Бягайте, змии и гущери, баба Меца бие с тояга земята и кукурякът тръгва за ужас на кокошките! Светът мирише на теменуга, щъркелите носят бебета, житата вретенят и южнякът надува бузите на облаците.

Демек – Благовец!

Слаба е още копривата по бунищата край циганската махала, ама дечурлигата вече са плъзнали и късат с мургави ръчички парещите стръкове, пълнят торбите, а където случат теменужки – късат и от тях, и се кичат по ушенцата – и момиченца, и момченца, ококорили индийските си черни очички и белнали усмивки. Сиромашията е голяма, унинието – никакво!

Така е и в къщата на Мето Въджишки, жена му Гюлхан, на която всички викат Ани, вече е сложила тенджерата с копривата на огъня, синчетата му мачкат и галят слепите кученца на домашното псе Буба, което поради липсата на каквато и да е друга власт наоколо се е нагърбило с полицейски функции не само в техния двор, ами и в цялата махала, известна в обозримата околност, и не само, със скромното име Кючук Египет. Но и в големия никога не е имало толкова фараони, колкото са тук – във всяка къща господарят се величае с тази титла, и затова във всеки миг човек може да бъде сащисан от разнообразни фамилиарни подвиквания:

  • Ей, фараон, изкарвай овцете, че Негъра нема тех да чака!
  • Не те бива в джамбазлъка, фараон, слепо магаре за куца кобила да трампиш!
  • Що не поринеш на козите бе, фараон, ами си ги оставил да газят до виме в пенюгата!
  • Озапти си псето, фараон, да ми не гони кокошките, че такъв кол съм му приготвил!
  • Ей, фараон, заръчай на чаветата да не късат тоя кукуряк, че ако докачат кокошките от него, и за другия Великден нема да видим яйца от тех!

Всички ежедневни грижи, тревоги, кавги и крамоли сега обаче са на заден план – над Кючук Египет е надвиснала страшна напаст. Кокошките таман са пронесли яко, ту в един, ту в друг двор някоя от тях със самохвално истерично кудкудякане съобщава, че е снесла яйце, дечурлигата тичат и го носят на майка си още топло, защото са наясно, че каша от коприва без яйца е като баница без сирене.

Яйцето в циганския двор е фундаментът на пролетното оцеляване и точно затова появата на лисицата Надка хвърли в уплах и униние мургавото народонаселение на Кючук Египет. Ту в една, ту в друга къща сутрин фараонката изпищи на умряло – от най-добрите носачки в курниците Надка е оставила само кръв и перушина. Зла, гладна и хитра – Бубата я варди в горния край, тя върлува в долния, и обратното, не я спира нито оградна мрежа, нито рабица, да не говорим за плетове, летви, талпи или дъски потрошени. Изрови, подкопае, размести, изгризе – влиза в курника и дави пилците наред, пробира по-кръвенките и ги отнася в смрадливата си дупка, че има малки гадове да храни. Ни едно живо не оставя, и затова я кръстиха Надка – имаше още в текезесето една гламава Надка, назначиха я с мъжа й в овчарника на Червена стена, тя сложила силаж в яслите, ама да им е по-вкусничко на овцете, го посолила, само че помислила за сол един чувал с пестицид някакъв, та целото стадо се нагъта наведнъж …

Та така, в Кючук Египет се надигна кански вой. И както си му е редът, като опре ножът до кокала, хората при кого отиват? При ловците, разбира се. Само че от всички фараони само Мето Въджишки е член на ловната дружинка в селото и затова фараонската депутация една сутрин потропа на неговата вратница – жив да си, Мето, ти баща, ти майка, гръмни тая гад кръвожадна, че кръвчицата ни източи, не ни ли стига, че държавицата ни завре в калта, та измъкване нема, ами и тоя звер ни изпреяде душицата, като правителството е, ей, от гладните смуче, на гадовете дава да сучат, както казва Станой Скачката, тегли и едно бренеке под опашката да й покъсаш джигера, да види какво е, като на фараонско посега… Е, отвориха фараоните шишетата, Ани изнесе чашки, нареза сланинка и надроби сиренце в един пахар, Мето сглоби ижовката и я подпря на сливата в двора, и след всяка наздравица цялата компания отправяше вкупом пълен с упование поглед към черните цеви и жълтия приклад на пушката…

А към полунощ на тоя дълъг ден, след като поспа, та избистри поглед, Мето предприе първата си патрулна обиколка по периметъра на Кючук Египет, препасан с патрондаш и стегнат в камуфлажни дрешки от времето на войниклъка си, забил в цевите два патрона четири нули и мацнал мушката на ижовката с вар. Обикаля до към два, после седна на един ботур в изсъхналото бъзе в горния край на махалата, и зачака да се мерне нещо рижо в лунния светлик.

Само че нищо не пошавна чак до съмнало. И така стана и следващите три нощи, но Мето знаеше, че хубавите работи стават бавно, и затова не губеше надежда. Надка, като да усещаше засадата, не се мерна нито веднъж и населението на курниците се успокои, което пък от своя страна напълни полозите с яйца и душите на циганките – със спокойствие. Цялото това време бе като дълъг антракт преди последното действие на египетската драма, започнало с един-единствен изстрел в дрезгавината на четвъртата сутрин, който люшна бъзето, прекатури претичващата през ливадата лисица, подхвърли в леглата им всички фараони, фараонки и фараончета, избухна с неистово пуешко кикотене, патешки грак и кокоше кудкудякане в курниците и дори невъзмутимите прасета го удариха на невъздържан весел квик. Скоро циганското население в полузаспал и полугол вид се струпа около окървавената Надка и гордия Мето, който престорено разтриваше дясното си рамо, понатъртено от отката на пушката, за да демонстрира на какви мъки се е изложил заради благото на събратята си. То не беше тупане по гърба и по перчема, не бяха ръкостискания и всякакви „ашколсун” и „евала”, „бравос, мъжки” и „фараонски изстрел”. Е, звъннаха и шишета и чаши, както си му е редът, и като донесоха вила, с която гребнаха Надка да я носят – зер и свои бълхи дал господ, не ни трябват и нейните – всички с бутане и гълчене се отправиха към двора на Мето.

