През 1968 г. проф. Любомир Далчев открива в галерията „Руски“ 6,
изложбата му с цикъла „Безтегловност“.
В дните 19 и 20 септември 1966 г., в София, се провежда творчески разговор между делегации на Съюза на съветските художници и Съюза на българските художници, включваща партийни ръководители и общественици. В първия му ден Атанас Пацев задава няколко въпроса и очевидно не намира получените отговори за убедителни. Втория ден той прави вече изказване, в което подчертава становището си, че изкуството има и други обективни фактори „извън връзката на изкуството с обществената среда и извън връзката на изкуството и зависимостта на изкуството от идеологията на едно общество и от психологията на едно общество“.
И още, че „абстракционизмът не е само резултат на една обществено-политическа ситуация, а това е една форма, чрез която художникът като цяло достига до едно ново изражение на реалността, например фактурата. Фактурата изразява особената качествена определеност на материята.“
Споделя, че няма усещането, съветското и българското изкуства да са „в първите редици на пластическото мислене, на търсене пластичен еквивалент на нашата съвременност“. Едва ли някой е очаквал подобна дързост и дори позицията му не е премахната в публикувания разговор от списание „Изкуство“: нека колегията му да види до къде води съмнението в нормите от идеологическия фронт.
Сред време, когато ще придобием възможността да четем тетрадките на художника, ще намираме често в тях мисли като: „Властта регулира всяко движение, всеки процес. В изкуството обаче не е нужна такава власт.“ Или: „диктатурата на пролетариата не е в полза на изкуството“.
Две години по-късно, през март-април 1968 г. Пацев осъществена неочаквана по своя модерен език изложба, озаглавена „Безтегловност“. В словото при откриването ѝ, произнесено от проф. Любомир Далчев, се споменава: „Художествената реалност не винаги се покрива с научната и видимата.“ Тоест сме пред ВИДИМО, което несъмнено е напуснало сигурността на реализма и обичайното. Толкова категорично се е насочило към нещо различно, че литературният критик Борис Делчев, позитивно открил нов творец за себе си, отбелязва в дневника си: „Едно ме учудва: как изложбата все пак е била допусната.“
Атанас Пацев в един от дните на тази проявата организира разговор в самата залата, свързан с показаното – почин, който той ще настоява да прави и в следващите си начинания, въпреки институциите, които от тук нататък започват дълго да отхвърлят дори опитите му за изложби. Въпросната среща през 1968 г. е открита от Владимир Свинтила. След него думата вземат и други. Скулпторът Александър Апостолов, неизвестен все още за останалите млад човек, се намесва с рязкото мнение, че творбите около тях не са правилното изкуство, били дори развратни.
Борис Делчев обаче, юрист по образование, влиза в словесната битка за да оспори подобен род присъди. Речта му е по точки: 1. За организираното мълчание и за статията на Хр. Сантов в „Народна култура“, крайно отрицателна. 2. Национално ли е това изкуство и отговарям, че в най-добрите си прояви е национално. 3. За новата гледна точка (“неевклидово“ изкуство). Изказали са се още: Борис Димовски, Александър Стаменов, Мана Парпулова, Радой Ралин и някои непознати в защита на „безтегловността“. И до сега, вече повече от половин век е запомнено тихото, но категорично слово на Борис Димовски: за обичайната необичайност в изкуството и за личния стил, зад което стои най-отговорното нещо, индивидуалността на творящия. И е вулгарно всяко недоразбиране на това да бъде повод за ослепяване на художнически дух с фокуси от настроения…
А ако се върнем към дневника на Борис Делчев, ще намерим как философът Асен Игнатов е научил, че на изданията е било забранено да приемат положителни отзиви относно изложбата на Пацев. За разлика от добилите право на публичност остри реакции на Сантов (запомнен сякаш повече с фразата си, когато ще го наложат шеф на киното ни: „Ще бъда за българските кинодеятели като Иван Грозни“), както и на Максимилиан Киров в списание „Изкуство“. „Приключенията на Пацев в областта на формалните търсения, пък дори и в теорията, биха били половин беда, ако те не бяха проектирани на фона на затворения му духовен свят.“ – пише Сантов. „Смесвайки понятия от идеен и формален характер в една причудлива сплав, Пацев се опитва да докаже, че безтегловността, която човечеството откри с откриването на космическата ера, е начало на съвършено нова естетика, на нови представи за хармонията и красотата. „Безтегловността – казва той – не е тема, а принцип“.
И по-нататък: „Безтегловността не е илюстративна представа на един бит от бъдещето, а нов аспект на съвременността. И още разсъждения в този дух, смисълът на които е да поставят знака на равенство между едно чисто физическо състояние и духовната същност на съвременността.“ – всъщност критикът от позицията на в. „Народна култура“ се е подразнил именно от обективното обстоятелство, че художникът търси състоянието на съвременността. Дори в онова, което е през самите границите на известното до този момент, през съвършено неочаквани и необичайни състояния, философски, драматични и отнасящи се до същността на съществуването. „Може само да се съжалява, че сегашната му проблематика е изместила напълно в изложбата онези обществено значими проблеми, които заобикалят твореца“ – е обобщението пък на Киров.
