Из книгата „Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса”
на Екатерина Илиева-Георгиева
02.04.2012
Една от големите ми грижи като майка беше да убедя децата си в силата на молитвата така, че да остане у тях познание за цял живот, без да накърни с нещо детското им съзнание. Научих ги от малки как да се молят, но исках те сами да усетят силата, да я познаят. Бяха приблизително на 5 и на 9 години, когато в блока ни се случи нещастие – един от комшиите ни слагал крушка на елтаблото в мазето, пипнал нещо и пламнал. Настъпиха олелия и суматоха, а гледката – страшна, не е за разправяне. Мъжът ми го откара в „Пирогов“. Лекарят казал, че за едната ръка ще се преборят, но другата не могат да спасят. Импулсивно строих децата и им заръчах да повтарят след мен на глас молитвите, които изричах. Случаят беше такъв, че нямаше необходимост от разясняване. Асен водеше човека на процедури и прегледи, така че от първа ръка научавахме за състоянието му. След седмица лекарят бил много обнадежден и за двете ръце, макар да недоумявал как са се захранили след такова изгаряне. Не беше ясно как, но човекът оздравя напълно и кожата му се възстанови изцяло, а при изгарянето висеше върху ноктите му като обърнати ръкавици. Дори белези не останаха по ръцете му. Той едва ли е възприел случилото се като чудо, но в характера му настъпиха положителни промени. А децата ми изпрактикуваха един велик урок за силата на молитвата и за голямото удовлетворение от ползването є за добро. Аз пък се уверих, че това познание се отпечата в тях завинаги.
Силата на молитвата, според мен, е недостатъчно осъзната сред широкия кръг от хора. Понеже има огромна празнина в това знание, ще се постарая още в тази посока, макар и да съзнавам колко трудно и отговорно е то за описване. В сегашното междувремие, когато точно тук, на Балканите, сякаш са зейнали адовите порти и изпълзелите гмеж и гнусота зомбират едва ли не всеки втори човек, мисля, че хората трябва да узнаят повече за молитвата и за практиките, които могат да я направят по-силна, по-магична и по-надеждна от вещерските примитивизми, обсебващи измъчения ни и отчаян народ.
За мен
молитвата е най-прекият път
за навлизане в медитация,
най-сигурната връзка с духовните полета за източване на знания и най-надеждната практика за решаване на земните проблеми. Някой може да апострофира, че да се осланяш на духовното, когато имаш материални проблеми, е равносилно да гониш оня, дето духа. Но колкото и нереално да звучи, задълбаването в проблемите не ги решава, а ги задълбочава. Принципният механизъм е човек сам да си помогне с онова, което му липсва, т.е. да потърси противоположното на онова, което му е в излишък, за да се балансира. Според тази логика, когато човек е задълбал в материята, необходимата маневра е да се оттегли поне временно в духовността, за да олекоти товара на материалния проблем. Това се отнася за оста по вертикала, т.е. за дух – материя (въздух – земя). А за вихъра по хоризонтала пък е препоръчително, ако проблемът е от емоционално (психично), т.е. огнено естество, да му се противодейства чрез охлаждане с волева рационална нагласа. С други думи, ако психиката е прегряла и психясала, добре е разумът да я охлади с водното си естество. И обратно, ако претоварването и зациклянето са от умствено естество, правилният избор е временно емоционално натоварване, което да разтовари и сгрее вкочанения разум.
Описаната кръстова композиция „въздух, земя, огън, вода“ е колкото символична, толкова и същностна, и е добре да не се изпуска от внимание. Нека читателят не се смущава от това, че в много окултни източници най-горният елемент на кръстовата композиция е огън, вместо въздух. Тази погрешност идва от незнанието, че в най-висшите свери на ДУХА
огънят и водата съществуват
в абсолютно единство
като светещо (огнено) въздушно лъчение. При проявле – нието си в материалния свят това единство се поляризира като енергии в електромагнитното поле. Всъщност става дума за фини духовни (ментални) и душевни (астрални) енергии, които се проявяват и изявяват в нашия свят ту като вълни, ту като частици, а взаимодействията им имат отношение към елементите въздух и земя само символично. Важното тук е читателят да разбере, че огън и вода са символни изражения на душевно-духовни проявления, които се изявяват като енергийни частици. Обяснението на техните квантови и други взаимодействия
е работа на учените. Но това не пречи на размишленията над огнените проявления на светлината, топлината и електричеството и взаимодействията им с агрегатните състояния на водата. Подобни медитации и аналогии проясняват и подсилват молитвите.
