. А стига да искаш, символика би се открила. Платното, уличното, ни водеше към живота, пълен с непредвидими опасности, за разлика от тротоара, защитавал ни досега със своята дисциплинираност, родителско-учителска опека и програмираност. Сега се намирахме в междинна позиция – ни тук, ни там. Което беше най-готиното. Никаква отговорност все още, или „еуфория“, както днес някои се изразяват за щяло и нещяло.

Предстоеше ни абитуриентски бал, за мен лично не особено желан (причината ще изясня после), обаче наложителен, както и двете матури – по математика и физика, които трябваше да окръглят успеха ми в дипломата в рамките на много добър пет, пет и нещо.

На бал, като на бал – с костюм, бяла риза, вратовръзка, остри чепици. Платът, дето го закупихме с баща ми, сив, миши цвят, шевиот, не беше от най-представителните, но пазарното разнообразие не беше кой знае какво, направо никакво беше. Шивачът – от малкото разрешени частни професии, пак бе грижа на бащата. Знаеше си работата – тесни ревери, вталено едноредно сако, лек клош панталон. Копчетата пожелах да бъдат облечени, т.е. обвити с плата на костюма. „Обличам копчета“ – срещаха се такива табели по разни глухи дюкянчета, мижав занаят, от който можеш да изкараш колкото за прехрана.

Бях против бащиният ми шивач да крои долнището на костюмарата ми. В центъра се подвизаваха двама прочути майстори по тая част. Ако искаш моден мъжки панталон, отиваш при някой от тях. Хубавите вносни дънки или джинси се търгуваха в „Кореком“ – срещу долари. За редовия гражданин, който няма право да пазарува с валута, а иска да изглежда шик, се откриваше възможност да посети Куция Бог или конкурентния му Мирчо.

Куция Бог, легендарна личност, на неразпознаваема възраст и с невзрачен изглед, остана в историята с крилатия лаф, използван при вземането на мерките:

– От коя страна си го държите – питаше (сещате се какво).

– От дясната – отговаряте примерно вие.

– Да, добре. Ще го имам предвид – лаконично заключаваше Куция Бог.

При Мирчо не се задаваха подобни неприлични въпроси. Дребен, плешив и закръглен, той те обгрижваше светкавично от всички посоки, окото му беше по-точно от шивашки метър. Мерките диктуваше на красивата си едрогърда помощничка, значително по-млада от него, която бе и спътница в живота му. Мирчо можеше да ти ушие всичко, стига да му опишеш с думи, или да му покажеш на картинка какво искаш. Срок – десет дена, без проба. Понеже едната му ръка беше отрязана почти до китката, зад шевната машина мълчаливо седеше едрогърдата.

Изтъкнах пред бащата, че Мирчо е запазена марка. Ушил ми е, казах, три панталона и едни къси гащета с бандаж, коланче от същата ластична материя и метална катарама за разкош. Стават и за плаж, стават и за дефиле из морския град. Не позна, твърдо изрече родителят ми. Костов ще ти изпипа целия костюм, няма да обиждаме човека, обслужва и артисти, и естрадни певци даже. Не ме ядосвай повече!

Спрях да упорствам, още повече че родителят плащаше. Първа проба – бели тропоски и тук-там по някой машинен шев, Костов отпорва яката и я набожда с карфици, плаша се да не набучи и мен. Онзи ден, вика, докато рисува с кредата, тука беше Въло Радев, знаеш го кой е. Знам, кима бащата учтиво, аз учтиво мълча. Втора проба. Сваля ръкава на сакото, мери нещо, пак боде и чертае. Вижда се в огледалото, че мяза на костюм, Апостол Карамитев имал почти същият, хем и той сив. Трета проба – ще вземем малко в талията и си готов, доволен е Костов. А панталона? – питам притеснено. Ето го, обувай! И ще си купиш тиранти, с тях ще ти стои като на манекен.

Манекен никога нямаше да бъда – по разбираеми причини. Но с тирантите май стана добре. Избрахме червена вратовръзка, пресечена с диагонални ленти, тъничка, връзва се на малък възел. Такава била модата, в която повярвах без възражения, понеже освен пионерска връзка и униформена вратовръзка на ластик, други не бях носил.

Ради, приятел и съученик още от втори клас, също си уши костюм, кафяв, само че двуреден. По-хубаво му стоеше, отколкото на мен моят, може би защото беше слабичък и по-добре сложен – за кратко тренираше в десети клас бокс и за да ми покаже какво е научил, ми разби устата. Пролятата кръв заздрави приятелството ни и се наговорихме заедно да отидем на абитуриентския бал. Тука има една важна подробност. Предишните випуски ходеха с автомобили до ресторанта, където ставаше тържеството, но на нашия изведнъж му забраниха. Министерска заповед. Трябвало да идем колективно, по комсомолски, с автобус, нает от училището, който щял да ни натовари в двора и да ни закара до мястото – в случая хотел „Балкан“, много преди да го преименуват на „Шератон“. От даскалото с автобус, а до даскалото как? В заповедта това не го пишеше. И ние се възползвахме от административния пропуск.

