ВСИЧКО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ, Е ЛЮБОВ

Христос Хартомацидис, сборник разкази „ЦАРЯТ НА ПАНТАЛОНИТЕ“.
Издателство „Факел“, 2026 г., редактор Румен Леонидов.

Станислав Колев

Наслада. Наслада за ума и чувствата. Това е усещането, което остави у мен този
сборник с къси разкази на писателя, поета, драматурга Христос Хартомацидис. В
тях има мъдрост, светлина, усет към детайла. И много човешка любов. Всичко
това, примесено с ирония, но и със самоирония – качества, присъщи на силния
духом разказвач на тези истории.
Съдбата ни срещна в, наистина далечната, 1971-ва г. като съученици в ХI клас на
ХV гимназия на крайния столичен квартал „Надежда“. Онова, което сложи
началото на приятелството ни, беше възхищението ни от личността на нашия
учител по литература Васил Дяков. Не бях срещал такъв като него. С
непримирим дух срещу схоластиката на тогавашната система в програмите за
обучение по български език, той ни стряскаше с волята си да ни даде друг,
различен ракурс към изящното слово, към европейските културни ценности. Без
страх, че може да бъде наказан или уволнен за еретичното си поведение, той ни
четеше в оригинал Пол Верлен, носеше в клас личния си малък грамофон и ни
пускаше произведения на Клод Дебюси. За да ни обясни що е то
импресионизма в музиката и поезията. Ходеше в Народната библиотека и сам
превеждаше от немски произведенията на забранения Франц Кафка. Четеше ни
откъси от „Процесът“, въвеждайки ни в екзистенциализма, в сюрреалистични
свят на малкия човек. Един ден, в коридора, преди да влезем в час, двамата с
Христос го спряхме и тъпо го попитахме защо с неговите ум и знания е избрал
да преподава в гимназия като нашата и не е избрал друга, престижна кариера.
Отговорът на Васил Дяков беше: „Защо според вас, момчета, че не трябва да
има и такива учители като мен?“ Зяпнахме, без да можем да отговорим.
Защо правя това отклонение? Защото си мисля, че именно този наш учител е
насърчил и дал кураж на Христос Хартомацидис след първите си публикации в
„Средношколско знаме“ да продължи по трънливия път към словото.
Сборникът с разкази „Царят на панталоните“ е обърнат към миналото. Към
детството, ученическите години на Христос, синът на гръцки политемигранти,
потърсили убежище у нас след кървавата Гражданската война между 1946-та и
1949-та година. Нейното трагично ехо също отеква в някои от разказите. В
„Лаки“ и „Людоед“ героите са от същата емигрантска вълна, опитващи се да се
приспособят към живота в една толкова близка, колкото и далечна по дух и
нрав страна като България. Заради трудностите, пред които са изправени в тази
чужда за тях среда, в нерадостната си съдба, те предпочитат да се затворят в
малкия свят на общността на гръцките политемигранти. Така е и в разказа „И по-
горчива от кръвта“, където трамвайният кондуктор Киркинезис трябва да