Затвореният духовен свят на художника е в действителност такъв. Идеите, които дават начало на търсенията му, са проследими и могат да се намерят в един вестник и формирания редакционен кръг – наистина категорично затворен – защото по това време издаването му вече е бил спряно, забраненият вестник „Литературни новини“. През краткото си съществуване, а Пацев си сътрудничи активно в него, там са публикувани два особено важни текста за да я има изложбата „Безтегловност“. Единият е с размислите на проф. Стефан Христов върху възможни процеси в материята (брой 34 от 15 август 1962 г.). Говори се за непознати и хипотетични движения на атомите, феномена на „тунел-ефект“, пробиви през времето с друга сила и независимост сред обичайните състояния на общото, преминаване на атомите през пространството и времето с неочаквана различност от нормалното за физиката.
В следващи години, Пацев, който десетилетия ще рисува тези тунели, ще ги пренесе в записките си с многостранни анализи и в разсъждения – в споменатите вече тетрадки – като обяснения и на феномени за историята и изкуството, примери подобно на Ел Греко, който от едно късно средновековие стига до съперничество с Ван Гог по експресия…
И пак там, в „Литературни новини“ Пацев ще прочете статията на проф. Никола Калицин „Най-важните открития в космонавтиката“, за новите и предстоящите състояния на биологичния вид в Космоса, за разума и развитието му в Космоса (брой 70 от 1 януари 1964 г.). И за безтегловността като нов „стандарт“ в моментното и следващото съществуване на човека… За Пацев това се оказват много дълбоки проекции към формата на човешкото развитие и процесите около това, но вече във философския им хоризонт.
Само месеци след изложбата си от 1968 г., художникът бива уволнен като художник в издателство „Български художник“. Конкретното му обвинение е клевета около книгата „Люти чушки“, измиват си ръцете с него. До края на своя живот няма да бъде на щатна работа повече, остава на свободна практика. Но и така, в безтегловността на едно трудно съществуване, именно над темата за „безтегловността, тунелите във времето и релативното, неевклидовото пространство“ той ще рисува най-активно през следващите десетилетия. И дори няколко седмици преди своя край ще напише:
„Феноменът на тунелите се ражда от умножението 4 Х 4 = 16. От тук може да се добавят нови сегменти, докато самите тунели стават безкрайности от двата сегмента в размер 16 със заложени 1 половинки от рисунките. / Могат да се построят 4 Х 4, 4 Х 5, 6 Х 6, 6 Х 7, 6 Х 8, 9 Х 9 и т.н. Чрез умножението и използването на образа можем да получим монументална игра в пространството, в мисловността, чрез разделението на рисунката и безкрайните комбинации на простото делене.“
В конкретния случай става дума за картини от модули, които могат да се привеждат в движение за да добиват нови и нови проекции… Абстрактно ли е това? Или практически и теоретичен вид на мисловен анализ, движение към същността на образа… В отдавнашен момент имах кратка среща с един от стожерите на забранения „Литератерни новини“, Симеон Владимиров. Задълбочен преводач (например на Платонов и почти целия Маркес), при това от редица езици, той бе и невероятен структуралист, може би един от най-ранните у нас. Сподели ни като на шега, че и внукът му се очертавал такъв. Бил прочел „Немили-недраги“ и установил, че първото и последното изречение били от еднакъв брой думи. Единствената тайна, която знаем за изкуството е, че то никога няма да разкрие тайните си.
Може би са в някакви системи от конвенти, в ритъма на скритата симетрия, в борбата с хаоса, с онова, което е след съзнателното и несъзнателното. И пътят към тайните му е точно такъв: философски, летящ в безтегловност, стигащ от знанията до областите на незнанието, още непознати, тепърва предстоящи на разбиране, но безспорни в съществуваща форма, каквато и да е…
Атанас Пацев е художник-философ с най-категоричния смисъл на съдържащото се в това и го е рисувал. Тази изложба е неговия полет извън степените на възможното. Извън… Спомням си го може би малко след промяната 1989, когато в тях го видях сред огромните му картини, и една консерва. Едва ли е имало перспектива в общата бедност и абсурда на лицемерието в областта на културата за подобен като него. Но той изрази радост: какво от това, времето е да видим кой е бил с духа и духовността, кой – в зависимост от материалното.
Ще ми се да завърша с един спомен от негов колега. Във времето на Академията няколко пролетарски „хейтъри“ (с лозунг, че ще създадат художника на бъдещето, съчетаващ Жданов и Микеланджело, Сталин и Леонардо) издебват набедения от тях за проводник на буржоазната култура професор Никола Ганушев, останал за момент сам в ателието по живопис и заковават вратата с огромни пирони. Затвор за него и назадничавото салонно изкуство! Наказание и затвор за буржоазния професор, отказващ да приеме реформите на ОФ!
