По повод 10 март, когато отбелязваме Деня на спасяването на българските евреи и почитаме паметта на жертвите на Холокоста.
Няма евреин по света, който да обича да си спомня униженията по времето на нацизма. Може би затова бившите лагерници са се разприказвали чак десетилетия по-късно, и то плахо, за ужасите, които са преживели. Аз също съзнателно избягвам тази тема, освен това не съм живяла в онова време, оскърбително за всички евреи.
Но в кухничката на ул. „Константин Фотинов“ №26, където се „ширеше“ четиричленното ни семейство, вечер и особено на шабат се събираха приятелите на родителите ми и често чувах да си разказват невероятни лагерни случки – къде с хумор, къде с огорчение, за тези преживявания. Мога да ви разкажа част от тях. Реших се на тази стъпка, защото напоследък все по-често се случва дори интелигентни и почтени хора да се опитват да неглижират това хитлеристко поведение, да оневинят палачите и да гледат с равнодушие на жертвите. А съм убедена, че дълбоко в себе си те са много състрадателни и търсещи справедливостта хора. Но вероятно не знаят това, което аз знам. Затова ето какво чух в нашата кухничка.
Татко ми, Йосиф Асса, е бил последна година ученик в Търговската гимназия, когато малко преди абитуриентския му бал го мобилизират. И заедно с всички бургаски евреи го изпращат в Атия, където е бил трудовият лагер. Там отива заедно с дядо ми по майчина линия Михаел, който, както стана вече дума, е служил като кавалерист в българската армия и се е сражавал самоотвержено за отечеството ни. Но въпреки това, по силата на Закона за защита на нацията, и на неговата врата, както на вратата на всеки еврейски дом, е имало закачен надпис: „Еврейско жилище“.
И той, както всеки евреин, без значение възраст, пол или социално положение, е трябвало да носи на ревера си жълта еврейска значка и да спазва вечерен час – да не се мярка по улиците след 21 ч. И той, както останалите ни сънародници, е нямал право да посещава обществени места, нито кино, нито театър, дори кафенета и ресторанти, въпреки че повечето от тях са били възпитани и културни момичета и момчета и са имали потребност от изкуство. Както и да се движи по централните улици на Бургас. Всички дюкяни на евреи са били затворени, забраняват им да работят. Нямали право да пазаруват продукти, а само от определени магазини, и то в определени часове. И т.н., и т.н…
Все известни неща от архивите. Но както всяка статистика, и те висят като студени цифри от определена епоха. Само дето става дума за времето непосредствено преди да се родим, а цифрите напоследък ги спрягаме в проценти… И спрямо милиардното човечество не било кой знае какво… Спирам дотук с разсъжденията. Влизам в шабатните разкази.
Възприемах ги като „случки“ от някаква архивна кинолента. Кухнята ни се отопляваше с голяма готварска печка на дърва. Върху нея често се вареше кафе, което понякога прекипяваше, защото присъстващите бяха улисани в разказваната история. Обичах тази миризма, защото събуждаше в рецепторите ми очакване за някакъв смразяващ душата разказ. Около печката беше топло и уютно, защитено като в окоп. А в разказите – студ през зимата и пек през лятото. Искаш да се стоплиш с чаша чай, но в канчето има само лед. Страх и отвращение, кал, пясък и през процепа на бараката ивица небе. Тъй като са били близо до бургаските блата, маларията е свирила в ушите на почти всеки лагерник с вампирското хоботче на милиардния комар. Едри мъже се тресат от високата температура и реват от безпомощност, защото лекарства няма. Но на фона на тази зловеща картина е имало и човечни българи, които са помагали, ей така, без да мислят за последствията.
Един от тях е Любомир Зурков, голям предприемач, собственик на дрогерия и самият той аптекар. В предприятието му са работили много евреи. На всички той лично им е забранил да носят отличителните еврейски значки в пределите на неговите аптеки. Казвал им е, че ако някой полицай им потърси сметка, да отиде да се разправя с него. Редовно е изпращал кашони с лекарства и превръзки на лагерниците, без да им иска да му се отплащат с пари или труд. Вълнуващо, нали? Такъв човек никога няма да се произнесе: „Абе 6 милиона евреи е твърде преувеличена цифра – по-малко са избити. Не са повече от 3 милиона!“. Пак стигнахме до статистиката. „Какво тук значи някаква си личност?“, бе казал поетът, но той е пролетарски, така че не може да му се има голямо доверие.
