Димитър Калев
Седем протестни въпроса
Всичко, случващо се днес в социалния ни живот, хубаво или лошо, не е ли колективно неосъзнатата ни тъга по идеала за хармоничен обществен организъм? Кога е имало чак такова разстройство на социалното съзнание, че личностите и институциите вече да са неспособни да говорят истини помежду си и да са неспособни да вършат истински неща? Не усещаме ли всички, че общественото ни поведение без изключение е неискрено, действията ни – пародийни, а социалните ни сюжети – гротескни? Сякаш някакви ирационални сили демонизират междучовешките отношения, гаврят се с тях, пораждайки в индивидуалното ни съзнание чувство на угнетеност и безсилие. Замисляме ли сме се откога хорските общности са заприличали на трупи от комедианти, които чрез скечове и бутафория имитират обществени функции? Явно, първоначалният модел за хармоничен обществен организъм е създал свое изродено подобие – субсоциален фантом, в който ние обръгнали живеем. Днес кой си позволява да търси в мислите си свободния поток на социални първообрази и да мечтае за реализирането им на Земята? Кога интелектуалният ни елит е бивал толкова жалък и безпомощен да различава в инстинктивните социални движения кое е тук, под и над? Кой най-сетне ще се осмели да каже, че здравето на обществения организъм е протестното напрежение (тук) между този изроден субсоциален фантом (под) и една метасоциална воля (над)? И да ни увери най-сетне, че метасоциалното може да бъде „снето“ в познанието ни и осъществено от нашата свободна воля!
Престъпната държава
Държавата изначално е антисоциално явление и всяка нейна форма е престъпна посвоему. Властта на държавата над обществения организъм е второто грехопадение в историята на човечеството, защото тогава социалността се лишава от съвластието в себе си, от хармоничната самодостатъчност на трите междучовешки функции – стопанство, правосъдие и духовен живот. Погледнато без псевдонаучни предубеждения, големите доисторически и библейски човешки общности са били тривластни (или четиривластни), т.е. в пропорционално съвластие и самоуправление в тях са живеели специфични по функции съсловия – трудово, законотворческо и богослужебно. С появата си държавата избирателно впряга за единствен обществено-организиращ принцип силите или на религията, или на законотворчеството; и всякога ги кара да хипертрофират болезнено и да доминират над останалите. Поне така е било с първите държави на древността; а съвременните религиозни и тоталитарни държави са техни гротескни възстановки. Държавата дебалансира и социалното съзнание, защото то нито е само духоведение, нито е само правоведение. В модерните държави на Европейското възраждане чудовищно хипертрофира светското производство на стойности и печалби. А държавите на най-новата ни история работят като политико-икономически борси на глобалния капитал. Така в своята субсоциална роля държавата „смесва“ първоначалната неприкосновеност на обществените функции, „престъпва“ през специфичните граници на съсловията и с това създава първомодела на социалната престъпност. По своето съдържание всички държавнически импулси са криминални, поради което да се вменява на държавата наказателни функции е най-ироничният парадокс на социалния ни живот. Не по-малко парадоксални са представите ни за „класова борба“ между съсловията, за демокрация или за всякакви други крации (управленства). Теокрация, демокрация, плутокрация; капитализъм, социализъм, комунизъм; тоталитаризъм, либерализъм, неолиберализъм и т.н. са все антисоциални превъплъщения на държавата, т.е. на най-враждебните нейни сили срещу троичното съвластие в обществения организъм.
Днес всяка държава без изключение е политико-икономическа институция, която неправомерно навлиза в неприсъщите за нея сфери на стопанството, науката и духовността; и в тях тя не е нищо друго, освен крадец, лъжец и убиец. Държавата профанира и обществознанието, свеждайки го единствено до анализ на стоково-парични отношения между съсловия и култури; така тя настойчиво лансира идеологията на безструктурния (неолиберален) социален бульон, в който единствен лост е паричното остойностяване на всичко и всички. Подобни бяха и продължават да са функциите и на междудържавните съюзи: Съветски съюз, Съединени американски щати, Европейски съюз и всички тем подобни; съвременната им дейност подмолно и яростно поляризира света на две изкуствени класи – имотни и роби. Ние, източноевропейците, сме постмодерните роби на глобалната класа на капитала. Кой у нас още се съмнява в това?
