ТЪРГОВЕЦ НА СЛАНИНА, из двутомника на проф.Венко Александров

Трябва да е било някъде между 1980 и 1990 година, но едва ли преди 1982 година и едва ли след 1988-а, когато, разхождайки се в Докторската градина, за да взема малко въздух, влязох случайно в Художествената галерия на улица „Шипка“.
На един от етажите, но не на първия и не на последния – четвърти, имаше юбилейна изложба, посветена на 100-годишнината от рождението на един художник, заемаща целия етаж. Там бяха подредени около 250 картини. Форматите бяха най-различни и за да се съберат всички платна, организаторът ги беше подредил великолепно, разпръсвайки и редувайки големи с по-малки и между тях най-малки размери. Изложбата ме грабна веднага. Името на художника ми бе съвършено непознато.
Стилът бе академичен, с елементи от фолклора – носии, шевици, вещи от селския бит, животни, плодове на земята, точно както при Мърквичка и Митов, т.е. в стил живопис от следиконния период. Никога не съм имал големи финансови възможности, но винаги съм бил склонен да се лишавам от много неща, за да мога да си позволя от време на време една покупка на нещо такова, което ме грабва веднага, като любов от пръв поглед. Случаят беше обаче двоен. Много ми хареса една сравнително малка работа около 30 на 40 сантиметра, представляваща млад селянин, със специфичното си облекло от началото на миналия век, седнал на пазара

Търговец на сланина, художник Никола Костов Андонов, 1920 г.

и разположил стоката си – няколко парчета солена сланина, върху една обърната с дъното нагоре тенекия за сирене, постлана със стар вестник. Цената на картината беше 650 лева, което отговаря на сегашните 325 евро.
Ако малко се понапънех, можех да си я купя. Другата работа бе озаглавена „Търговец на салеп“. Ако този вид стока не ви говори нищо, искам да поясня – салепът е топла, сладникава напитка, приготвена от билки, основната от които е сладък корен, употребявана навремето и като лекарство против кашлица. Хората пиели салепа по пазарите, хем за да се затоплят, хем да се лекуват. Тази картина беше малко по-голяма и представляваше пак селянин с носия, носещ на врата си окачена на каишка дъска с 5-6 калаени чаши, а на гърба си – излъскан голям, тумбест гюм с два дълги чучура, изнесени над раменете му. При наклон, с навеждане надясно, от десния чучур протича салеп, при същото движение наляво – потича топла вода за изплакване на чашите след всеки клиент.
Това, естествено, предполага гюмът да е разделен на две, с преграда отвътре.
Наоколо художникът бе нарисувал същия пазар, с много хора, газещи размекнат, възкален сняг. Тази работа бе оценена на 850 лева, около 450 евро сегашни и за мен да имам двете неща едновременно бе абсолютно невъзможно. Но си представях да се запозная с децата на художника, който очевидно бе починал, и да преговарям.Възможностите бяха няколко. Щом имаше ценоразпис, значи нещата се продаваха. Можеше да взема едната картина, а другата да ангажирам сега и да купя в последствие или пък даже да плащам на вноски.
Това бяха идеите. Точно по това време ми се случиха неприятности в службата, животът ме грабна, не направих контакта навреме, забравих името на художника и работата умря, преди да започне да се урежда. Разбира се, наличните пари бяха похарчени за друго, както вероятно се досещате. Мина година, после втора, трета и т.н., и всичко изглеждаше загубено, но много често през тези години аз виждах пред очите си двете картини – „Търговец на сланина“ и „Търговец на салеп“ и все си казвах, трябва да направя нещо, трябва да направя нещо. Трябва, трябва, но все възникваха други важни работи, докато през 1990 година, през коледната отпуска реших, че е крайно време да се захвана с това.
Понеже, за мой срам, бях забравил името на художника, предполагах, че това ще постави малък проблем.
Оказа се, че проблем има и той никак не е малък.
Най-напред набрах телефонния номер на кабинета на председателя на Съюза на художниците. Трябва да напомня, че в онова време творческите съюзи бяха „голяма работа“. Тези на архитектите, на художниците, на юристите, на писателите, на музикалните дейци, бяха от най-богатите и значими. Членството в тях осигуряваше достъп до участия в изложби, печатане на произведения на членовете в големи тиражи, почивка, лятна и зимна, в многобройните им почивни станции, разположени в най-красивите кътчета на България, при символични цени за храна и нощувка. По тази причина членството в тези съюзи се смяташе за привилегия и бе силно желано.