И отново мирис на кафе в кухничката. И смях! „Помните ли куфара на бай Дик. Беше дървен и тъй като закопчалките му не работеха, имаше две халки, които бяха захванати с катинар. Вътре беше цялото му „богатство“ и тъй като го мързеше да го отваря и затваря с катинара, обикновено си мушкаше ръката през процепа и с опипване търсеше „нещото“. Накрая изкарваше всичко от вътре, докато си намери джаджата, и започваше отново да вкарва всичко обратно – пак през процепа – мръсни гащи, чорапи, шапка за зимата, резервни обувки, чиста якичка, ножичка, канче… абе битпазар. На всичкото отгоре бе и много услужлив. И всички от бараката се изреждаха да го молят да им услужи с нещо, като крият усмивката си в шепата. И той, милият, веднага с готовност започва да бърка с ръка в куфара и пак започва да вади целия панаир през халките… Тъкмо е натъпкал всичко обратно, и влиза Майер: „Абе, бай Дик, счупи ми се ножчето за бръснене, виж на какво приличам…“. И всички мъже прихват отново. Бай Дик е Давид Герон, съученик и приятел на баща ми от Търговската гимназия, а после състудент и
в университета. Беше много добър човек, вечно усмихнат, галеше ме по косичката, а синовете си Йоско и Жак все нещо ги „възпитаваше“.
Йоско ми беше съученик в Славейковото училище, а после бяхме в драмсъстава към Пионерския дом. Всички в семейството обичаха много музиката и ги виждах често на концерти. Чичо Дик напусна много рано нашия свят, разболя се и умря безшумно. Така както живя. Сега сигурно пак са заедно с баща ми и другите лагерници и сигурно отново мъдрят политиката…
Били са група младежи, когато са ги закарали в лагера в Атия, малко преди абитуриентския им бал. Тогава директорът на гимназията е ходил лично в Интендантството, за да се застъпи за еврейчета, които са били и сред най-силните ученици в гимназията. Молил е поне да ги освободят за предстоящите матури, за да се дипломират. Отговорът бил: „На тях тези дипломи и без това няма да са им нужни!“. Знаели са всичко.
Почти всички, дори и най-богатите евреи, бяха комунисти. А какви да бъдат? Никой не е чак толкова луд да подкрепя режима, който му е отнел всички права и иска да го унищожи! И така е било във всички епохи. Повече от две хилядолетия живот в диаспората. Но да се върнем пак в лагера.
Гранпапа Михаел от малък остава сирак и често се е налагало да си вади хляба като докер. Свикнал е на тежък физически труд. По тази причина и в лагера е бил в първите редици на работарите. И тук редовно е изпълнявал не само своята норма, но нормата на братовчедите си, които са били по-хилави от него. Прокопавали са пътища. Трябвало да открият някакъв нов обект и началникът на лагера ги строява всички и ги кара да си покажат ръцете, докато обикаля редиците. Избира ги, сякаш гледа зъбите на кон. Дядо ми, файтонджията, имаше яки длани и юмруци, едри и големи като тухли. Него веднага го отделят настрана. Но братовчед му Пепо, търговец в магазин за рибни консерви, имал нежни ръце и го отделили встрани. Разделят ги, дядо ми ще ходи в новия лагер.
Чичо Пепо се разплаква, не знае как ще се справи сам, та той никога не е можел да си изкара нормата без помощта на Михаел. И тогава дядо ми отива при шефа на лагера и започва да го моли да вземе и братовчед му: „Господин началник, казал му, обещавам ви, че ще изработя повече от две норми на ден, само му разрешете да дойде с мен!“.
Чичо Моис Декало, заклет комунист, бунтар, решава да откаже да яде фашистката храна. И започва да се мъкне последен на опашката пред баката. За него оставал най-мухливият хляб и почти нищо от дажбата. Дядо ми Михаел редовно му вземал порциона и тъй като не било правилно, му казвал: „Моля ти се бе, Моис, ела тук, нареди се с мен на опашката!“. А борецът за равноправие му отвръщал: „Нали все някой трябва да изяде този мухлив хляб? Нека този някой да съм аз!“.
Години по-късно, в социалистическа България, чичо ми Моис беше много разочарован от уж справедливия ред и порядък, но тогава са били млади, луди глави, които сетне до една се строшават в яростния и догматичен идеализъм. Доскоро в мазето на татко ми в Бургас пазех скрин, изработен по поръчка от баща му, от дядо ми Жак. Той го купува, след като получава съобщение, както всички останали евреи, че предстои да ги изселят и дори знаят не само датата, но часа, в който трябва да се явят на сборното място.