Лошо е, че обикновено
човек се сеща за молитва,
едва когато му иде да вие.
Вярно, че при екстремни обстоятелства понякога може да се получи и светкавична помощ, но това е чудо, а чудесата не са всекидневие като проблемите. Затова, за да е сигурна ответната помощ, трябва да има разработен канал за свръзка, което се постига със системна молитва. Самоналагането є като вид медитативно включване в Духа е препоръчително. Като казвам „самоналагане“, имам предвид всекидневно и упорито проправяне на собствен вълнов канал за свръзка, който определя и запазва персонални честоти, заявявани и поддържани чрез ежедневната молитва. Затова е добре тя да се осъществява като емисия във фиксирано време, а още по-добре е, ако с нея се започва денят.
Молитвата действа като енергиен
взаимообмен между индивидуалния дух
и Духа Божи,
нещо като включване във вселенска енергийна мрежа с активното посредничество на душата.
Разбира се, под молитва съвсем нямам предвид някакво рутинно и пасивно изхленчване на нещо си, нито пък нескончаемо механично повтаряне на наизустени слова. Молитвата изисква активност и динамика. Тя трябва да е концентрация от умо-емоционална енергия, която, включвайки се в Духа, неминуемо резонира с ответност оттам. Молитвата, за която говоря, трябва да е заредена с емоционалния копнеж на персоналната душа и с мисловния стремеж на индивидуалния дух за общение и за съпричастност с Духа Божи.
При подобно активно участие на индивидуалните дух и душа се отключва неподозиран достъп до знания, което неусетно разширява съзнанието и увеличава възможностите на индивида. И ако е изключително важно какво се изрича, за което е отговорен разумът-дух, не по-малко важно е как се изрича, за което е отговорна психиката-душа.
Затова тук изрично подчертавам решаващата роля на душата, защото ако тя не е заинтригувана и не копнее с цялата си вяра, надежда и любов за връзка с Духа, тя просто не се осъществява. В такъв случай молитвата нищо не може да предаде и индивидуалният дух не успява да се свърже с Духа Божи.
Казаното дотук означава, че ако персоналната взаимовръзка на индивидуалния дух с неговата душа не е пълноценна, той нито предава, нито приема. Защото психиката душа е нещо като ракета-носител на инди-духа и на посланията му – без нейна помощ словото му не може да излети.
Необходимо е да се знае, че психиката-душа е междинно звено, предназначено да свързва индивидуалния дух и плътта, но първоначално тя функционира по-скоро като разделител между тях. Така е, докато тя еволюира и поеме обединителните функции на духа.
При обикновеното си недоразвито състояние психиката-душа клони повече към плътта и изживяваните чрез нея удоволствия, защото психичните є, емоционално-чувствени функции я държат по-близо до осезаемите усещания на тялото. Но пребиванието й в плътта е временно, докато се усвоят опитностите от живота и евентуалните уроци от тях, подпомагащи еволюцията й, ако я пожелае. За плътта обаче душата не може да се венчае, защото пътят на еволюцията є е предопределен в посока към духа и евентуалният є брак е възможен само с индивидуален дух. Именно това мистично бракосъчетание между разума-дух и психиката-душа, осъществимо само и единствено в затвора на плътта, може да освободи душата, подсигурявайки й вечен живот и свободен достъп до селенията на Духа.
Едно от условията за този брак е тя по собствено желание да приеме ролята на укротената опърничава* като поеме доброволно обединяващата функция на духа и пожелае да стане негова невяста-съратничка по пътя на индивидуализацията му. И докато той се индивидуализира, тя еволюира, преобразявайки се в небесна княгиня и възвръщайки си Божествения първообраз отпреди инволюцията*.