Обърнахме се за помощ към друг наш приятел от детинство: Мишо, Мишката, Плъха, Михал, и как ли не още. Иначе се казваше Михаил, разбойник от интелигентно семейство (син на юрискосулт и домакиня), поел от невръстен бензин в жилите си. Учеше във вечерен техникум, изключен от редовния, което е отделна история. Двигатели с вътрешно горене му беше специалността, а съучениците му – все хора от автомобилния свят, от който беше и той. Мишката, естествено, откликна веднага на молбата ни, но понеже заекваше, словесните му обяснения излизаха по-дълги като времетраене. Родителите му притежаваха москвич, най-разпространената по родните пътища лека кола, която приятелят ни шпореше, ако успееше да я отмъкне от баща си. Москвичът обаче не ни устройваше, нужно ни беше нещо пò така. Мишо се съгласи с тази постановка и се ангажира (с малко думи и повече паузи) да ни осигури подобаващ транспорт, марков модел, за предпочитане западен.

В паметната вечер Ради пристигна пеш у дома, облечен в своя двуреден костюм, сресан и ухаещ на парфюм. Аз го очаквах, вече пременен като за сватба – радост за баба ми Рашел и майка ми Вики. Бащата се усмихваше леко, все пак имаше своята заслуга за издокарването ми, а и не само. От своя страна Мишо, с когото живеехме прозорец срещу прозорец, трябваше да избяга от вечерни занятия, да ни качи в осигурения луксозен автомобил и да измине маршрута, включващ, първо, взимане на съученичката ни Гери, към която бяхме поели ангажимент да й кавалерстваме, второ, акостиране в училищния двор, където да приберем акъла на цялата сбрана там общественост. Приятелят ни закъсня, изнерви ни, но накрая избибитка отдолу. Скочихме и се заехме забързано да изпълняваме програмата, слушайки пътьом изричаните на пресекулки Мишови оправдания. Милата Гери, отчаяна от чакане, стоеше пред кооперацията си, готова да се разплаче. Нейсе, успокои се и си заоправя грима в колата. Тихо некрасиво момиче, със сговорчив характер и скромен общ успех, който не й позволяваше да кандидатства в университет. Очакваха я два брака, три деца и работа в разни производствени предприятия.

Най-впечатляващото, на което в суматохата не обърнахме внимание, беше балното ни возило – буик от петдесетте години, американска бойна машина, същи звяр по размери, който сегашният му собственик, Мишов съученик, купил от някакъв катастрофирал турчин и сетне години наред с ей тия две ръце се трудил над него, за да го реставрира и пусне в движение. Гледката как ние, тримата танкисти, слизаме гордо от лимузината, как Гери ни хваща под ръка отляво и отдясно и как, веейки накъдрена прическа, елегантно (да й се ненадяваш!), с чаткащи токчета ни насочва към пълния с изтупани и начервени несретници миризлив рейс, та тази жива картина си заслужаваше всички преживени дотук неблагополучия.

За момент преодолях нежеланието си да отида на абитуриентски бал. Основната причина за това (обещах да я разкрия) беше поредната ми раздяла с моята ученическа любов Веска. Тя беше отличничка, слушаше майка си, която не й позволяваше да излиза с мен, не само защото не бях шесторкаджия, както първоначално си мислех, а най-вече заради малцинствения ми произход. Не го била понасяла. Моята любима дълго се опитваше да ми спести този факт, отразен в зеления ми паспорт като „еврейска народност“, но веднъж не издържа и го призна. Тогава скъсахме. После се събрахме. И пак скъсахме. Така два, три, може би четири пъти. Докато накрая Веска заяви, че било абсурд (думи на майка й) да изпълня ролята на неин кавалер през тази до живот паметна вечер. Избра друг от нашия клас, няма значение кой. Но пък тихата Гери, която момчетата не забелязваха и която весело куцукаше с останалите, обикалящи „на влакче“ 22-о СПТУ, се сдоби не с един, а с двама кавалери. Слизайки с токчетата си от ретро автомобила, тя се представи на ниво. В ресторанта седна между двама ни, танцува с всеки от нас блус. Нищо повече. На сутринта, хванала ни под ръка, я прибрахме у тях, казахме си чао, след това се изгуби в бъдещия си път, ту на тротоара, ту на платното. И ние така. Ох, мамка му!, как ми се ще да жива и здрава, милата Гери – поне тя, защото Веска и Ради отдавна ги няма на този красив свят.

Послепис: Знаех си, че все някога ще намеря вестникарската снимка с „влакчето“, която си бях изрязал и мушнал някъде. И ето че изскочи измежду кориците на един вехт тефтер. Нашата с Ради дама е там, но Веска, Ради и моя скромност се губят из масовката в далечината. То и без друго образите са толкова размити от хартията и времето, че едва се разпознават. За думите не знам, дано се опазят…