У Гъ е роден и израснал в провинция Хубей, Китай. Живее в град Нингбо, провинция Джъджиан, завършва специалност машинно инженерство в университета „Тонджи“, Шанхай. Той е една от младите надежди на  съвременната китайска литература. Неговият сборник с разкази „Лека нощ, момичето ми“ излиза в началото на 2020 г. и вече надминава един милион продажби. Предлаганият разказ „Уроци по пиано в Ендогава“ е взет от този сборник.

Корицата на сборника „Лека нощ, момичето ми“

Това се случи през втората година от следването ми в Токио. Работех почасово в ресторант „Залез“, часове наред тежък труд, ниско заплащане. Все пак ежедневно получавах безплатна, обилна вечеря. Ресторант „Залез“ бе кацнал на брега на река Едо. През прозореца на фоайето надничаше есента на Едогава и се оглеждаше в спокойната вода, която продължаваше кроткото си пътешествие в далечината.

Собственицата на ресторанта беше мълчалива жена, прехвърлила тридесетте, с удивително лице – светла бисерна кожа. Тя се казваше  Сумико. Понякога, за част от секундата, погледите ни се срещаха.

Ресторантът затваряше в 23 часа. Често минаваше полунощ, докато измия съдовете. Сумико седеше с нас, хората, които работеха за нея, и мълчаливо се наслаждаваше на ястията. В сравнение с други ресторанти, вечерята, предлагана от Сумико, беше истинско пиршество: темпура, кифлички с  водорасли, тонкацу рамен по рецепта от Фукуока, понякога дори невероятния деликатес – сашими. Следвах машиностроене в университета Едногава по програма за международен обмен на студенти. Храната, която университетът ми осигуряваше, едва утоляваше глада ми, затова за мен бе истински шанс да похапвам всяка вечер гозбите в заведението на Сумико. Колегите от ресторанта се хранеха бавно, без да приказват помежду си, като че участваха в класически ням филм. Скоро привикнах с атмосферата на тези вечери и единственото, което забелязвах, беше купичката пред мен. Винаги приключвах последен. Вдигах поглед от масата, все се преструвах на изненадан, че всички останали са си тръгнали, след което помагах на Сумико да измие съдовете и да ги прибере. Не изглеждаше кой знае колко оригинално, наистина.

Въобще и не бях помислял, че ще започна да свиря на пиано.

Случи се в навечерието на Обон, един от най-важните японски фестивали, национален празник, посветен на предците. От древността съществуваше поверието, че духовете на загиналите родственици се завръщат в домовете си, за да се съберат със своите семейства. Според обичаите на Едо на този ден всеки човек трябва да приеме някакво питие, затова Сумико предложи малко алкохол с храната. Атмосферата беше приятна. Колегите ми се чувстваха наистина щастливи, някои от тях тихичко тананикаха древни японски песни. Най-младият подхвана стъпките на танца бон, с който посрещаха духовете на прадедите. Беше очевидно, че Сумико също се вълнува.

    Засвири с чувство мелодията „Облак от вълни“ на Юки Нишимура. Красивата, успокояваща музика звучеше меко. С периферията на съзнанието си забелязвах, че колегите ми безшумно си тръгват един след друг. Сумико беше изцяло отдадена на изпълнението и когато отвори очи, в ресторанта бях останал само аз с парче суши от сьомга в уста. Изведнъж осъзнах, че трябва да кажа нещо. Обзе ме паника и в най-неподходящия момент смотолевих:

– Г-жо Сумико, струва ми се, че пропуснахте един тон от тази пасаж …

    На следващата вечер Сумико седна близо до пианото и заслуша, а аз изсвирих „Облак от вълни“ от началото до края. Изведнъж забелязах – тя присви очи. Лека усмивка докосна лицето й. След минута изрече тихо:

   – Вчера съзнателно пропуснах онзи тон.