Понеже информацията в горните няколко изречения е много концентрирана и може да остане не разбрана, ще я изложа и по-простичко. С една дума, същността на молитвата не е в това да се изрече хиляда пъти „Господи, помилуй мене грешния“ вместо утринна гимнастика. Достатъчно е дори само веднъж да се изрекат думи на мъка, радост, покаяние или молба, в които да са вложени всичкият разум и цялото сърце, събрани в един-единствен вопъл, изтръгнал се от глъбините на душата и на духа, и Бог, който очаква тази енергия, ще възроди чрез нея вопиющия. Но тук нека да отбележим като първо условие, че молителят трябва да е наясно към кого отправя молитвата си така, както и най-обикновеното писмо изисква адресат. Добре е първоначално молитвата да е отправена към Бога като към цялостна единосъщност на Троицата – Отец, Син и Свети Дух, докато знанието неусетно се влива в индивидуалния дух на молителя, докато душата му преточва несъзнаваните съдържания и докато те от несъзнавани постепенно се трансформират в съзнавани. Но това е бавен процес, който не става от днес за утре, а е като притчата Христова за семената – изисква търпение, усърдие и постоянство. Защото онова, което се посява от Духа в инди-духа, може при усърдие да се развие и да даде плодове, но може да потъне между тръните на душата и да се задуши или пък
да попадне на вкаменен от материализма
на плътта разум и да изсъхне.
И все пак, ако човек се съсредоточи върху самото прекръстване, което е установена рамка на молитвата, явяващо се алфа и омега на същността Божия и едновременно с това защита за осъзнаващия го, ще открие там вечно течащо знание. Докосването на челото „в името на Отца“ символизира върховното свръхсъзнание като разум-творец на умствения модел на проявения свят и на всичко видимо и невидимо. То подсказва за същността Божия, в чиято непроявеност зад челото се съдържа семенната потенция на всичко съществуващо. Подсказва още за отческата функция на разума като слово и звук, защото Той е който твори словото, макар провокацията или вдъхновението за него да е приоритет на душата, или както е казал Христос, „от препълнено сърце говори устата“. Но горното колкото изяснява, толкова и укрива, ако не предизвика въпроси за челото, на което се изобразява третото – вътрешното око. Око се изобразява и в центъра на триъгълника – Троицата, като всевиждащото око Божие. То символизира светлината, пораждаща видимото изображение. Ала око не може да функционира пълноценно без разум, от което следва, че волята на непроявения Бог Отец е решаваща за проявлението на светлината, т.е. за проявлението на видимия свят. Светлината е майчин принцип, функциониращ като Душата на света (Anima mundi). Възможността й за имагинерност (представяне в образи) е възможност и за провокации към волята на Отеца за проявлението на света, и може би заслуга. Това е възможно най-краткото разяснение за челното докосване „в името на Отца“, в което присъства и Майката, без да е упомената, за да се подскаже, че Духът твори и повелява зад кадър (зад челото), а душата само изобразява, представяйки творението Божие.
„И Синът“* се произнася с докосване на сърцето, т.е. чашата или т.нар. Христов център, който се припокрива със сърдечната чакра6. На първи план това символизира централната роля на Христос по аналогия със сърцето и чрез докосването му се подсказва за ролята на Сина в „кръвообращението“ на цялостния еволюционен организъм. На втори план, като четвърта по ред от общо седем чакри, сърдечната също е в централно положение на среда в енергийната система у човека. Това пък символизира централната роля на Сина в енергийния обмен между Духа и плътта, определяйки го като психопомп, както се изразяват алхимиците. Действайки като спойка между Дух и плът, Той определя пътя и начина за преминаване през еволюцията – през сърцето, сиреч чрез душата. Синът е трети по ред като изявен принцип на Троицата, след непроявения Бог Отец и проявлението на Неговия Свети Дух, но се изрича втори в конфигурацията на прекръстването, за да се подскаже равностоенето Му с Отца по вертикала. Това, че с прекръстването едновременно се докосва мястото и на енергийния център, и на плътското сърце, подсказва за космичната мисия на Сина, явяващ се и бог, и човек едновременно. А това, че този Христов център се нарича още и чаша, означава, че там именно – в душата, се извършва тайнството на изкуплението и преображението. Означава още, че изявеният Бог е еталон за пътя на еволюцията или, както е казал Иисус: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан. 14 : 6).
