ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО

В новата ми книга “Хора, птици и ангели” можете да прочете този разказ и още много други истински, преистински истории.

ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Пишех още от прогимназията. Събирах написаното и не му отдавах голямо значение.

Нещо се отприщи в мен, след като започнах да прелиствам

„За поетическото изкуство“ на Стефан Цанев. Това си беше учебник по стихосложение. Книгата и до днес ми е под ръка.

Престраших се един ден и занесох на Стефан десетина стихотворения – бяхме в общ приятелски кръг, и все още сме. След като ги прочете, ми каза, че трябва търся издател. Защото, ако написаното не види бял свят, ще се пренавия и прегоря.

Той беше започнал вече работа си по „Хрониките“ и повече не го занимавах със себе си. А и не мисля, че бях готова да се покажа на светло.

Но когато има нещо да се случва, то става и без да си го планирал. Ето че друг приятел – Коро, проф. Коста Костов се появи като принцът на бял кон. Разбрал, че пиша, поиска да види мои работи. Дадох му ги и забравих. А той ги показал на Румен Леонидов, на когото после изпратих цяла папка със стихотворения и разкази.

Познавах Румен от телевизията. Четях текстовете и  стихотворенията му, които спорадично се появяваха в печата. А на една Аполония си купих лично от него стихосбирката му „Сляпа неделя“. Тази книга ме отвя. Толкова силна поезия, не бях срещала от години! И когато Коро ми каза, че Румен ще гледа моите работи доста се притесних.

Дойде време да се видим. Разбрахме се без много приказки. След това, той беше готов да издаде моя книга, най-напред с разказите… Така започна всичко.

Но защо пиша това?! Защото през цялото време, в което работя с Румен, се опитвам да го разбера. Труден е… Ум та ум! С него няма как да работиш, ако си глупак. Безкомпромисен и безцеремонен е към глупостта, а и към много други човешки слабости.

Имали сме достатъчно срещи през последните години, но една се е врязала в съзнанието ми като най-значима.

Пристигнахме в Златолист предиобед. Беше през седмицата. В храма „Св. Георги“ нямаше посетители. Точно това ми се искаше, за да мога да общувам насаме с Преподобната. Имаше какво да ѝ казвам. Пандо – клисарят, светла му памет, ми рече: „Иди, докато няма никой“.

Качих се направо горе, в собичката. Поклоних се на иконата на Стойна и приседнах на миндерчето ѝ. През малкото прозорче се виждаха разперените клони на висок бор. Помислих си, че същото дърво е надничало и когато тя си е почивала тук и се слях със светлината зад перденцето. Беше тихо…тихо… Плахо полегнах на леглото ѝ.

Унесла съм се. И стана нещо, което за първи път споделям. Някаква сила ме повдигна от миндера, на около двайсетина сантиметра. Бях със затворени очи, а „видях“ разстоянието. Залюля ме, задържа ме, колко не мога да кажа, и отново ме спусна обратно. Усетих полъх. Отърсих се от унеса си. Почувствах се лека, почти безплътна…

Докоснах иконата на Преподобната, благодарих ѝ и слязох на двора. Пандо и Вячеслав си приказваха все още. Нищо не им споменах за случилото се.

– От няколко дена при мен е отседнал един софийски поет, Румен Леонидов, сигурно го познавате? – рече клисарят.

Спогледахме се.

– Познаваме го – невярващи отговорихме ние. – А може ли да го извикаш? Кажи му, че негови приятели искат да го видят.

Пандо не чака подкана. Свърна към къщата за гости и след малко се върнаха – той и Румен, изумен повече и от нас.

– Дошли сте да си думате със Стойничка ли?

– Да, но и да си нагледаме кипарисчето.

Преди година бяхме засадили в двора на черквата кипарис. Румен, развълнувано ни разказа какво му се е случило през една от нощите, когато е останал сам в храма след полунощ.

Дошли лекокрилите. Светлини се спуснали откъм купола, обходили олтара и иконите. Електрическа крушка се провесила отгоре, примигнала и угаснала… „Ти ли си Стойничке!“ – попитал той. И тя му отговорила утвърдително с ново примигване на лампата. Изтръпнал и безсловесен тръгнал в тъмното като слепец. Стигнал до плочата с орела пред олтара и спрял, защото оттам бликала светлина, извираща от недрата на черквата. Чул тогава глас: „Тук е входът към портала на Бялата светлина. Изходът е в Палестина…“

Докато ни го разказваше настръхнах. Преживяване, което няма да описвам с подробности. Той вече го е направил.

Сподели, че се е усамотил тук, за да завърши книгата си.

Не беше същият Румен Леонидов – онзи от града, резкият, лаконичният, светският. Пред нас стоеше друг човек. Просветлен и притихнал, обърнат навътре към себе си.

Не след дълго се роди книгата му, която нарекох псалтир – „Покаяние Господне“. Висока книга… Който е почувствал, че е готов за нея и трябва да я има, си я е набавил и знае за какво говоря.

А съвсем скоро прочетох и „Моят Шабат“ на Вивиана Асса, съпругата на Румен. В нея намерих други кодове към разгадаването на същността на моя издател.

Колко ли още тайни крие поетът, повелител на думите, внук на легендарния войвода Леонид Янков! Едно знам със сигурност, много са!

С лют характер е бил войводата, според думите на Вивиана. С чепат характер е и Румен, само че омекотен, от майчината му кръв. За нея той пише с толкова синовна обич, без стеснение, че когато го прави сълзите му не спират, дори и невидими. Тази светла ангелска душа, подложена от дете на страдания, израснала сред чужди, но запазила чистота и святост до последния си дъх, е оставила своята дан във формирането на неговата душевност. Благословен е човекът с такава майка!

Такъв е Румен Леонидов, наследник на войвода – може да подчинява думите, да приласкае дете, да се наведе, за да погали цвете, да оцени красивото, да обича, да помага. Но може и да поругае грозното, да бъде рязък, да клейми, да те запокити там, където ти е мястото, ако не си дорасъл за неговия аршин.

Остани си такъв, Румене!