Пацев (иначе единствен реален участник в съпротивителното движение и виждал смъртта чрез насочваните към него куршуми само месеци преди това) дочува за събитието, изчаква ги да свършат с налудността си, отива и светкавично разбива вратата. После сяда пред своя етюд и продължава да рисува. Питат го по някое време, какво било се случило. Само казал: “Някакви там заковали вратата, а професорът вътре… Някакви мръстници малтретират възрастния човек… ”
Калин Николов,
Специално за читателите на Факел.бг
Атанас Пацев е роден на 27 май 1926 г.
Осемнадесетгодишен се включва като партизанин в Радомирския партизански отряд. След 9-ти септември до края на живота си отказва всички видове привилегиите, полагащи се за участниците в антифашистката борба, включително тяхното парично измерение.
През септември 1944 г. се записва студент в Художествената академия като кандидатства на общо основание.
През 1949 г. я завършва учил при проф. Илия Петров и проф. Дечко Узунов.
През 1950 г. сключва брак с Пенка Чакърова, лекарка. Имат две деца, Алесиян (1953) и Мирена (1960) .
През 1954 година за първи път негова картина е приета в Обща художествена изложба, последвана от интензивна творческа дейност да края на неговия живот.
През 1958 г. посещава Чехословакия и създава цикъл от творби с това си пътуване – картини с маслени бои и рисунки с пастел – неговата първа самостоятелна изложба, подредена в Чешкия културен център, София.
В края на 50-те и началото на 60-те години рисува сред миньорите в мините Бориева и Конски дол. Прави изложби в работните им места, изнася беседи за същността на изкуствата и за толерантност към експериментите на художника.
През 1962 – 1963 посещава Италия и Франция. С творбите си от това пътуване създава изложба, 1965 г., 120 творби, галерията „Раковски“ 125.
На 19 и 20 септември 1966 г. в София се провежда творчески разговор между делегациите на Съюза на съветските художници и Съюза на българските художници, включваща партийни ръководители и общественици. Атанас Пацев прави изказване, в което подчертава становището си, че „абстракционизмът не е само резултат на една обществено-политическа ситуация, а това е една форма, чрез която художникът като цяло достига до едно ново изражение на реалността, например фактурата. Фактурата изразява особената качествена определеност на материята.“ Споделя, че няма усещането, че съветското и българското изкуства са „в първите редици на пластическото мислене, на търсене пластичен еквивалент на нашата съвременност“.
През 1968 г. проф. Любомир Далчев открива в галерията „Руски“ 6, изложбата му с цикъла „Безтегловност“. Следват остри критики в печата. Малко след това е и уволнен от работа, като до края на своя живот остава на свободна практика. Въпреки усложненото си материално положение, паричните форми на всички видове награди, които получава, внася в Художествената гимназия за подкрепата на талантливи ученици.
През 1972 г. завършва монографията си посветена на творчеството на проф. Любомир Далчев, чието издаване се забавя и накрая отказват да бъде осъществена (много преди напускането на проф. Далчев на страната).
Изложбата му „Партизански спомени“ от 1974 г. представя темата по експресивен и екзистенциален начин. Отказано е експозицията да гостува в СССР.
През 1979 г. получава званието „заслужил художник“.
Изложбата му в галерия „Шипка“ 6 от 1986 г. представя търсенията на художника в областта на пространството и формата. Представя 186 творби.
В чужбина е имал само няколко самостоятелни изложби, в Алжир (1966) и Чехословакия (1979). Отличен е с награда за живопис в конкурс за художници в Краков, Полша през 1971 г. През 1987 г. получава наградата за живопис „Захарий Зограф“, но е изваден от списъка с предложения за званието „народен художник“.
Почива през 1999 г.
През 1980 г. публикува в сп. „Съвременник“ (кн.4) „Мисли и фрагменти“.[6]
Изложби
1958 – самостоятелна изложба в Чешки културен център, след пътуване из Чехословакия[6]
1959 – 61 – изложби в мини Бориева и Конски дол, Мадан и Смолян
1965 – самостоятелна изложба в галерия Раковски 125, София, след пътуване до Париж, Рим, Неапол, Генуа, Флоренция и Венеция
1968 – самостоятелна изложба в галерия Руски 6, София, придружена с текст, озаглавен „За безтегловността“, посрещната унищожително от критиката; през 1969 същата изложба е показана в Пловдив[7]
1971 – самостоятелни изложби в Пловдив и Габрово
1974 – самостоятелна изложба, галерия Шипка 6
1984 – самостоятелна изложба, галерия Шипка 6, София
Посмъртни
2005 – изложба „Пространства“, галерия „Кръг+“, София, заедно с Кирил Петров
2006 – самостоятелна изложба, галерия Шипка 6, София