Обяснявайки необяснимото, се чувствам като мъничко дете, изкопало дупка в пясъка на морския бряг и опитващо се да пресипе в нея морето. Обезсърчаващо е, че осъзнавам невъзможността. Ала ако читателят поне бегло долови смисъла на онова, което искам да опиша, надявам се душата му да поеме щафетата, за да изживее сама тайнството Христово.
„И Светият Дух“ се произнася с докосване на дясно и ляво рамо (при православните) или – на ляво и дясно (при католиците). Раменният пояс подсказва за обединената действена сила на Светия Дух, а двете рамена символизират двата полюса на космичната електромагнитна енергия, т.е. двата принципа или двете естества на Светия Дух Божи, който е Бог в проявление.
Това са мощта на мъжкия и могъществото на женския принципи на Отца. Те се проявяват и като андрогинна цялостност в Светия Дух, и като отделни противоположности, но не в смисъл на противници.
„Амин“ е словото печат
потвърждаващо Божието единство със силата и значението на космична клетва. Непреводимо е и означава нещо като така да е, така е и така да бъде – като утвърждаване за вечни времена. Идентично е с предвечната звукова вибрация ОМ или АУМ. Прекръстването е молитвен символен знак. Осъзнаването му само по себе си обостря чуството за отговорност при изричането на всяка една дума от молитвата. Когато молещият се разбира пред кого се изправя, едва ли ще му хрумне да иска нещо от порядъка на семки и бонбонки. Мащабността на кръстния символ от една страна респектира, а от друга – фокусира и подпомага преценката за преходното и непреходното в живота. В много стари приказки се набляга върху формулирането на желанията. В някои главният герой е умник или хитрец и успява с едно, две или три желания да обърне съдбата в своя полза, а в други той изразходва броя на желанията за глупости и недомислици и в крайна сметка не печели нищо.
Приблизително така стоят нещата и с молитвата към Бога, в която еднакво важно е и какво, и как се иска, сиреч с какви думи се формулира и как се изрича. За това вече писах – с прецизиране на словата и с възможно най-голям умо-емоционален заряд.
Някои хора се настройват за молитва с музика, други – в тишина, трети се вдъхновяват от природата и т.н. За вдъхновението няма унифицирани предписания, защото всяка душа е уникална по природа. Бог явно има предпочитание към уникатите и със света, който е създал, недвусмислено показва, че обича многообразието. Така че молитвата е свободно, персонално преживяване и работа за всеки според собствената му природа, разбиране и потребности.
Предписанията се съдържат в Христовите думи: „И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги, за да се покажат пред човеците. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришното, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6 : 5, 6).
Случва се понякога човек да се чувства до такава степен душевно изчерпан и изпразнен, че просто не е в състояние да взаимодейства с разума си, камо ли да роди нещо смислено. В такива моменти на помощ идва наизустената молитва. Няма човек, който да не знае Христовата молитва „Отче наш“. И нека докато се мълвят словата, разумът да разсъждава над всяко от тях – и днес, и утре пак, и т.н., докато енергията на словото покълне в съзнанието и породи нови и нови слова. Дори може готовата молитва (в смисъл взета наготово) да бъде надстроена или променена, но отговорността за изреченото, както и резонансът от него се поемат от молещия се.
Във връзка с личната отговорност за изреченото и за резонанса от него ще разкажа за моя мъчителна опитност, втъкала се като урок във всички клетки на съществото ми. Бяха изминали само четири години след избора ми – дали да продължа с балетната си кариера или да се отдам на майчинство и духовна работа. Синът ми беше само на година и половина, когато ми хрумна, че докато се занимавам с отглеждане на обещаните деца, интелектуалният ми потенциал може да проработи в областта на кинокритиката. През годините бях натрупала богата култура в тази област, за литература пък да не говорим. Реших да кандидатствам киноведство. Подготвих се самостоятелно за изпитите във ВИТИЗ, на които се явиха 115 кандидати. Изкарах успешно двата изпита, включващи подробна история на киното и писмен
материал върху зададен филм. Оставаха още два изпита – по политическа „научна“ дисциплина, каквато никога не бях изучавала, и беседване за обща култура, при което слагах всички в джоба си. Когато обаче взех учебника по полит, ми стана ясно, че за два дни не мога дори на диагонал да го прехвърля. И тъй като последният въпрос от конспекта беше на отделна брошура извън учебника, реших през нощта преди изпита да изчета само него и да го придружа с гореща молитва за точното му попадение. На сутринта за изпитна тема се падна точно този въпрос. Помня го като ден днешен – ХI партиен конгрес. В празното партийно пространство на главата ми беше отпечатана цялата брошура. Написах я със замах за нула време. Нещо повече, написах и чернова с уедрен почерк
заради един от шестте останали кандидати, седнал зад мен, явяващ се за четвърти пореден път. Съжалих го, човек е особено благороден, когато е сигурен в себе си. След изпита минах през храма, за да благодаря и изрекох на глас: „Сега вече, Пресвета Богородице, направи както е най-добре за мен!“ Бях толкова доволна и уверена в успеха си, че нито съм мислила, нито съм съзнавала какво изричам. Просто предоставих грижата на Светата Майка.