Прочетох това писмо с очите си. Не е измислица. Имали са право да носят само по 30 кг на човек. Милият ми гранпапа, обиколил всички дърводелци в града, докато се спре на най-подходящия вид сандък. Той обичаше да преценява подробностите, и то във всичко, чак ставаше смешен. И ние, внуците му, много често го подигравахме за тази отмерена последователност, характерна и в движенията му. Представям си как е оглеждал този сандък. Как е почуквал с кокалчетата на пръстите си всеки ръб. За да е сигурен, че този малък Ноев ковчег ще издържи на дългия път. Път, който води незнайно къде.
Продават на безценица цялото си имущество. И после – след като най-неочаквано се разбира, че изселването им се отлага – те не могат да си го върнат. Имало е и такива българи, които се възползват от нещастието им. Казвали са: „Бъдете благодарни, че не ви унищожиха! Ще ви върнем нещата, но на друга цена“.
Извадили са късмет, не са ги унищожили, както Дуда, сестрата на баба ми Виктория, която изчезва в Треблинка заедно с петте си деца. По онова време са живеели в Кавала. Оттам ги качват на ешелоните, композирани в една-единствена посока – крематориумите.
Ужасът ги е подминал. Но унижението – не. С него евреите сме свикнали от момента, в който сме се родили. Затова не обичаме да обсъждаме отвращението на другите към нас. И аз съм в този кюп. Чуйте защо.
Като студентка често пътувах с влака до София. Пътят е дълъг, а уютът на купето предразполага хората към откровения. Там никой не те познава и нерядко в разговор пред мен са изразявали неодобрението си към евреите. Убедена съм, че някои дори не са срещали в живота си евреин, но обичат да разнасят омразата като здравословна мантра. Веднъж един бабаит така се беше разпалил, че се развика: „Прав е бил Хитлер, всички евреи трябваше да станат на сапун“. Беше въодушевен. Пламъците в очите му заподскачаха лудо и лумнаха чак към езика в устата му.
Хората в купето също се въодушевиха и го поздравяваха. Беше страшно! Уплаших се и знаете ли как постъпих в тази ситуация? Кимнах му угоднически. Постоях малко и излязох в коридора. Там стоях до края на пътуването.
Не се гордея със себе си. Тази моя позорна постъпка не съм споделяла досега с никого, нито със сестра ми, нито с родителите си. Реших, че за да си простя, трябва да я изговоря публично. И затова, когато чувам да разказват как евреи са се предавали помежду си по времето на нацизма, колко са били гадни, ще ви кажа, че знам със сигурност, че пред очите на страха може да бъде сломен и най-гордият и смел човек.
Разбира се, има и героични изключения, но очевидно аз съм обикновено човешко същество. И не знам защо, но в онзи момент си спомних едно много отдавнашно интервю с Рей Чарлз, в което накрая интервюиращият, за да бъде интересен, пита големия блусар: „Лошо ли е да си сляп?“. А ненадминатият майстор на джаза му отвръща с тъжна усмивка: „По-лошо е да си негър!“.
И мирис на кафе. И отново се бухвам в спомените на бившите лагерници.
9 септември сварва чичо Нико в лагера на Искърското дефиле, там с еврейчета от Пловдив и София прокарват пътя от столицата до Мездра. Помня го като много музикален, имаше и хубав глас. От трудовия лагер се връща в Бургас с цял арсенал от нови песни на испански, както и известни арии от прочути опери. В лагера имало много музиканти. Сред тях е бил и чичо Марко Мишолам, който в годините на соца се пенсионира като концертмайстор на виолите в Пловдивската филхармония.
Но най-известното, световно цигулково величие, е бил солистът Леон Сурожон. По-късно Музикалната академия в София го награждава с почетното звание доктор хонорис кауза. Работата в лагера била много тежка. Но всички се грижели за ръцете
на големия цигулар, помагат му да изкарва непосилната за него норма. Бранят го. На това му казват еврейска солидарност. И все пак оцеляват. А Леон Сурожон отказва на всички привлекателни предложения. И последното му желание е било да умре в България и тук да бъде погребан.
Вивиана Асса, откъс от книгата „Моят Шабат“