Животът под държавна власт неизбежно оеснафява и деморализира индивидуалните ни мирогледи. Кражбата, лъжата и убийството се приемат за необходимо зло. Дори философските и психологичните науки са „държавнически“ оеснафени и неморални и вече нямат смелостта да се движат свободно в потоците на чистите идейни съзерцания. Помните, че още Платоновата държава изисквала да се изгонят поетите. Разбира се, не ставало дума за съчинители на стихотворения, а за онези, които все още били способни да виждат живите образи на идеите. Затова днес държавите ни приличат на социални подземия, в които всяка метасоциална идея се възприема като бълнуване.
Властта на съвластието
Кой би си представил човешки организъм, в който мозъкът и храносмилането са атрофирали за сметка на чудовищно гигантски гръден кош? Или да си представи човек с неестествени функции на телесните му органи, например с дихателна тръба, през която минава храна, или с черепна кухина, в която навлиза атмосферен въздух? Дано бъда оправдан за нелепите биологични сравнения, но точно такъв „изрод“ представлява съвременното общество, организирано с държавна власт. Тъй както физическото ни здраве е хармония между храносмилане, кислородна обмяна, двигателна и нервно-мозъчна дейност, съчетани в дозирана автономност, точно така и общественото здраве предполага самоуправляващи се и равноправни сфери на дейности: стопанска, законотворческа, научно-образователна и религиозна. В този смисъл държавата е болестотворна отживелица, която трябва постепенно да бъде ограничена само в рамките на законотворчеството, правораздаването и дипломацията.
Нашата метасоциална идея е жив четиричленен обществен организъм. И в него няма място за съвременното държавно устройство с неговия авторитарен контрол над всички обществени функции. Обществата на древните култури без изключение са били тела от четири касти, а първите християнски общини са били със задължителна тричленна йерархичност. Разбира се, в днешния си вид метасоциалната идея за четиричленна организация на обществото не бива да се схваща като реставрация на патриархални или религиозни модели, а трябва да бъде резултат на диалектика и социален еволюционизъм. Закономерно „снето“ някога от държавата (в нейните антични, средновековни и модерни форми), днес чистото четворно устройство може да се завърне „в себе си“, но вече чрез индивидуалната воля на съвременното гражданско общество. Да се завърне не като ново съсловно деление, а като съзнателна определеност на четири свободни и независими една от друга сфери на обществен живот.
Не се съмнявайте, че всички днешни и всички бъдещи граждански протести срещу държавната корупция са и ще продължават да бъдат израз на нашата тъга и мечта по метаобществото на четирите автономни социални функции. Затова, пародирайки руския болшевизъм, нека нашият революционен лозунг днес да бъде: „Цялата власт – на съвластието!“.
Четирите граждански смелости
– Липсва ви алтернативен обществен модел, с който да замените стария.
– И досегашното държавно устройство може да ви гарантира справедливо разделение на властите.
– С нови политически избори ще смените само старите държавни чиновници.
Това са трите „изкушения“ на гражданския протест, умножавани с усърдно научно суеверие от съвременните ни социолози. Но четиричленният социален организъм не е експериментална алтернатива, а непосредствена и естествена същност на нашия обществен живот – толкова естествена както заобикалящата ни природа. Впрочем къде в природата има държавна хегемония, освен свободни и самодостатъчни природни ареали? С тази разлика, че природните царства дишат жизнен етер, а четирите човешки съобщества – морален етер.