След шест месеца работа в ресторант „Залез“ в Едогава, стоях до  пианото на Сумико – бях избъбрил твърде много след чашата алкохол. Не биваше да пия този ден. Не биваше да се отдам на изкушението от вкусната храна и да остана последен на масата за вечеря. Не биваше да се съглася с предложението й да ми плаща, за да свиря на пиано.

– За гостите ли?

– Не, само за мен, след като затворим ресторанта. Можете да свирите каквато музика пожелаете

Лицето на  Сумико отново бе огряно от мека усмивка. Стори ми се,  че очите й искряха. През есента тази година над река Едо се носеха големи пухкави облаци. Понякога слънцето се измъкваше от плътния им поток и позлатяваше повърхността на реката, която проблясваше с тайнствена светлина като горещото сияние в очите на Сумико.

    2500 йени на час. Как бих могъл да отхвърля толкова добра оферта? По-късно Сумико спомена, че ако стане прекалено късно, бих могъл да спя в склада на долния етаж. Нима моите изпълнения на пиано наистина звучаха така интригуващо? В началното училище и прогимназията ходех на уроци и често свирех, но в крайна сметка не успях да се явя на изпитите – бях прекалено зает с подготовката си по другите предмети. Онази вечер просто бях изтървал нещо, без въобще да мисля. С рехавите знания, придобити в детството ми, бях посочил недостатъците в изпълнението на Сумико. Що се отнася до майсторско свирене на пиано, едва ли си струваше да изтъквам уменията си. Беше ли възможно да очаровам Сумико с любителските си опити? Както и да е, предложението й беше неустоимо. 2500 йени на час. Светкавично го приех.

Всяка сряда и неделя вечер оставах да свиря за Сумико. Тя угасваше светлините в залата за гости на ресторанта и запалваше свещ на масичката до пианото. Зад гърба й оставаха френските прозорци на фоайето. Река Едо течеше безшумно, поглъщайки звуците на моята музика. Каквото и да предложех, произведение от Хайдн, Шуман или Менделсон, Сумико неизменно кимаше едва забележимо, след това, без дори да потрепне, слушаше с изострено внимание. Обикновено завършвах вечерното представление с „Облак от вълни“ на Юки Нишимура. Умишлено забавях ритъма и пианото звучеше по-плътно, по-внушително, създавайки усещане за дълбочина. Постепенно Сумико затваряше очи и ­­­светлината на свещта плахо милваше бледото й лице. Имах чувството, че непроницаемите сенки на облаците докосваха със същата нежност реката.

    В сряда и неделя вечер оставах в склада за продукти на долния етаж с извинението, че не ще успея да хвана последния автобус. През следващите два месеца предприех решителна стъпка, преместих всичкия си багаж в склада на ресторанта, което ми спести  парите от наема. По онова време, когато песента на цикадите доведе есента и постепенно и страхливо започна да утихва, долавях шепота на реката сред нощната тишина.

Тогава се запознах с Ми.

Всяка сутрин на зазоряване Ми доставяше продукти за ресторанта. Тя протягаше ръце и вдигаше с лекота големите кутии със зеленчуци.

– Мога ли да ти помогна?

– Не, благодаря. Това ми е работата.

Но аз не й оставях време и грабвах кутията вместо нея.

– Благодаря. Много ти благодаря!

– Още ли учиш в гимназия?

– Да ! В Чиба-кен. През януари ще се явя на приемния изпит за университета.

– Наистина ли?

– Разбира се. Сега събирам пари. Трябва да си платя таксата за обучението.

Сумико също й предлагаше помощта си. Когато всички продукти бяха доставени, тя мълчаливо ги проверяваше, след това изваждаше пари от джоба на палтото си и ги подаваше на Ми. Японците нямат обичай да дават бакшиши, но Сумико всеки път настояваше Ми да задържи рестото. Момичето избутваше количката си до ъгъла на улицата, като продължаваше да се обръща назад, покланяше се леко и изричаше:

– Благодаря. Благодаря Ви от сърце.

Сумико махаше с ръка, обръщаше поглед към ресторанта, чист и уютен като картина, нарисувана от древен майстор.