Ани ги срещна засмяна, и тя по розова нощница и с навита на хартиени фитили лъскава черна коса, изнесе най-хубавия  им стол, който мъжът й беше крал още през хубавото време от един ресторант в Плевен с риск за доброто си име и доброто си здраве, и Мето тържествено се настани на него насред двора с пушката в скута си. В краката му проснаха лисицата по корем, разчекнаха устата й с една клечка да зее с острите си зъби срещу тълпата, сипаха направо от шишето в зяпналата паст малко ракия – да умилостивят кучешката й душица, после наляха чашата на Мето:

  • А, бъкълъм, наздраве за фараона на лисиците!

Ето точно в този сюблимен миг се случи това, което успя да превърне триумфа в позор, както става обикновено. Мъничката Фатме, чието име никой не помнеше, в това число и самата тя, защото всички й викаха Филка, подкокоросана от майка си, пристъпи към чичо си Мето и му спусна в шепата едно току-що снесено топло яйце. Разтичаха се циганки и дечурлига да не останат по-назад и започнаха да му принасят кой по едно, кой по две яйчица – както се и полага на спасителя на кокошето и изобщо птичето поголовие, а оттам и въобще на благоденствието и благополучието в Кючук Египет. Ани съобразително изнесе една тумбеста върбова кошница, и само след десетина минути тя се напълни с кокошите дарове на признателните махленци. А в това време двама младежи грабнаха лисицата, провесиха я на ченгела под сайванта, одраха я, въпреки че ръцете им до лактите почерняха от бълхи, после насолиха яко кожата и я завряха между гредите на сушина.

Сол и сушина – така се пазят трофеите, но само паметта ги възнаграждава с бъдеще.

Без съмнение в едно по-цивилизовано общество този спонтанен празник би се превърнал в прекрачваща вековете традиция, например в Ден на благодарните кокошки, в чест на който във всяка циганска фурна щеше да пращи препечената кожица на дъхави пилета с навирени кълки и с плънка от ориз, дробчета, маслинки и стафидки, но древната мъдрост на населението от Кючук Египет повеляваше да се живее ден за ден, поради което традициите умираха неродени, както се случи и с въпросната. Единственото следствие на случилото се бе това, че за почуда на Мето той се събуди преизпълнен с гордост и доволство не толкова от победоносния си изстрел, колкото от спомена за тумбестата кошница, пълна с яйца. Естествено бе следователно мисълта му да последва тази линия, и той доста бързо съзря необозримата перспектива, която се разкриваше пред него – фараона на лисиците. Ето защо стана, измъкна лисичата кожа измежду гредите, поизтупа я от солта и я просна да просъхне на дръвника.

А на другия ден сутринта, точно когато стадата вдигнаха жълтата пепел по черните пътища към Големата Рудина, Синия вир и Баталова воденица, сподирени от псуващи като политически противници фараони, Мето направи първия си тур за овации по къщите в Кючук Египет. Презрамчил на едното си рамо ижовката с жълтия приклад, препасал като македонски комита патрондаша през гърди, преметнал на шия одраната лисича кожа и вдянал лакътя си под облата дръжка на ракитената тумбеста кошница, този път празна, той тръгна от вратник на вратник да сбира парсата за незабравимия си подвиг. Точно тази идея го бе осенила в сюблимния миг, когато малката Филка му пъхна в шепата топлото яйчице. Какво пък – той ли преби лисицата? Той. Ако я не беше гръмнал, кога щяха да видят яйца фараонските домочадия? На бобени заговезни! А като плъзнат роднините на Надка, на чие рамо ще ревнат фараонките? На неговото. Така че – който обича да дава, като има, а като нема – за какво са комшиите?

Светеше слънцето в лъснатите цеви на пушката и в блесналите очи на Мето, тропаше той по вратниците, фараонките –  коя с повече охота, коя със смях, коя с яд, му даваха по едно яйченце, и така той не пропусна нито къща, нито колиба, нито коптор да не прибере свойто. Само че, когато след час и нещо се върна при Ани, кошницата бе наполовина празна…

Следващата сутрин резултатът от обиколката му беше направо отчайващ – само на три фараонки се откъсна от сърцето по едно яйченце, и то това бяха сестрите му, а най-голямата му каза, като спусна синкавото паче яйце в кошницата:

– Не се излагай, батко, че и нас започнаха да сочат с пръст заради тебе!

– Стиснати хора, ей! – негодуваше Мето, като се прибра бесен вкъщи, докато през главата му минаваха различни мисли, които, ако беше гледал повече телевизия, би определил като анализ на проваления си бизнес план и недоумение от несполучливия си опит да развие първоначалния си успех в печеливша стратегия.

После даде лисичата кожа на Тачо Пешков, той за един петел я обработи, после Мето я закова над кревата си, и като си легнеха вечер с Ани, дълго в просъница измисляше как да примами лисици и чакали да върлуват из дворовете в Кючук Египет, той да ги бие, и след това с пресните им кожи да обикаля от двор в двор и тумбестата кошница полека-лека да натежава на лакътя му…

Предишна статияХристо Фотев. Друг вариант на реалистично-романтичния стил
Следваща статияСъновиденията на преводача