След позвъняването се обади женски глас – вероятно секретарката. Когато започнах да ѝ обяснявам, че между тази и тази година, на един от етажите, но не на първия и не на последния, тя ме помисли очевидно за някакъв досаден зевзек и прекъсна линията. Предположих, че съм прекъснал удоволствието от цигарата с кафето към 10 часа сутринта и все още не можех да допусна какво
ме очаква. Набрах пак номера, обади се същата „другарка“ (тогава току-що се усещаше мирисът на промяната и това бе обръщението към жените, макар и непознати), та „другарката“, след като позна гласа ми, нервозно ми обясни, че това не е нейна работа и пак ми затвори телефона. При третото позвъняване – добре че не бях срещу нея, защото не можех да си представя какво би могло да ме сполети, все пак ме отпрати към отдел „Изложби“ на съюза, очевидно предполагайки, че аз зная телефонните номера на всички служби наизуст. А пък аз, горкият, зная, зная, ама чак до толкоз… Все пак открих телефона на въпросния отдел „Изложби“, набрах го, обади се нежен женски глас, не беше на пушачка, започнах да обяснявам същото: че на един етаж, но не този и този, през този период от години, но не тази и тази, и т.н. – гласът ме прекъсна и след въпроса констатация: „Ама вие знаете ли какво точно търсите?“, и после: „Давате ли си сметка, че така по телефона не може да стане“, последва моят плах въпрос: „А може ли да дойда на място и да ви обясня“, гласът каза: „Може, обаче през този период са правени стотици изложби и не зная какво би могло да стане, но… елате“.
Все пак имаше малка стъпка напред и понеже си давах сметка, че времето работи против мен, реших да не отлагам. Представих се след час в отдел „Изложби“ на четвъртия етаж в стая с няколко бюра, заети от няколко
жени, започнах с плахото и неадресирано конкретно: „Аз звънях преди малко, с един въпрос, за една юбилейна изложба…“, обръщайки се общо. Една от жените ме изгледа по-критично от другите и каза унищожително: „Значи вие сте онзи, който не знае какво точно търси?“ Аз се усмихнах полувиновно и окуражен започнах обясненията.
Вече си давах сметка, че съм попаднал все пак там, където трябва и употребих цялото си красноречие да доказвам, че въпросът не е от толкова голяма трудност, защото от 1980 до 1990 година са 10 години, но всъщност мен
ме интересуват 6, без времето преди 1982-а и времето след 1988-а; че не става дума за един от четирите етажа, а всъщност за един от двата – втори или трети и точно като Шерлок Холмс, окуражен от интереса, с който ме слушаха и четирите дами, продължих и с други аргументи, като – изложбата бе юбилейна, по повод 100-годишнината от рождението на художника, очевидно бе, че той е починал, значи кръгът се стеснява още повече, защото през това време не са правени 50 такива изложби, даже едва ли и 10. Освен това стилът, стил Мърквичка, Митов – напълно възможно е юбилярът да е бил техен ученик.
А те двамата едва ли са имали 200 ученика за времето, през което са преподавали в Художествената академия и едва ли всички са били толкова добри, че да са направили голяма кариера, видимо от показаното в изложбата. Аз почти триумфирах с аргументите си, но незнайно защо тази моя тирада не направи особено силно впечатление на „противната“ страна. Първата жена отегчено се полуусмихна и каза: „Елате с мен“. Заведе ме в дълъг,
прашен и мръсен, полутъмен коридор, от двете страни на който бяха наредени етажерки с по няколко нива, наблъскани със зелени, опърпани картонени папки. Жената се усмихна тържествуващо и каза: „Ето. Търсете!“ Очевидно отчаяният ми вид я бе трогнал, защото след малко се върна с една синя дочена престилка, която ми даде да облека върху зеления си лоден, с мисълта да ме предпази все пак от прахта и паяжините. Бях благодарен, разбира се, и го изразих подобаващо. И тогава се започна едно ровене, папка по папка от 1980 и нататък.
