Атанас Стойчев (1949-2026)
Из подготвянената за печат книга „Очи за обратно виждане“
Казват, че всеки автор е самовлюбен, разголва себе си и другите пред читателите с надеждата, че те ще го обикнат или най-малкото, ще им стане симпатичен. Колко хубаво, ако беше вярно. Авторът не е човек за обичане. Хората се дразнят, когато се виждат в книгите, безпощадно осветени и показани на публиката. Те не искат да чуят истината за себе си и си представят литературата като дъжд от комплименти. Вместо да получи любов, авторът е отхвърлен.
Въпросът е да мълчи или да говори, да пише или да стои със скръстени ръце? А може би да възпява своите герои и заедно с това снизходително да ги потупва по рамото?
Автор, който иска да стане симпатичен на публиката, е обречен на провал. Защото неговата работа е цял живот да се рови из тайните чекмеджета, в които има всичко – има романтични души, мръсници, приятели до гроб, страхливци, има топлина и нежност, има омраза и подлост – всичко.
Винаги съм се опасявал да не би нещо да остане наистина заключено. Затова с маниакална страст ровя из чекмеджетата, обръщам джобовете си, правя челни стойки, дано излезе нещо ново, нещо забравено, което все още не съм показал. Притеснявам се, че във всекидневието постоянно губя неща, опитвам се да ги събирам, после се чудя защо съм ги събирал. Добре, че думите не заемат много място.
Нищо не искам да заключвам, друг е въпросът, че не всичко е за показване. Не става дума за страх, свян или псевдоморал, а за стремежа да изплуваш над баналното. Мисля, че всеки житейски факт може да бъде предмет на литературата, проблемът е защо и как го показваш. Просто от живота трябва да се избира това, което все още е тайна.
Дали съм успял? По-скоро писането ми помогна да опозная себе си и околните. Изкуството е едно допълнително сетиво и много често то дреме у нас, без да се сетим да го разбудим, да го разтърсим, за да видим онова, за което толкова време сме били слепи.
Ще се радвам да се срещнем прогледнали…
∞
Позволявам си да припомня знаменателната фраза, че на света има три вида хора: живи, мъртви и моряци. А също и онази, която започва с „Лейди, джентълмени…“ и завършва с „моряци“. Аз лично съм склонен да поставям моряците между живите и мъртвите и много рядко – на последното стъпало. Защото те са там, в океана, люшкат се между живите и мъртвите, има дни, в които никой не се сеща за тях, никой не ги вижда, не чува гласовете им. За сметка на това в деня на завръщането те са по-живи от всички, за които се сещаме всеки ден, виждаме ги, чуваме ги. Но истината е, че те са едното и другото – че са джентълмени, но понякога слизат на последното стъпало.
И е много трудно да бъде обхванато това необятно пространство на моряшката душа. Съмнявам се, че всички, които се захващат да го правят, си дават сметка за това. Напротив! Нищо по-лесно.
Още преди да тръгна да плавам, бях жегнат от тези окастрени хора, герои без борба, предварителни дадености, които карат читателя да скучае още от първата страница. Това сме ние?! Тези мъже на дълга с романтична душа, възпявани и същевременно снизходително потупвани по рамото. О, не! Трябва да им покажем какви сме. Предполагам, всеки втори моряк си го казва. Разбира се, има и такива, които нямат нищо против да бъдат възпявани и потупвани по рамото. Но това не ги прави по-добри.
Сигурно това не е най-светлият порив да пропишеш. Но аз бях лично засегнат и не можех да не направя един такъв опит да се добера до истината. Мислех и си мисля, че трябва да се показва и опакото на истината, да се плава в непознати морета, да се навлиза в забранени територии, а там, където е тихо и спокойно, непременно да се измерват дълбочините и да не се забравя опасността от подводни скали.
Защото ако един кораб има пробойна, колкото и да е здрав, сигурен и красив, колкото и да си затваряме очите за тази пробойна, колкото и да смаляваме големината й, водата си тече и рано или късно, този кораб ще потъне. Искам да кажа, че ние трябва да знаем за пробойните в нашата истина, наред със здравото, сигурното и красивото. И ако искаме да направим околосветско пътешествие, трябва да сме убедени, че пробойни няма.
Не мирясвам, докато не изкарам героя от кожата му. В началото той е задрямал лъв. Започвам безобидно да духам в ухото му, да роша козината му, да го настъпвам по крака. Докато стане, отърси се, прозее се, но това не е събуждане. Чакам го да изреве от яд, от болка, да ме потърси с обезумял поглед, готов да ме разкъса. И онзи блажен миг, когато ще препусне към мене, чупейки клони, оплитайки се в лиани, така, докато остане без дъх.
Можеш да разбереш, че героите ти са живи, само когато престанат да ти се подчиняват.
Разказът трябва да бъде като бенгалски огън – запалваш го и изгаря докрай. А романът – свещ, на която дълго и търпеливо трябва да пазиш пламъка.
Лошото е, че свещта често гасне, а бенгалският огън изобщо не се възпламенява.
Идва време, когато животът тече като от повреден кран.
След 70 години /ако ги доживееш/ животът увисва на врата ти и те повлича към дъното. Щото може и по-рано.
Писмо до една заблудена душа
Впрочем, те май всички са заблудени. Ама нейсе. Все едно, че пиша до непозната жена. А тази душица дори профил няма – каква е, що е, нищо не знаеш. Ама карай, пишеш.
Според мен, Душа, ти дори не мислиш, няма с какво, както казват за глупавите хора. Прости ми, ама като не даваш знак, човек може да си мисли какво ли не. Ти си безчувствена, неосъзната, без сетива. Всъщност, ти си едно нищо. Ни приемаш, ни предаваш.
Колко е хубаво нещо да свършиш, а ти нищо не можеш да направиш. Да кажем, да сготвиш вкусно ядене, да подредиш къщата, да изпереш, да простреш, да нацепиш дърва, да запалиш печката, да направиш вино, да поканиш гости… Нищо! Тъжна работа. Ако това е блаженството – да не правиш нищо, изобщо не ми се хвърчи нагоре, но кой ме пита.
Виж сега, това са мои фантазии. Ако можеш, яж, пий, щурей, люби, мрази, фукай се, хвърляй камъни, събирай ги, както е казано в Еклисиаста, но моят съвет е, макар да знам, че нямам право да поучавам: Душа, каквото и да правиш, прави го с мярка. И бъди жива, винаги жива!
Аз нямам вяра, нямам утеха, знам, че е трудно да се живее така, също знам, че трябва да посрещна смъртта, гледайки я право в очите, както съм гледал всеки човек през живота си. Има и изключения, разбира се.
Другите. Само някой път лъч пронизва съзнанието им, не болезнено, не и толкова радостно, просто спомен за теб, добър или лош, няма значение. Важното е, че си спомнят за тебе.
Подбор Росица Бърдарска
Още от същия автор https://fakel.bg/%d1%81%d0%b1%d0%be%d0%b3%d0%be%d0%bc-%d1%81%d0%ba%d1%8a%d0%bf%d0%be%d1%86%d0%b5%d0%bd%d0%b5%d0%bd-%d0%ba%d0%b0%d0%bc%d1%8a%d0%ba-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0%d0%b7-%d0%be%d1%82-%d0%b0%d1%82%d0%b0/
