На художника Едо Циротин
Вдъхновението е сън наяве.
Състояние, в което сякаш друг те сънува, а ти участваш в неговия сън.
Вдъхновението е странно настроение, мистична меланхолия, обсебваща тъга,
скърбящо бдение, необяснима мъка, самотност, изичащо злочестие, душевен отлив и прилив на духовен вятър. То е Върховна любов, нематериална, безтелесна, душата ти изтича някъде нагоре, изтегля се лениво, бавно като лава,
която пълзи по гърлото на вулкана към приливния ръб
на огромната му паст.
Избликването е тайнство. Наподобява физиологията на негата. Съчетанието ѝ обаче не е между хромозоми, белтъчини и гени, а от плющящи с плаща си видения, живи картини и оживяващи знамения, звуци и мелодии във вид на рими, гласове
от мъртви, отдалечни във времето народи, едно от проявлениета се надига над другите, той е посочен за солист на неведомия хор от невидими хористи, той казва, той пее,
той безмълвно диктува, изчаква ръката ти да успее да запише всичко и продлъжава
да изрича и рисува с думи… Картините му са сънуване наяве, сънуваш без да спиш
и теб те сънуват, блаженството е сладка болка, екстаз, еякулация на душата, която
гола се облива със светлината на Божия Дух…
Възбудата на този Дух е сътворила Спасителя.
Белият му огън изгаря обсебения рисувач, арфист, писач на песни, бълнуващия аритметика, заслепения от звездните фенерчета астрален астроном… Магията
е милолетна, отминава и си заминава, с въздушната си сила и безплътната милувка, заседнала в най-тайнствените душевни дълбини.
И цялата ти същност хлътва по разтърсените фибри на предишните животи,
и на още по-предишните, и още по-неясните ти спомени от отвъдността, хипнотизирана е от това сънуване наяве, което и да секне, продължава съешението между световете, сътворяването на твоя свят отново се повтаря, досътворяваш, ставаш частица от неръкотворните същества, изкусни, измайсторени духом.
Те създават живото изкуство, наречено живот, дадено им от Господ,
а на Него от други Господа…
Вдъхновението е умствено умение на човешката душа, дарено ѝ от Висшите небесни същества. Вдъхновението те издига до Тях. И дарбата ти, която ти е също дарение и временно притежаваш, те досъздава в съратник
на Създателите. Ако си Творец, ставаш доСътворител на Света, защото е недовършен, несъвършен, недосътворен. Висшите затова още ни търпят,
все още разчитат, че талантливите люде ще станат мнозинство на тази тъжна планета. И че човешкият индивид като творчески потенциал е равен на техния, на общата им духовна сила. И затова всеки гений се превръща в Бог на своето познание, в сферата на своето изкуство, в областта на научното си новаторство.
Проникновението на всеки гений разтърсва цялото небесно войнство, тръпки от радост заливат Всички Висши същества… И тогава и те изпитват благословена благодарност.
Извънземният поет Велимир Хлебников измисли титлата Творянин.
Всеки я заслужава, стига да твори, да възкресява и въздига изначалните си дарби в непознати никому възвисения. Да не обикаля около познатото и да го възкачва, за да му ръкопляскат.
Познавам званието Писмовник. И наказанието – духовен Наркоман. Онзи, който е хероиново зависим от хипнозата, от екстазито на вдъхването, от лунната трева, от слънчевия дим, от спринцовката, на чийто връх се носиш през селенията на мисълта си…
Така се ражда навика да викаш вдъхновението. Да го предизвикваш. Да си вярваш, че Те са зад всяка сянка на безплътието, че е Неговата воля задаващото се озарение, възпаление, песнопение… Но не е.
И започваш не да създаваш, а да пресъздаваш, да искаш да усетиш познатия сладък гърч, но вместо това започваш да кашляш думи, да прилагаш сръчности различни, ръкотворни. И вътрешният ти вулкан не драйфа златна лава, а само черният ти ангел чака да акушира напъна ти за себеподобие.
Така се ражда напуснатият от Божията дарба.
Така умира Бог в убежището си у човека, който е дочул шепота на Бог,
но е възприел това дарение като лична заслуга, като интимност, която е заслужил.
И му се полага. Така сънят отива да си ляга, видяното наяве – отива другаде
да се явява, виденията стават невидими, невидимото остава записано, мъртво
положено върху стените на фейсбук поетите…
Така се раждат графоманите. И колкото повече остаряват, толкова
по-съжалителни към себе си стават.
Защото хероиновият глад не засища умствената самохипноза.