От друга страна, държавата исторически възниква като антитеза на свободното четиричленно устройство на обществата и в този смисъл тя и до днес съдържа в отразен и подчинен вид сурогатите на тези четири социални функции. Нарича ги „политически партии“ и „висши органи на властта“ и най-често ги кръщава с понятията президентство, парламент, съд и правителство. Всеки от тях пък отново ги преотразява, този път във вид на институции за все по-централизиран контрол на обществените функции. Въпреки лицемерното им разделение, висшите държавни власти изначално са единовластие, защото са само подобия на оригиналните междучовешки отношения, насложени върху едно единствено „огледало“ – върху институционалността. А институционалността е най-циничният декор на реалните социални процеси и най-коварният отровител на живия социален организъм. Накратко, политическата държава е правомерна единствено в качеството си на вътрешен законотворец и законоконтрольор и би било гибелно, ако продължават да й се вменяват някакви допълнителни „власти“.
Как да постигнем четиричленното устройство на нашето общество? Нито за миг не допускайте, че то е интелектуална спекулация! Към него може непосредствено да посегне гражданският протест и да го „снеме“ в общественото съзнание; защото моралният протест е волево социално съждение, въпреки че привидно може да изглежда като фантазиране. И в тази воля не е важно кой, а какво; затова не се страхувайте от „нови“ корумпирани държавни чиновници, защото не те сами, а държавният „демон“ ги е деморализирал.
В нашия случай „снемането“ избира за своя основополагаща рефлексия конституционното осъществяване. Новата конституция трябва да провъзгласява свещената съвкупност от четири съобщества, изградени върху държавната територия на България и функциониращи едновременно и в местен, и в национален план: стопанско, законотворческо, научно-просветно и религиозно. Чрез свободното самоопределение на всеки гражданин всяко съобщество се самоорганизира на функционален принцип и съществува чрез специфични дейности в специфична сфера на обществения организъм; осъществява дейността си чрез самоконтрол, в пълна автономност; влияние или контрол от функциите на едно върху функциите на друго съобщество не се допускат; не се допускат и прояви на корпоративен егоизъм от страна на отделни съобщества. Всяко национално съобщество излъчва свои парламентьори; така че общобългарският парламент по подразбиране трябва да се състои от четири камари, всяка с автономна привилегия да обсъжда и приема нормативи за специфичните си дейности.
Общество на четирите съобщества
Първооснова на четиричленното социално устройство е стопанското съобщество; съществува като земеделски, индустриални и търговски асоциации, неподчинени на каквато и да е централизация и вън от всякакво държавно покровителство. Главна тяхна функция е производството и размяната на стойности, свободни от всякакво централно планиране и регулиране; също и осигурителните фондове са тяхно (недържавно) задължение. Те сами регламентират къде и колко капитал да се включва в материалното и интелектуално производство. Стопанските асоциации функционират върху безплатна стопанска земя, предоставена им от държавата; парична размяна на земя като стока е недопустима.
Второто съобщество е законотворческото и на практика представя „живите“ остатъци от старата държава. Изгражда се върху принципа на общочовешкото равенство и се състои от равноправни юристи със законотворчески, правораздавателен и дипломатически ценз. Главната им функция е съблюдаване на неприкосновенността на автономията на всяко отделно съобщество и санкциониране на всякакви явления на корпоративен егоизъм. Регламентира също и държавния данък от производителите на стойност и определя начина на прехвърлянето му към обществени проекти; съблюдава за оптималните етапи в кръгооборота на средствата на производство – стопанска земя, техника, индустрия, подпомагащи фондове и др.; съблюдава и за оптималния кръгооборот на средствата за интелектуално и духовно производство. Във всички направления обаче законотворческото общество е напълно изолирано от движението на националния и международния паричен капитал; негова длъжност е да описва единствено как, а не колко и къде се реализират капиталовложенията. Посредническата дейност между европейски банки/фондове и национални стопански асоциации е недопустима. Допълнително съобществото на законотворчеството се самосезира за своята пълна автономност спрямо идеологическите и политическите течения в гражданското общество; не се допуска членуване в политически партии и квазиокултни общества, нито агитации в тяхна полза. Така описано, законотворческото съобщество на практика деполитизира държавата и прави съществуването на политически партии излишно.