2
събере смелост да защити потъпканата си чест от „другаря“ Кисавос,
председателя на дружеството в София. Пушките отдавна са замлъкнали и
двамата бивши партизани, хора от народните низини, вярвали в
комунистическото бъдеще на Гърция, обръгнали на мирния битовизъм в живота
им зад граница, се боричкат за човешкото си достойнство.
В разказите на Христос няма да плувате във фарватера на луксозните яхти на
богаташите с безкрайните оргии край бреговете на Кикладите. Нито ще
срещнете ослепителни красавици, флиртуващи греховно с мъже от върховете на
властта. Фалшът на този свят не го привлича. Вниманието на автора е
съсредоточено към обикновения, слабия, малкия човек. Маргинала, аутсайдера,
както надменно би го определил някой мастит социолог. Но за Хартомацидис
именно той заема водещо място в ценностната система на неговите
философските разбирания за живота.
Как да запази достойнството си (в разказа „Power“) Стефанос в очите на малката
си дъщеря Вангелица, легнали в шезлонги на плажа до шумната компания на
мистър Ричард? До тях се излива Рога на изобилието от храни и напитки, а
бащата не може да си позволи да купи един сладолед на детето. Или дядото в
„Jenifer”, пристигнал на гости от Гърция и незнаещ една дума на български,
който изчезва безследно от дома? Единственият човек, с който успял да си
поговори и то на турски, че да разтуши душата си, бил ходжата в джамията.
Нищо, че като грък е бил принуден да търпи тормоза в турските трудовите
батальони. Нещо като нашите цигани в някогашния КЕЧ.
Автобиографичните моменти в разказа „Български език за напреднали“ не са
подправени с лишен героизъм. В тази блестящо написана история има много
ирония и самоирония в описанието на първите стъпки в детската градина на
едно дете с гръцки родители, което до тригодишната си възраст не е знаело
една българска дума. Как попаднало по спешност в Инфекциозна болница да
отговори на сестрата дали пробата е положителна или отрицателна като не знае
за какво става въпрос? После идват онези думички, научени на улицата. За да
може в късни години да може да анализира езика на Радичков и Русков се иска
време.
Осем от двайсетте разказа, събрани в този сборник, ще ги нарека миниатюри.
Къси форми, които стоят изваяни като японски бонзаи. В „Червеното ферари“,
„Еничар“, „Загадка“ е успял да развие драматургията на разказа в триста-
четиристотин думи, пестеливо да завърже историята и да сложи точката така, че
тя да звъни в съзнанието на читателя. Мъжът с таратайката си, червеното порше
пред него с русата красавица и полицайката, която трябва да го глоби –
инвенциите на авторовата фантазия. Или непослушното момченце, наказано от
учителката да играе ролята на най-лошия герой, еничаря в училищния
спектакъл?

3
„Царят на панталоните“, дал заглавието на този сборник, е също до болка
кратък разказ. И той, както останалите, ни препраща към едно минало време,
чуждо и непознато за младите читатели. Но мисля, че не е лошо да знаят за
него, дори „за сведение“, както се казва. Не беше отдавна, когато си дадох
сметка, че ние, с Христос сме родени само девет години след края на Втората
световна война. Всички сме израснали в по-голям или по-малък, но недоимък.
Поизносените палта родителите ни даваха на шивачите да обърнат плата
отвътре навън, че да изглеждат като нови. Купуваха ти обувки с номер по-
големи, че да можеш да ги носиш поне две години. Пълнеха ги с памук в
началото, за да не ни хлопат.
Ако не си го изпитал, няма как да разбереш бащата на героя, успял да осигури с
помощта на роднини и приятели в Гърция плат от истински кашмир за костюм
за абитуриентския бал на сина си. И да го заведе при частния шивач,
„предпочитан дори от ЦК“, готов да плати високата цена с мизерната си заплата.
Ще поясня: когато видях моя съученик Христо на бала ни, не знаех тази история.
Много харесах разказа „Бъди послушен, Джони“. Не само защото се догаждам
кои са истинските герои в него, стоящи зад измислените имена. А защото в него
намерих, заедно с младежкия гняв, много доброта, нежност, прошка. В
училищната стая става спречкване, момчето почти неволно удря момиче, което
много харесва и му чупи носа. Животът ги разделя, но онази ученическа любов
устоява на ветровете и след пет десетилетия тя намира своето продължение.
Авторът казва в края, че може би тази история ще се стори на читателите
блудкаво-сантиментална. Да, може и така да прозвучи. Но ако правилно съм
отгатнал действителните герои, за мен този разказ е едно от най-
очарователните обяснения в любов, което съм срещал. Нека вярваме, че
понякога се случват чудеса. Защото какво се казва в песента на любимата ни
група „The Beatles“? Всичко, от което се нуждаеш, е любов.
На добър час на книгата на Христос Хартомацидис по пътя й към читателите на
неговата талантлива и майсторски поднесена проза!