Трябва да призная, че имаше все пак ред в „художествения прашен и паяжинясъл безпорядък“. Редът бе хронологически – с малки изключения, които забавяха, но не възпрепятстваха напълно търсенето. След около три часа работа, най-после намерих – ето! На 17 октомври 1982 година била открита юбилейна изложба, посветена на 100-годишнината от рождението на художника Никола Костов Андонов. Разгърнах не много дебелата прашасала папка и намерих разрешението за изложбата, пълния опис с цените и накрая комисията от трима души: приели, оценили и подредили изложбата. Между другото и тримата художници, и то известни имена, две от тях жени, и тримата живи сега, поради което не споменавам имената им от дискретност. Като разгънах описа от 250 картини, веднага намерих това, което търсех – „Търговец на сланина“, на цена 650 лева и „Търговец
на салеп“ за 850 лева.

Радостта ми бе голяма, върнах се в стаята при „другарките“ тържествуващ. Съблякох синята престилка, поотупах прахоляка от себе си, помолих
да си измия някъде ръцете, „Ако може“. Понеже беше очевидно наложително, позволиха ми. Имаше сапун, за щастие, но нямаше кърпа или салфетка, та почаках „да изсъхна“, благодарих най-сърдечно и си тръгнах. При слизане по стълбите реших, че благодарността не бива да е само словесна, купих една кутия шоколадови бонбони и се върнах. В началото връщането ми предизвика малка досада, но като извадих кутията, досадата се смени със служебна усмивка. Аз бях доволен, даже много доволен. Бях намерил почти всичко и най-важното, знаех името на художника. Мислех, че в съчетание с другите неща, които научих от папката, това е достатъчно. Впоследствие чак се оказа, че не е, но тогава беше.
След като се прибрах вкъщи, веднага отворих Енциклопедията за изобразителните изкуства в България и намерих малка статия за Никола Костов Андонов. Бях познал, че е ученик на Антон Митов и Мърквичка, но не
знаех, че още като студент му били възложили да рисува икони в новопостроения храм-паметник „Александър Невски“, както и в Руската църква и църквата в Княжево, че няколко негови работи са притежание на Министерството на просветата, на Военноисторическия музей, на резиденция Евксиноград и други. Сега, след толкова превратни години, пишейки този текст, се питам: „Къде ли са всичките тези неща?“
Неприятно ми е да напиша отговора, вие вероятно се досещате, но все пак има надежда. Може да са само откраднати, да са си сменили само собственика, а да не са унищожени, това все пак е нещо, нали?
Но в 1990 година такива мисли не ми минаваха изобщо през главата. За мен бе най-лесно да се осведомя за близките на художника от едната художничка от журито, с която бях близък и не само, а имах в моята колекция голяма нейна картина. Речено-сторено – обадих се. Отговорът бе вледеняващ: „Драги ми приятелю, въобще не си спомням такава изложба и такъв художник“.
Всичките ми разяснения за впечатляващия начин на рисуване, който аз, непрофесионалистът, съм забелязал, фактите от биографията, участията и т.н. не дадоха ефект. „Не си спомням изобщо“, бе отговорът. Все пак имаше съвет, да се обадя на другата художничка – също именита, може тя да се окаже по-паметлива, а защо не и на председателя на комисията, при това той е писал енциклопедията, не може да не знае. И двата отговора бяха катастрофални.
Първият бе: „Не си спомням изобщо“, а председателят ми обясни, че не си спомня за изложбата, а статията в енциклопедията му била дадена от някого, но от кого точно вече не знае. Но и този път имаше съвет: „Защо не се обадите на критика Кирил Кръстев“, споменавам го тук поименно, защото сега, когато пиша това, той е вече покойник. „Макар да е над 90 години, той може и лично да е познавал художника.“ Е, все пак и това е нещо.
Намерих телефонния номер на критика в указателя, набрах го, чаках дълго, накрая връзката стана. След моето обяснение, със слаб и треперещ от годините гласец, старият критик ми каза, че не познава този художник, освен това той е специалист по живопис след Пикасо, но в Художествената академия има катедра, която се занимава със следиконната живопис и професорката, завеждаща катедрата не може да не познава този очевидно виден и направил кариера ученик на Митов и Мърквичка. Е, пак е нещо, пак имаше съвет – колко му е да се възползувам – и го направих.