Трето е научно-просветното съобщество. Функцията му е да реализира всички идеи, принципи и методи, свързани с моралния светоглед, чрез образование, наука и изкуства. Въпреки привидно идеалния си характер, то е самостоятелна творческа сфера, в която личностите участват със своите индивидуални таланти, без да бъдат съизмервани с нормативи от стопанския или законотворческия живот. Съобществото включва всички педагогически, научно-изследователски, технологични и медицински формации; към него принадлежат и всички изкуства (медицината също е изкуство) с техните браншови асоциации, болници, сценични институции, издателства, галерии и др. Употребата на просветата, научно-художествения живот и здравеопазването за политическа идеология е недопустима. Реално погледнато, това е съобществото, където научният позитивизъм се одухотворява и където се печелят „сраженията“ между доброто и злото в общественото съзнание.
Четвърто е съобществото на религиозния живот. Обединява всички официални църкви и богослужебни деноминации с техните светогледи и обредни практики. Изгражда се върху безусловния толеранс между всички религии и съществува като самостоятелна социална сфера, заета единствено с богослужение. Основен неин принц е съборността според традициите на Православната църква. Всяка личност встъпва в религиозното съобщество със своите индивидуални дарби и свободно застава с духовните си сили пред своя бог. В колаборация с асоциации от стопанското съобщество религиозните деноминации могат да създават приюти, хосписи, болници и други форми за социална подкрепа.
Очевидно четиричленната организация на обществото би била колкото естествено, толкова и радикално преобразуване, срещу което непременно ще се надигнат всички „демони“ на досегашния социален ред и на традиционната социология. Неолибералните анализатори презрително ще я квалифицират като утопия. Безусловно най-зловеща ще бъде враждебността на европейските и американските дипломатически, финансови и военни институции. Обаче нито за миг не допускайте, че живият социален еволюционизъм не е по-могъщ от всички тях!
Моралната воля на протеста
Днес едва ли някой се съмнява в моралните импулси на гражданските ни протести, колкото и нерационални в мотивите си да изглеждат те? А моралът и съвестта са безусловната „мускулатура“ на свободната социална воля, чрез която тя проектира моделите на бъдещия си обществен живот. Днешният протест е най-идейният формат на общественото самосъзнание, колкото и парадоксално да й се струва на социологията това. Защото само гражданският протест е в състояние да разобличи престъпното преплитане между обществените сфери и да „снеме“ четворната структура на социалния организъм директно в нашата свободна социална воля. Не като шествия на тълпи трябва да се разбират протестите, а като величествено „ставане“ на четирите граждански воли.
Досега думата воля на български имаше само единствено число (поне така твърдят филолозите). Само си помислете в какви времена живеем, щом и българският език протестира!
––––-
Димитър Калев е роден на 17. 10. 1953 г. в гр. Омуртаг. Има медицинско образование и е практикуващ лекар. Автор на четири поетични книги: “Страданието на светлината” /1993/, “Да ме поливате отвъд” /1996; II изд. – 2002/, “Триада” /2001; II изд. – 2001/ и “Помежду” /2006/. Част от стиховете в последната му книга са издадени в компакт диск с мултимедийна поезия /идея и мултимедийна обработка на Филип Филипов/.
Съставител на документална книга за Петър Дънов “Учителя във Варна” /1999/. Лауреат на награда на 17 международен фестивал на поезията в Суботица, Сърбия /2006/ и на литературната награда ”Варна” /2007/. Превежда руски /М. Цветаева, В. Ходасевич, О. Манделщам/ и американски поети /Р. Фрост, Одън/.
Преводи на негови стихове на руски са публикувани в московското литературно списание “Меценат и мир” и в антологията на българската поезия “Из века в век” /2005/. Пише и литературна критика. Член на СБП. Член на редакционния съвет на списание “Простори”. Живее във Варна.
Още от същия автор тук
