
НА ПОЛЗУ РОДУ
„От изронената вече тераска се гледат планините. Прозорецът е изскубнат, вътре е палено огън. Над прозореца, върху някога бялото и някога варосано триъгълно чело на къщичката Георги Божинов нарисувал със синка контура на един вълк, който вие срещу луната. Или срещу неправдите на този свят. Вълкът още личи, още се вижда.“
На какво ме учи реката? Реката ми? На преминатости, които не може да назовем. На отговорности, които не може да приемем, не искаме да приемем защото е останал още живот. А останал ли е той?
От реката се тръгваше с влак. До реката се стигаше с влак. И браздеше този влак влажната предпролетна земя, отсреща – следзимни нахвърляности, тръгнала и сразена топлост, скършен стрък. Това бе тази сурова и ядна земя, в тези сурови и ядни краища. И така бе писал за тази река после: „Бие насрещен вятър и подпира водите на Дунава – изглежда голямата река тече назад. Но тя побутва вълните си и все пак отива полека отпред. Тече както е текла и преди сто години. Върбите до брега са обърнали бялото на листата – това е знак за неприветно време. Една топола с подронени корени паднала напреки във водата заедно с парче от брега, но още живее жилаво, държи се.“
И той още живее жилаво. Държи се. Въпреки че реката на дните му тече назад.Така мисли сега.
Това бе и местото на дома му, оттук бе тръгнал. Спомни си – един от любимите му герои бе поел по реката – нагоре по реката, в някакво метафорично назоваване на смисъл… Спомни си – един от приятелите му бе тръгнал – нагоре по реката – но не бе успял да премине, скършиха живота му, някъде преди преминавнето. Защото градът бе до границата. Защото не се позволяваше да преминеш, защото нямаше право, защото не можеше да има право… И той бе писал за тези, в чийто живот нямаше право. И иззеха писаното от него, и го прокудиха.
От реката се тръгваше с влак. И той бе тръгнал. Преди времето да се обърне, може би, когато още имаше надежда или той мислеше, че още има надежда, когато имаше вяра, че казаното от него ще въздигне дух в това невъздигнато време. И бе решил да се посвети на думите. Бе решил да освети думите си. И да освети тази своя страна. „Блъска и напира кръвта, червена, нетърпимо гореща по цяла България… да плисне и да се постеле като ален байрак по земята България, да задави с влагата, да ослепи с цвета… Кръв. Друго си нямаме.“ Кръв. Друго си нямаме!
Паднала, оранжева светлина при преминаването на гарата, където влакът никога не спираше. Щеше ли да спре влакът и на неговата гара. Бе писал книгата си вече толкова години, една-единствена книга, защото когато пишеш книгата на живота си не може да има страничности и излишности, и колебания. И в тази негова книга се вдигаше загубеният зов за достойнство и светлост, за най-доброто, което можеше да пренесе кръвта му в едно забравено назоваване, в едно отхвърлено и забранено назоваване на залостени и отречени стойности.
Не знаеше вече дали е тръгнал към дом или към нова спирка. Всичко бе само безвидно пренасяне от место на место, от надежда до безвремие, от прокуденост до нова, неназована съдба.
Историята в историите, които пренасяме, ни карат да бъдем верни и упорити – може би прошепна на себе си. Неволно. Без знание за това. Защото бе свикнал с мълчанието. С мълчанието и с отхвърлянето си. Когато силата на едно отминало време дава смисъл на нашето настояще.
Година, и още една, и още една… И изолация, и самота. И непрошепвания пред себе си, бе забранил на себе си разговорите със себе си. Защото бе тежко, защото нямаше очакване. Имаше само възкръсване на герои и на времена, на това безвидно посягане към смисъл и отдаване, които можеха да дадат сили на тези, които бяха и щяха да останат отвъд оранжевата и паднала светлина на ежедневието, загубеното отдавна ежедневие, отвъд ограниченията на бреговете, отвъд граничните будки по бреговете, отвъд забравената топлост на човешкото достойнство, отвъд лагери и присъди.
И продължаваше да пише. И продължаваше да пише. И в самотата му, героите възрастваха до негови приятели и събеседници. И всичко бе – книгата и тези чести прохождания по релсите на мрака. До и от реката. До и от завръщането, което му бе отказано, и отказано, и отказвано. За да остане накрая планината, погледът към планината и грижата за ситното парче земя.
„Лозето – още една вишна – втората.“
И онези години. Паднали между реката на детството и последната планинска спирка.
„Три гладни години и десет полугладни.“ „Три гладни години и десет полугладни.“ „Три гладни години и десет полугладни.“
Когато няма, нямаше средства за сол, когато любимата е уволнена, когато не е останало нищо, когато и нищото ти е отнето… Защото. Защото си дал историите на българи, хвърлени в Леда, в Ада на човешкото мракобесие. Защото си казал истината в едно полшо и безистинно време.
И пропадането, спасението сред най-простите и най-светли неща. Защото така думите ще запазят силата си и ще пренесат. Това което си струва. Да се запомни и пренесе. В какофонията и истериите им, в продажността и предаването им. Това, което има смисъл и си струва да се пренесе. А може би думите ще помогнат и на него, в това чувство за отхвърленост, за този сънуван, полупадащ сумрак на вината пред теб и пред близките ти.
„Писах „Калунята“ като луд.“
Защото това е спасението. Хвърляне срещу „неправдите“ на този свят, виенето на вълка срещу луните на втънените им коварства, срещу бесовете и отмъстителността им. И спасителното докосване на земята, защото тя е, тя е тази, която ни приютява, тя е, която дарява. И там някъде – малко пролет и малко небе.
4-ти май
„Вчера преглед на пчелите на лозето. Сеитба на пипер, заграждения около боба и пр. Мушмулката като че са прихванати калемите ѝ. Две от черешките, дивите, са прихванали калемите си, другите изсъхнали.“
На какво ме учи планината, до която стигнах. След този дълъг път от реката на детството. На сините си контури пред които аз взимам синката и рисувам, рисувам себе си, рисувам вълка, който вие към луната. Но дори луната ми е отнета. Но аз ще пресътворя топлината на луната с думите си.
„Славеят на дивата круша до дерето.“
На какво ме научи реката ми? От която тръгнах. На какво ме научи планината, до която стигнах. Научиха ме на път, на преминавания. На това, което си струва да се запази. С думи, с дело, с обич и човешко достойнство.
Платих за избора си и довърших книгата си. Една. Две. Три. Пет години. Гладът и думите. На ползу роду дарих думите си.
И ако трябва – пак ще премина през напуканите зимни просеки на равнините, през изоставените гари на самотите, през дългото очакване на песента на славея, през спомените за загубените близки и приятели, през едно тежко несбъдване, за да мога да кажа, да разкажа. От дългото си мълчание.
Дарих ги тези думи с обич.
И на ползу роду!
Васил Славов





