Обадих се по телефона на професорката, разказах ѝ всичките си патила дотук и по чий съвет се обръщам като към „колега“, защото аз съм любител, но също съм професор. Отговорът бе смайващ: „Не го познавам – сигурно е някой незначителен.“ На аргумента, че на „незначителни“ художници не възлагат да рисуват икони в „Александър Невски“ и Руската църква, отговорът бе
потресающ: „Щом аз не го познавам – значи е незначителен“ и ми затвори.
Тогава реших друго. Взех телефонния указател и започнах да изваждам всички абонати, които имаха имена Николови, Костови, Андонови. Получи се списък от около 300 имена.
Искам да отбележа, драги читателю, че тогава телефонните разговори струваха две стотинки. Това, както и билетчето за трамвая от шест стотинки бе една от „благодатите“ на тоталитарното време. Та, въоръжен със списъка, започнах: „Добър ден, да имате нещо общо с художника Никола Костов Андонов?“ „Не, въобще не го познавам“ или просто само „Не“… „Извинявайте за безпокойството.“ И пак: „Добър ден“ и т.н. След като бях стигнал докъм стотния абонат, дъщеря ми, гледайки ме в началото с учудване, ме спря и каза: „Тате, ама това е абсолютно ненормална реакция, недей, моля ти се, това е патология, недей.“ Засрамих се и спрях.
Сега, от разстоянието на годините и при новата ситуация на телефонен тероризъм и телефонни изнудвания си давам сметка, че наистина е било лудост. Да, лудост е сега, но на мен все ми се струва, че тогава не беше. Тогава беше друго време, а трябва да кажа, че и реакциите на хората, към които се обръщах, бяха други, не каквито биха били сегашните. Това като вметване само.
И като се чудех какво да предприема, пак се обадих на първия член на журито – художничката, моя приятелка. „Мила ми приятелко, искам още веднъж да те помоля да се понапънеш и да си спомниш за този художник, защото не мога да приема, че си жури, оценител на картините, участвала си в подреждането, подписвала си протокола и накрая – никакъв спомен. То е все едно да питам един учител по български език и литература от гимназиалния курс, може ли да ми каже какво е заглавието на Ботевото стихотворение „Я надуй, дядо, кавала“ и той да ми отговори, че не си спомня. Това е абсурдно.“ Отговорът беше: „Драги ми приятелю, много ме обиди, ама много – дай ми една седмица време, аз ще ти се обадя.“
И наистина, след седмица вече знаех адреса: ул. „Ева Волицер“ № 4. Това беше повече от достатъчно, мислех си. Купих си карта на София, намерих улицата, оказа се, че е в квартала срещу Института за бърза медицинска помощ „Пирогов“. Запалих колата и с жената и децата се намерихме в един зимен ден пред номер 4 на тази улица. Къщата бе едноетажна, с мансарда, отпред имаше малка градинка, с куче, завързано на верига, пред кучешка дървена къщичка. Откъм улицата градината бе затворена с желязна ограда. Имаше и също такава врата, заключена с тежка желязна верига и катинар.
Отидох пред съседната къща. Позвъних, попитах любезно: „Знаете ли кой живее на номер 4?“. Отговорът бе груб и троснат: „Зная, но ние сме в лоши отношения и не ме безпокойте.“ Вратата се хлопна под носа ми.
Тогава отидох на номер 6. Звъних, звъних – никой не ми отвори.
Други къщи на тази малка уличка нямаше. На двадесетина метра по-надолу се виждаше нова, 10-12-етажна кооперация. Тъкмо се чудех какво да правя, когато по улицата се зададе жена, над средна възраст, която теглеше една детска шейничка с дете в нея, увито в одеяло, вероятно нейно внуче. Жената се приближи и аз я попитах: „Госпожо, от квартала ли сте?“ „Да“ – беше отговорът. „Ние имахме тук къща, но ни събориха и сега живеем в апартамент, в кооперацията отсреща.“ „Извинете, а знаете ли кой живее тук на номер 4?“. „О, никой не живее. Тук живееше един стар художник, но той отдавна почина. Синовете му идват тук през ден да хранят това куче,
дето пази къщата.“
Благодарих на госпожата, отворих си чантата, откъснах една бланка от кочана ми с рецепти и написах „Господине, аз съм д-р Александров. Моля ви, като намерите тази бележка, обадете ми се на този и този телефонен номер. Искам да се запозная с вас.“ Пуснах рецептата в пощенската кутия и семейно се прибрахме вкъщи.
