Черният Пророк реши да ни зареже завинаги

Наздравица за Бащата на българската вулгарна проза

25.03.2016 | автор: Румен Леонидов

България обеднява откъм пичове. Със смъртта на Христо Константинов Калчев обществото ни още повече се смали откъм мъже с характери, откъм забележителни същности. Ицо беше и си остава профил, когото не можеш да сбъркаш с никого в България.

Имаше вроден аристократизъм, буржоазно възпитание, манталитет на софийско копеле, бе харизматичен хулиган с маниери на разорен благородник. Баща му го убива Народния съд, отива си на 44 години, майка му – учителка по английски, е вкарала в жилите му консерватизма на извисеното самопрезрение, усмивката на всеопрощаващата доброта.

Всъщност Ицо Калчев бе герой от нашия национален игрален филм, чийто сериал продължава до днес. И ако този епико-исторически трилър най-после спре, то няма да е, защото е финализиран като сюжет, няма да е, защото вече няма мафиоти за трепане, а защото го няма писателя-хронист, писателя-сбъдник, който да предскаже и да разкаже епизодите от задкулистния живот на първенците. Романите му не бяха вулгарни, наопъки – вулгарен е горещият мир, който изпрати студената война в покойницата на историята.

Преди години не просто умря един нетипичен тип на нашето време. Умря една институция, едно звание, умря нашата участ на битийни свидетели и се превърна в нетленност. Ицо не само научи ченгетета и мутрите да четат книги. Той следеше от близо дишането на болното ни общество. И чрез книгите си препращаше същото това общество в света на другите големи болници – Западна Европа, Русия, САЩ, Близкия Изток…

Авторът Калчев загина преди своя главен герой Козела. Този ексгенерал от ДС носеше ума и финеса на своя неуморим и неумолим създател, пиеше сутрин по една кана кафе и един литър водка на ден, четеше между редовете пачката с вестници и носеше болезнената нравственост на предишния и днешния фалш, на комунистическата оргия на духа и капиталистичаската безпощадност на плътта.

Калчев си отиде, остана Козела. Недоубит, недописан, вечен. Като своя автор-идеалист. Като двойник на Черния пророк, като Белия дявол на прогресиращия регрес. Козела е образ, който за зло или за добро, се оказа първия българин, най-бързо интегрирал се в глобализацията, в нейната видима и невидима престъпност. Той е първата бяла якичка сред черноработниците, той е българският гений на умореното зло, ценен и оценяван от глутницата на корпоративните единаци.

Козела не е пример за национален героизъм, нито е мечтата ни за якия балкански лъв, впуснал се в подземния свят на света. Но е привлекателен, готин, професионално циничен, природно облагороден, с школуван московски ум, със същност на гамен, който разбира гамените и ги предвижда, защото е техен духовен близнак.

Козела е реален не като човек, а като сумарна прогноза. Българският бръснач вече има възможност да стане основен играч в международното голо хоро от бизнес интереси, практикувано от ЦРУ, КГБ, Мосад и тяхната не/законна рожба Ал Кайда.

–––

Очаквах тълпи на погребението. Не би. Калчев рядко се мяркаше по телевизиите. Мучащите мърморковци отдавна /по необходимост/ си имат собствени подобия. Те няма как да оценят уникалността на Ицо – като фриволност, като фриз, като необмислено обаяние и класически колорит. И слава Бог, че не се довлякоха с черните си очила или черните си якета. Видях само познати писатели, актьори, певци, композитори, кинаджии, журналисти, музиканти, лекари, адвокати, издатели, телевизионери, продавачки на книги.

Гледах го – легнал, изящен, неподражаемо красив, по-лек от ковчега си, по-благ от опрощението и по-измерим от греха и грехопадението. И си помислих, дали да извадя от джоба си писалка и да я му пусна скришом в гънките на савана. Но си сетих, че той не пишеше по простия познат начин на абициозните мъченици, той показваше как се пише, задаваше типологията и митологията, задаваше творческата задачка, след което демонстрираше /за ужас на колегите си!/ колко лесно се прави, колко бързо може да се пресметне всичко на ум…

Спрях се до главата му, прекръстих се три пъти и поисках да го целуна по челото. „Не!” – чух го как изсъска, в смисъл, дръж се като мъж, недей да правиш глупости, не ти позволявам да се излагаш, без лиготии, давай по-кротко, изчезвай, пускай да мине следващия, че нещо много се люлеете по веригата…

Оставаше да вдигне възмутено вежда или да удари нервно един бърз тик със скулата, но понеже си е копеле от класа, от най-буржоазната махала на селяндурската ни столица, запази самообладание и си остана строг, студен и мълчаливо величав.

Гадно е, както каза единственият оратор, че толкова избърза и ни изпревари, че поиска пръв да седнеш на небесната маса. Ще добавя: за да си поръчаш една голяма водка с вода, от въздушните запаси във винарната на Бога.

Наздраве, Калчев!

Вдигам гордата ти чаша за здравето на утрешния ден!

Христо Калчев умира в съня си на 22 март 2006 г.

672  харесват това

КОМЕНТАРИ