СЪЩНОСТ
Проклето време! Все вали. И по стъклото сълзи светят. От дъждовете ме боли, а уж обичам дъждовете. Би трябвало да съм на път, да се разпръсна из безкрая, но овладява ме духът на тясната таванска стая: креват, корито за пране (и в него двамата ми сина), бутилка вино (Каберне), от Пенчо някаква картина; часовник, грамофон, афиш, и книги, книги, книги, книги… И аз, отровен от лъжи, от всепоглъщащи интриги.Потрепва тънкото перде, зад него в транс скимти капчука, врата пита – накъде? – сега си нужен тука. Тука! Каквото е било – било. Но този въздух ще ме смачка. Поглеждам мокрото стъкло, стрехата – стара оплаквачка. И в този миг, и в този час се чувствам тройно отговорен и търся своя верен глас, със който трябва да говоря. Какъв ти говор! Трябва вик. И не рекламен, не витринен, а да плющи като камшик и да боли, отдето мине. Сред пукотевици и дим, сред търкане на колелета нима не е необходим – и яростен, и безфалцетен. Дотук – добре, ама нали не иде някак да извикам. И продължава да вали, и болката отвътре блика. Ала ще тръгна някой ден по тротоарите навъсен и непознат, неотчужден, ще викам, ще дера, ще късам. И от огромните стени, над всеки минувач надвесен, с ликуващите светлини гласът ми в мрака ще се смеси. Ще си възвърна дързостта и тя ще звънне по стъклата със всичката си красота, все още недоосъзната. Оная радостна вълна, оная сила, волност, жажда – без отчужденост и вина, с които днес човек се ражда… С които моят век крилат спокойно и авторитетно пожертва всеки дом и град за глупавата си суетност. Да се простиш с покоя тих и със оковите на лукса с един невероятен стих, това е, може би, изкуство. Облегнал съм се на мига. А миговете са ми скъпи. И във коритото сега жена ми двете „манги“ къпе. Добре поне, че те са в ред – изпробват гласните си струни, ухае стаята на мед и на деца, и на сапуни. И в този мирис потопен, посред семейното огнище, политат пръски върху мен, ще ме намокрят – нищо. Нищо! Така ли казах? Как можах пред естеството на съсъда да превъзмогна своя страх и някак по-страхлив да бъда. Да бъда по-страхлив? Така? Нима водата непослушна, дошла чрез детската ръка, ще ме остави равнодушен! Какво, нима съм уморен! Защо, нима съм депресиран! Нима така съм построен, нима така съм програмиран! Оглеждам се, децата с пръст и с нови пръски ме подканят. И стаята околовръст изпълва мълком обичта ни. Това е вече друго, да. И трябваше да ви го кажа. Навън е вече спрял дъжда и аз политам от етажа, дърветата са във роса… Как няма да летя, когато познавам тия небеса и всичко тук ми е познато. И тръпката, с която аз навлизам в мокрите простори, и мимолетният контраст за нещо приказно говорят. И се учудвам, че летя и че отивам надалече. Усмихват се под мен цветя, отправят щъркели картечи. И улицата ме зове със тротоарите измити, с безбройните си гласове, с неоновите габарити. Градът! Какъвто си го знам – и романтичен, и естествен, прелива в цветния фонтан неповторимата му свежест. Един отчаян оптимист, песимистично ви изглежда, но аз не съм пропагандист – да сменям за пари надежди. И уличният светофар – със три категорични цвята – е моят уличен другар, е моят уличен приятел. Защото той ще призове, ще се усмихне, ще се смръщи. И неговите цветове са моята трицветна същност. Но край на смешната тъга – в небето въздухът просветна и затрептя една дъга, красива, ярка, многоцветна. И алуминий, и стъкло в очите ми се отразяват, и като кърваво крило трибагреникът се развява. И тръгвам въодушевен, пленен от своята надежда, добрите кестени над мен бодливи къщички навеждат и топли, като женска гръд, усещам двата стари хълма, дано, дано и този път добрите мигове покълнат… Остана моят вик назад, напред е неговото ехо. Да тържествува моят град, това ще ми е за утеха. Часовникът надава звън – раздразнен, недоспал и хремав. Очите ме болят за сън, прости, римувана поемо! Но се страхувам от съня, назад останал от ръцете, които дърпаха деня и слънцето – да ни посвети. Аз искам да съм по-щастлив. Аз искам с вас да бъда, хора! Да бъда като вас – красив и горд със своята умора! Махалото ми прави – „Не!“, заострени, стрелките светят, стрелките се въртят, но не извън кръга на часовете. Кажи, поете, докога (с невижданото си позьорство) ще лъжеш, че цениш мига, че чувстваш свойта отговорност. И възвестяваш на света, на хората с протрити длани, за болката и радостта от романтичните тавани. Излез навън и научи да сричаш буквите на времето. И с тези букви допиши задъханата си поема.
* * *
Прелиствам бегло новините, прелиствам ги – на две на три. Не можете да ме вините, че хората не са добри. Говорят за автомобили – единствената тяхна страст, жени ухажват, правят вили и гледат да докопат власт. Момичетата се вълнуват: чорапогащник ли, какъв? – строители обекта псуват, по улиците – локви кръв. И слънцето смутено пада в замътените ми очи. Вися като обесен паяк под палещите му лъчи. Дали увисвам или липсвам под слънчевото зарево. Отново вестника прелиствам и търся, дявол знай какво, а над главата ми се смее прободената тишина. Не зная всъщност как живея: във мир ли, или във война. Понякога тъгувам скрито за пропилените си дни, припомням си жени, които не бяха никакви жени. Така живея аз, разпънат от истини и от лъжи, безсмислени победи жъна и вечно нещо ми тежи, и влизам в кръчма – тясна клетка, стоя сред облаци от дим, подобно неплатена сметка – ненужен и необходим. Годините ме позаоблят, тъй както речен камънак, в очите ми се спуска облак, в косите пада първи сняг. И като песен недопята, и аз ще свърша изведнъж: ще си отида от земята, и мен ще ме оплаква дъжд. Дъждът. Единствен той тъгува най-искрено и най-добре. Аз от смъртта не се страхувам, все някога ще се умре. Аз имам своята Итака с асми, антени и пране. И Пенелопа там ме чака, но все не се завръщам, не. Сред многоцветните играчки, преодолял наследствен страх, там прави първите си крачки без мене моя Телемах. Сънувам сънища, които ме връщат вечер у дома. Сънувам влак, сънувам жито и ненаписани писма. В тях има слънчеви ливади, простор безкраен и зелен, като пенливи водопади коси се спускат върху мен и светли мигове танцуват, и с багра се преплита звук, трептящи устни се целуват и… свършват сънищата тук. Денят внезапно се стъписва, под слънцето мечти вървят, върви миньор, върви актриса и всеки следва своя път. Строил съм пътища, разбирам: в безпътица не се стои. Път никога не се намира, път трябва да се построи. Приятелски ми се усмихват асми, антени и пране. Подухне вятър, после стихва, изцвилят някъде коне. Изгаря времето в тревога, човек мълчи пред чаша ром, човек мълчи пред некролога, пищи човек в родилен дом. Немее траурно китара, проблесне ненадеен звън и пръстите на Виктор Хара ме сочат в краткия ми сън. И тъй, с условности навлизам във същността на тоя век: Отдавна няма комунизъм, но не остана и човек.