На другия ден отидох да погледна резултата от изпита. От шестте останали кандидати липсвах само аз, а онзи, който преписа от мен, отиваше на последен изпит. С болезнено чувство за несправедливост изрекох само:
„Не беше честно, Света Богородице!“
Докато го изричах, плътно около мен като че ли се сурнаха стени на шахта. И когато някъде високо над мен щракаше ключалка, в миг и накуп осъзнах много неща, дочувайки само далечното ехо: „Добре че поне бързо схващаш“. После настъпи мъчителна тишина в продължение на цяла година. Отчаяните ми молитви се блъскаха в невидими стени и се връщаха обратно в мен. Временно престанах да се моля и започнах да анализирам случилото се. Как можах да изрека подобно нещо към Светата Майка?! На всичко отгоре посмях да я обвиня в нечестност и то след като є се доверих напълно, изричайки „да направи така, както е най-добре за мен“. Като че ли оглупялата ми глава можеше да знае кое е добре и кое зле?! Не мога да предам с думи тогавашнитеси безутешност и разкаяние. Дадох си сметка за онова,с което се бях нагърбила доброволно, когато в Германияприех „да отгледам два духа с всичкото търпение, на което човек не е способен“. Толкова ли ми беше търпението,та хукнах през глава да се доказвам и показвам още преди да съм родила второто си дете?! А може би, ако бях влязлавъв ВИТИЗ, второ дете нямаше да има? Човек забравя отднес за утре, камо ли за след години, при това за много
трудни обещания. За цяла година в немилост премислихи осъзнах още много неща, които оставиха у мен неизличими следи. Всичко това разказвам, за да наблегна върху голямата отговорност за всяка изречена дума в молитвата, както и извън нея. И за това, че независимо дали отговорността е осъзната или не е, резонансът от думите е неминуем. Само дето понякога
човек разбира защо нещо
го е сполетяло, а друг път дори не разбира.
И толкова по-зле за него, ако не разбере. Във връзка със споменатите напътствия относно надстрояване и променяне на готови молитви за приспособяването им към потребностите на молителя, ще дам пример с Давидовия Псалом 22 от Стария завет.
Ще го цитирам първоначално в оригинал, а после – перефразиран и пригоден за персоналната ми душевност.
И само с идеята за полезност се решавам на подобно душевно открехване, акцентирайки отново върху прецизността и отговорността за всяко изречено слово.
ОРИГИНАЛ:*
Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая:
2. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води,
3. Подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради
Своето име.
4. Да тръгна и по долината на смъртната сянка,
няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене;
Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват.
5. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми,помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена.
6. Тъй благостта и милостта (Ти) да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни.
ПЕРЕФРАЗА:
Господи, Пастир мой, Наставник мой, Учител мой, Бог мой, пребъдвай в мен и от нищо не ще се нуждая, и нищо не ще ме уплаши, докато си с мен.
Ти, Господи, ме настаняваш на злачни пасбища и ме водиш на тихи води, успокояваш и укротяваш душата ми, ободряваш и укрепваш духа ми.
Ти, Господи, ме насочваш по пътя на правдата заради Твоето име, насърчаваш ме и ме благославяш за дела достойни и полезни.
Да тръгна и по долината на смъртната сянка, моля Те, Господи, бъди с мен,и няма да се уплаша от злото, защото нали Ти, Господи, ще си до мен?!
