AUF WIEDERSEHEN II, Никола Г. Алтънков

След първия ден на свободата веднага идва вторият. И като се изнижат стотина започваш да свикваш  и да си мислиш, че никога преди не си бил роб или поне не-свободен. Така е, разбира се, на теория, защото и след толкова десетки свободни години пак някоя нощ се будя в пот след кошмари. И добре, че е така, иначе свободата няма да бъде ценена. А да си свободен – по-хубаво чувство няма и няма.

В Борисовата градина има бюст на Роналд Рейган: Свободата не се предава от бащите на децата си, те не я наследяват с кръвта на своите родители. Всяко поколение трябва да се бори за свободата, да я отвоюва и защитава.

Той говори, разбира се, за новите поколения американци. Но те се раждат свободни, остава им само да се борят да не я загубят (или поне да се съпротивляват). Ами тези, които не са се родили свободни. Ами тези, чиито родители също са били роби, а може би и техните родители…

Моето поколение се роди свободно, беше поробено, получи отново свободата си и поне си заминава спокойно. Не с отворени очи. Но през 1965 беше друго време.

В Хелзинки групата ми си замина по живо по здраво, новите ми приятели в посолството ме нагостиха в кафетерията си и след това ми показаха стаята, където ще спя докато се върне посланикът. Времето не беше загубено. Следобедът дойде още един, по-възрастен и въпросите започнаха. Така че за два-три дена формалностите да бъдат изпълнени та всичко да бъде готово до понеделник.

Искаха да разберат няколко неща: дали не съм подставено лице, дали знам нещо, което може да им бъде от полза, а и дали ТЕ ще могат да ме препоръчат по-нагоре. Тук, опитът и рутината, а и инстинкта ще свършат работа. Освен това има процедура и протоколи.

Разбраха, че не знам почти нищо, което да им бъде от полза: не съм служил и не съм виждал нито укрепления, нито танкове, нито летища (освен Летница, където копахме траншеи), не познавам никакви големци в управлението и структурата на държавата, от положението в страната и настроението на хората не се интересуваха, нито от моите лични истории, впечатления или възгледи. И все пак.

Като чуха, че съм работил в банка, опитаха поне нещо оттам да научат. Питаха ме за една малка белгийска банка (Banque Lambert) и за австралийската Bank of Queensland, Brisbane. Дали знам нещо – не за банките, а за секретни сделки и прехвърляния на пари до и чрез тях. Ако знаех – с удоволствие – но не знам.
На третия етаж в банката, до нашия салон, имаше четири стаи, където хора, които рядко срещахме, работеха с Кинтекс, Булет, Родопа и други подобни фирми, даже Рудметал, Електроимпекс, както и с такива, които никой не познаваше. В тия помещения не можеш да припариш, а в коридора пред тях имаше охрана. В същия коридор беше и единствената ксерокс-машина до която седеше милиционер с книга, където правенето на копия се завеждаше с дата и подпис на чиновника.

Бях облечен с леко костюмче (тропикал), бяла найлонова риза и мокасини и нямах нищо друго, освен паспорта ми и три пакета цигари БТ с филтър, точно ги бяха пуснали, дотогава пушехме кутии – Родопи, Слънце, Фемина със златен мундщук. В единия пакет имах 400 долара, в банкноти по 20. Доларите бяха същия размер на височина като цигарите и като се навият стават точно като цигара. Преопакова се пакетът и само трябва да внимаваш къде го държиш и да не сбъркаш да го отвориш.

В джоба си имах и финландска виза, с която се бях сдобил в София – чрез две други легации, дълга история. Беше за всеки случай, понеже до последния момент не беше ясно дали ще се пътува с индивидуални паспорти, или с общ (така беше със социалистическите страни) и листче в малката, зеленикава лична българска легитимация, в която имаше страници с местоживеене, месторабота и т.н. По пътя трябваше да треперя за тия две неща – какво търси у мен тая финландска виза и доларите.

Имаше и неформални разговори. Събеседниците ми действително любопитстваха защо съм тръгнал по тоя път, а не съм се някакси нагодил към режима – американската поговорка е: If you can’t beat’еm, join’em. Практично: Ако не можеш да ги биеш, тръгни с тях. Аз бях възмутен. Цц.

През уикенда ми набавиха вещи от първа необходимост: бельо, пижама, тоалетни принадлежности и прибори за бръснене, две ризи за смяна и други дребосъци. И малко куфарче. Понеже ми предстоеше ново пътешествие.

След одобрението за убежище – което се очакваше – трябва да се измитам от Финландия. Тя е свободна страна, но полу. Горките хора: завладени са били от Швеция, после присъединени към Русия в началото на 19 век. Освободили се през 1918 с другите балтийски страни и едвам отървали се от ново руско-съветско робство след Втората световна война.

Закупили си свободицата след две войни и то на цена: да не се присъединяват към никакъв военен съюз (досега не са членове на НАТО) и да са много приятелски настроени към СССР. На всичко отгоре около 20% гласуваха за комунистите и между пируетите, които изпълняваха беше и уговорката за незабавно връщане на евентуални бегълци не само от СССР, но и от другите соцстрани.