След два дни връзката стана. Обади се единият от синовете на художника. Определихме си среща в едно несъществуващо сега кафене „Бразилия“, на булевард „Витоша“. Лесно се разпознахме. Господин Костов младши се оказа почти връстник – инженер. Разказах му цялата тази история. Той видимо развълнуван от всичките ми премеждия и поласкан от интереса ми към творчеството на баща му ми каза: „Господин Александров, затрогващо е това, което ми разказахте. Трябваше да се обадите тогава. Навремето ние, с моя брат, бяхме много притеснени материално и наистина продадохме няколко неща. Преди години обаче почина наша леля в Париж и ни остави едно прилично състояние, така че финансовият проблем отпадна. Сега не сме склонни да продаваме с моя брат, но поради всичките ви трогателни премеждия и този тъй силен интерес, аз искам да ви поканя в ателието на баща
ми, имам да ви покажа още много картини, които не можахме навремето да изложим поради липса на място. И двете платна – „Търговец на сланина“ и „Търговец на салеп“ са там. Има една особеност обаче. Къщата е запечатана и е под полицейско наблюдение. Правиха опит да я разбият и затова взехме тази мярка. Освен това, сега е много студено. Напролет, като се затопли, ще се обадя в полицията да дойдат, за да отблокират системата и на спокойствие да ви покажа всичко.“
Впоследствие с господин Костов се срещахме неколкократно: в театъра, на изложби или концерти в зала „България“, докато веднъж, припролет той ми се обади по телефона и ми каза, че от общината са го предупредили, че ще разрушават къщата на баща му, защото по плана на квартала там ще бъдат построени жилищни кооперации. „По тази причина ние с брат ми опразнихме къщата и ателието, разделихме картините на баща ми и се скарахме. Но „Търговец на сланина“ остана у мен. Ако искате, ще дойда да ви взема и да ви заведа вкъщи да ви покажа това, което ми се падна.“
За мен бе много интересно, отидох, запознах се със съпругата на господин Костов, гледахме около два часа прекрасни картини, пихме кафе, сближихме се. В последствие той идваше при мен в болницата, за консултации за сърцето си, за съпругата си, а синът му стана пациент на моята съпруга, по професия стоматолог, докато след няколко години един ден, господин Костов ме потърси в клиниката с молба за помощ: открили рак на гърдата на жена му и ѝ определили много късна дата за операция – след три месеца. Обадих се на приятели в Онкологичната болница, жената беше оперирана след няколко дни и впоследствие няколко години не бяхме се виждали.
Междувременно аз смених работата си, отидох в друга болница и един ден, около 16 часа, когато се прибирах от операционната в кабинета си на шестия етаж, видях господин Костов пред вратата: „Как сте?“, поздравих го.
„Вас чакам.“
Оказа се, че съпругата му е в кома от няколко дни, има отток на мозъка, очакват всеки момент най-лошото, а синът му е в чужбина. Той иска да настани болната жена в клиника, където да се помъчат да намалят мозъчния отток, тя да дойде в съзнание и да дочака сина си жива.
Веднага приех госпожа Костова в моята клиника, направих нужното, тя дойде в съзнание, дочака сина си, живя още една седмица и накрая почина. Семейството ме помоли да не се прави аутопсия. Това бе уредено и
всичко приключи тъжно и естествено. След двадесетина дни господин Костов ми се обади вкъщи по телефона и помоли да го приема заедно със сина му за малко време.
Приех ги, поговорихме и тогава те ми подариха „Търговец на сланина“.
Не можех да се израдвам. От времето, когато бях видял за пръв път тази картина, бяха минали 25 години. „Търговец на сланина“ на Никола Костов Андонов намери място у дома на стената и всеки път, когато я гледам, си давам сметка, че туй, което ви разказах сега, драги читателю, покрива само един малък период, само от 25 години от „живота“ на една картина. Тук не са включени изключително важни въпроси, отнасящи се до замисъла на художника, както възникването на идеята и нейното осъществяване на платното. Ами моделът, ами неговата история и съдба. Къде е отишло всичко това? И си спомням заключителните думи на един виден английскиизкуствовед от популярна телевизионна поредица за живопис: „Всички картини си имат своята история. Това бе само една от тях.