– Какво прекрасно момиче! – прошепна веднъж Сумико. След това се обърна към мен, усмихна се и аз просто забравих кой съм и къде се намирам. В студената сутрин в Едогава изгряващото есенно слънце докосна дъха на Сумико, обкова го в сребро, в каквото се бе превърнала за една нощ реката сред ранния мраз на есента. Много пъти и много дни след това си припомнях онзи момент и осъзнах, че й бях подарил сърцето си.

Заради Сумико свирех при всяка възможност, упражнявах се до пълно изтощение. Тъй като програмата ми в университета не беше натоварена, отивах в музикалния кабинет и молех професора да ми позволи да посвиря на пианото. Когато Сумико свиреше „Облак от вълни“, тя плъзгаше пръст по клавишите, пропускаше все един и същи тон от мелодията, оставяше го да падне на пода и да се разбие на хиляди невидими късчета.

Бях запленен от начина, по който Сумико слушаше музика. Зимата пристигна тихо, на пръсти, в Едогава. Тънък слой лед скова реката, улови светлините на крайбрежните улици и леденото огледало озари с мека светлина тавана на ресторанта. Сумико изслушваше цялото произведение с присвити очи, безшумна като нощния вятър. Ноздрите й потрепваха леко, сякаш бе успяла да усети аромата на нотите във въздуха.

Напредъкът ми в изпълненията на пиано не й донасяше щастие. Една вечер, след като гордо завърших „Облак от вълни“, Сумико се изправи, отвори бутилка саке и ми позволи да остана на чаша алкохол с нея.

Трябваше да подхвана някакъв разговор. Разказах на Сумико една интересна история.

– Докато Моцарт все още се учел от Хайдн, казал на по-възрастния композитор, че може да напише партитура, която Хайдн не би могъл да изсвири. Хайдн не повярвал, затова Моцарт написал онова, което бил обещал. Хайдн направил опит да възпроизведе пасажа и установил, че докато ръцете му докосвали клавишите от двете страни на пианото, в средата на клавиатурата оставала нота, която в никакъв случай не можел да изсвири, защото не успявал да достигне с пръсти съответното място на клавиатурата. Затова се и отказал.

– А Моцарт успял ли е?

– Разбира се. Вижте!

Наведох се, плъзнах пръсти от двете страни на клавиатурата и докоснах клавиша в средата с върха на носа си.

 – Хахаха, прекрасна идея! – възкликна Сумико, наведе се и леко докосна клавиатурата между ръцете ми с върха на носа си. Вдигна поглед, трепна и за миг върхът на носа й докосна моята буза. В онази тиха, неспокойна нощ в Ендогава Сумико ухаеше на черешов цвят. Обърнах глава. Без да се замислям, задържах устната й в своите устни.

Сумико, красивата жена, която ми даваше работа, на която се възхищавах дълбоко и искрено, се отпусна в обятията ми. Задържах  горещото й лице в дланите си. Целувката й беше влажна, жадна като огън, възпламеняващ цялото ми тяло. Опитах се да задържа вкуса на устните й, финия й гръб се облегна на клавиатурата на пианото, което издаде объркан, тежък звън. В този момент усетих горчивината, която се ражда единствено в сълзите.

– Извинете. Много съжалявам! – обзета от паника, Сумико побърза да подреди косите си, с рязък жест изопна полите на роклята си.

– Ако не искате да останем тук, можем да се качим горе …

– Извинете, моля. Не казвайте нищо повече!

Това бяха последните думи, с които Сумико се обърна към мен през онази зимна нощ. На следващия ден тя прекрати моя договор. Бях получил много пари, но завинаги загубих възможността да свиря на пиано за нея в Едогава, не можех и повече да остана в ресторанта, загубих работата си като мияч на съдове в кухнята.

– Извинете. Може би се възползвах от вас от самото начало.