Обясниха ми американците нещо, което ми беше печално известно: че не мога да получа политическо убежище във Финландия и ако го поискам от властите ще ме върнат в Русия. Back in the USSR. Единствената страна, където мога да отида е Швеция. Тя е вече напълно свободна и независима, но и там не дават политическо убежище, макар че мразят комунизма и руснаците и че са подписали хартата на ООН. Страх лозе пази! Швеция също не членува в НАТО и чак в 1995 г. влезе в Европейския съюз заедно с Австрия и Финландия (нямаше вече СССР).

Швеция и Финландия са от двете страни на Ботническия залив, в горния (северния) край на Балтийско море. Хелзинки е на около 400 км. от Стокхолм – птиче разстояние. Със самолет се отива за 1 час. Има и ферибот, който взима пътя за около 17 часа. Малкият проблем е, че за него, както и за аероплана трябва да се представи паспорт с виза. Значи не става. Да добавя, че всичко това бе добре проучено от мен още в София (оттам и хвърчащата финландска виза – в краен случай). Разчитах, че американците ще намерят начин. И така и стана.

Изходът е влакът. От Хелзинки на север почти до Полярния кръг през Лапландия се стига до Торнйо. До там са 740 км. Той е като град-близнак на Хапаранда, който е вече шведски. Там е и границата между Финландия и Швеция. Значи, пътуваме с влак от Хелзинки до Торнйо. Слизаме там, прехвърляме се в Хапаранда (Швеция) и оттам пак с влак, този път шведски – до Стокхолм, 780 клм. Пътят е около 10 часа.

Като чух думата граница, пак се разтревожих. Ами там паспорт, визи, справки, разпити… Представих си Калотина или даже Дунав-мост. Успокоиха ме американчетата: там нямало никаква граница. Имало мост между двете градчета и на запад от средата на моста било вече Швеция. А милиция, полицаи, зелени шапки, сини шапки, будки, бариери???

В понеделник се завърна посланикът. По обед дойде и разрешението от Вашингтон. Готови сме за тръгване. Поискаха ми паспорта и всички финтифлюшки, които имах по джобовете. Паспортът ми го срязаха и хвърлиха в боклука, изгледах го жално, мил ми беше, никога не съм имал паспорт. Предложих им да го запазят, може би ще дотрябва някому, изгледоха ме и се засмяха: ако ни потрябва ще си намерим. И като пристигнеш в Стокхолм пак предпазливо, веднага с кола до американското посолство, те ще бъдат предупредени и ще те очакват и ще ти кажат какво да правиш.

Още две неща. Трябваше да подпиша декларация, че по собствено желание и с добра воля съм потърсил помощ от САЩ и никой не ме е насилвал. Дадоха ми билет за вечерния влак до Торнйо, Първа класа и 600 долара –за пътуване, джобни пари и т.н. Не ги исках, показах им моите 400 долара, не и не. Полагали ми се. Такава била процедурата и редът. Ще пътувам сам. Ами ако стане нещо?

Какво може да стане, нищо няма да стане, качваш се във влака, седиш си в първа класа, вероятно ще си сам в купето, поне след първите 4-5 спирки, няма да говориш много-много, ще внимаваш. Ако някой нещо се усъмни, искат документи, проблеми…? Момчето се засмя: ти си си намерил пътя от София до Хелзинки, та до Стокхолм няма да се оправиш…Ако някой те заприказва говори на френски, щото повечето знаят английски, а и ти си малко мургавичък, ще минеш я за алжирец, я за мароканец.. Лесна работа!

Това беше всичко, влакът тръгваше около 8  вечерта. Качихме се в колата и хванахме влака на втората спирка от Хелзинки. На гарата се въртят всякакви. Намерих празно купе и докато погледна през прозореца моите хора се бяха изпарили.

Пътувах горе-долу добре макар, че не мигнах. Нарочно да не се успя някъде, а то влака един и кара направо чак до последната гара. Хора нямаше, бях сам през цялото време, прелиствах едно финландско списание. Имах сандвичи и една кола, слизаше ми се по пътя да си купя нещо, но се въздържах.

Слънцето свети и влакът пристига в Торнйо. Господин Алтънков е много радостен понеже днес е първият ден от остатъка от неговия живот, а пък е и моят рожден ден. 17 август! След точно 30 години, пак на 17 август се прибрах в България.

Но в Торнйо беше страшен студ. 6 часа сутринта, близо до Полярния кръг, слънцето уж грее, но е студено, а аз съм по риза и тънко сетре. По разписание влакът за Стокхолм тръгва в два следобед, така че има много време. Хората ходят насам-натам, оживено е, явно бързат за работа, и аз с куфарчето гледам да се свра някъде на топло.

Намерих едно кафене, поръчах си кафе и една кифла. И един коняк. Стоплих се малко и си поръчах още един. Светът почна да изглежда приветлив и всички хора ми се струваха усмихнати. Излязох навън и в далечината ми се мерна мост, запраших натам, стигнах до реката, моста пълен с хора, повечето вървят към Хапаранда и аз с тях, оглеждам се, поне една бариера с будка трябва да има. Но няма.

И курназ се връщам обратно във Финландия, и след това пак по моста в Швеция, походих малко и се върнах в същото кафене. Още кафе, без коняк и вече стана 8 часа. Поразходих се и хайде в Швеция. Реших, това ще бъде, види се новата ми сурогат-родина, да почна да свиквам. Пък и ако стане нещо, да става в Швеция, те нямат спогодба за връщане в СССР.

Никола Г. Алтънков                                                       8 август 2020