Излязох на улицата, а думите на Сумико звънтяха в ушите ми. Обърнах глава към ресторанта с надеждата да зърна как Сумико ми маха с ръка като в картина, създадена от древен майстор – зимна сутрин в Едогава, дланта й вдигната високо във въздуха, точно както изпращаше Ми. Жалко, че помежду ни нямаше нищо. Часовете прекарани заедно, не се превърнаха в любовна история. Може би случилото се бе просто наказание за порива на пламенен любител на музиката, попаднал в плен на мимолетно мечтание. Историята започна със стъпка в погрешна посока и завърши с привкус на последната капка от обичта ми.

    Бях спестил достатъчно. Можех да поема разходите, свързани с учението в университета, без повече да ми се налага да върша почасова работа. Но всеки път, когато използвах част от тези пари, имах усещането, че сърцето се смалява в гърдите ми. Бях се влюбил искрено, дълбоко в тази жена, но преди да успея да й разкрия чувствата си, се сбогувах с нея и съвсем скоро щяхме да бъдем непознати в необятното море от хора. Оттогава въобще не се върнах в залата с пианото, нито имах желание да свиря. Едва по време на тържеството, организирано от университета в чест на новопостъпилите студенти, бях поканен от техните по-напреднали в науката колеги да изсвиря нещо по мой избор. Изпълних сковано „Облак от вълни“, скрит зад пианото в тъмния ъгъл на аудиторията.

Беше чиста случайност, че Ми се оказа една от студентките първокурснички. След представлението тя се промъкна зад кулисите и с нескрита радост сподели, че е приета в специалност финанси на университета Едогава.

– Госпожа Фуджихара ли те научи да свириш на пиано?

– Искаш да кажеш Сумико?

– Да! Госпожа Сумико.

– Всъщност тя ми показа, че е добре човек да свири на този инструмент – отговорих с безразличие аз и отдаден на мислите си, престанах да говоря.

– Госпожа Сумико се научила да свири на пиано от господин Фуджихара. Чувала съм, че господин Фуджихара  съвсем преднамерено пропускал някоя нота и молел Сумико да посочи едва доловимата разлика в мелодията. Това се случвало ден след ден и госпожа Сумико станала истински виртуоз в отгатването на пропуснатия тон!

– Къде е господин Фуджихара сега? – попитах аз, подчинявайки се на глупавото си любопитство.

– Разправят, че преди години се е удавил през лятото, докато плувал в Едо. Госпожа Сумико построила ресторанта на брега на реката, за да почете паметта на починалия си съпруг.

– И как е изкарвал хляба си господин Фуджихара?

– Бил известен пианист в Чиба. Чувала съм, че понякога докосвал клавишите с носа си , докато свирел. Създавал истинска магия, когато изпълнението му достигнело кулминацията си! – завърши Ми, отворила широко очи.

 – Така ли? Фантастично – реагирах без никакъв ентусиазъм аз.

 – Току-що един мой колега подхвърли, че си пропуснал някакъв тон от мелодията. Той веднага усетил, че нещо не е наред, но аз мисля, че изпълнението ти беше великолепно! – Ми се усмихна и вдигна палец да ме поздрави.

    Неочаквано в сърцето ми се втурна топло чувство, като че меката усмивка на Сумисо ме чакаше пред фоайето в мразовитата сутрин на Ендогава.

– Може би съм решил съзнателно да пропусна този тон, нали, Ми?

    Мощните води на река Едо, чисти и спокойни, се разстилаха като нощ, родила се сред звуците на пианото. За кого бихте мислили, докато слушате такава музика? В кого бихте се влюбили?

    Завърших следването си година по-късно. Полетът ми до Пекин щеше да трае три часа и половина. Покривът на терминал Т3 блестеше като тайнствената повърхност на река Едо. Сърцето ми вече ми не биеше диво и жадно – може би заради Аника, а може би защото съдбата бе решила да се случи нещо съвсем друго.

Превод и бележки за автора: Здравка Евтимова

Предишна статияПРЕСЯВАНЕ НА ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК, за новата книга на Панко Анчев „Въведение в Йордан Радичков“
Следваща статияСянката и нейната душа, нови стихове от Татяна Явашева