Ти, Господи, приготвяш за мен трапеза пред очите на враговете ми и помазваш главата ми с елей, чашата ми е препълнена. Тъй нека благостта Ти и милостта Ти да ме придружават през дните и нощите,и нека аз (име) да пребъдвам в дома Господен во веки АМИН.
С горния пример предоставям на читателя възможност да разсъждава и да преценява, приучвайки се сам да решава и сам да поема отговорност за думите си. Оставеното от предците трябва да се съхранява, но и да се развива и обогатява, а не да се мумифицира и вкочанява. Бог е дарил човека със свободна воля и с разум, за да преценява как и за какво да ги ползва. Оползотворяването на тези Божи дарове е развитие, а вкочаняването им – ленност и деградация. Това важи за всяка религия, но в най-голяма степен – за изживяващите се като християни, ако наистина следват примера Христов.
Обръщам специално внимание върху готовите молитви, при които се изисква по-висока степен на концентрация, защото при ползването им съществува опасност от инерция и от механично повтаряне на наизустените слова, което
обездушава молитвата
Тук пояснявам и още някои подробности относно сроковете за изпълнение на молитвите. Най-бърз ответ получават отправените към Светата Майка и може би от практични съображения католиците се обръщат толкова често към нея. С бързо действие понякога са молбите към светци-закрилници, а като SOS са молитвите към архангелското воинство.
Молитвата към Светия Дух Божи има изключително мощен резонанс. Тя представлява безрезервно енергодарителство в помощ на някого или за нещо и поради дарителския си принцип изисква отдаване на възможно най-чиста енергия, за да се помогне, кактои най-строг самоконтрол срещу замърсяване, за да несе навреди. При молитва от този тип молителят не бива да се притеснява от ощетяване, тъй като подарената енергия се самовъзобновява точно както при кръводаряването.
Молитвата към Отца, като към обобщаваща Божествена същност, резонира толкова по-бързо, колкото по-разработен е вълновият молитвен канал, за което писах по-горе. Ответът от молитвата към Иисус Христос е непредсказуем (поне за мен) – понякога е светкавичен, ала често изтича около месец време, понякога и повече. Може би, затова Христос казва: „Където са двама или трима в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18 : 20). Защото общата молитва всъщност е магическа верига, чието действие се усилва от обединението в духа на общата идея в името на Христа и на Светия Дух Божи, свързващ
Сина и Отца в едно. Затова църковната молитва, ако е отслужена с вдъхновение от чист проводник (свещеник) и е в синхрон с молителя, може да е по-силна, по-магична и по-надеждна от всякакви други практики. Груповите молитви и медитации действително генерират по-мощна енергия, но те са само за изключителни обстоятелства и за екстремни ситуации, а не за системно практикуване (!).
В началото на тази глава споменавам, че за мен молитвата е най-пряк и сигурен път за навлизане в медитация. Казвайки „за мен“ имам предвид, че и молитвата, и медитацията са предимно индивидуални практики и тази им специфика изисква да са съобразени и пригодени за всеки индивид поотделно.
Когато умът е напълно отърсен от мисли за бита, а съзнанието е дотолкова освободено и разширено, че след молитвените слова е в състояние неусетно да превключва в съзерцание, тогава медитацията е естествена и безпрепятствена, сигурна и за духа, и за душата, и за тялото, напълно защитени в Духа Божи.
––––––
* „Укротяване на опърничавата“ е известна Шекспирова пиеса. Неизвестното е, че под комедийната й форма великият гений е замаскирал подробно описание на мистичния брак между духа и душата, кодирайки дълбокия окултен смисъл.
* Инволюция – обратно на еволюция, падане, слизане на духа в материя.
* Някои хора, дори и духовни лица, с произнасяне на „Сина“ в прекръстване, докосват не сърдечния, а по-долните енергийни центрове, с което несъзнателно посочват достигнатото от тях еволюционно ниво.
* Библия – Стар (Ветхи) завет, Псалтир – Псалом 22.
Още от същия автор може да прочетете тук
коментари
Анонимен 09.05.2012 00:52 | #8
Здравей Екатерина‚ благодаря за удоволствието‚ което ми доставиха споделените твои мисли за силата на молитвата…Мисля си‚ че за неуспешния изпит вината си е твоя – казано е никакво лъжа. Затова изречението \”Не беше честно‚ Света Богородице!\” не е пълно и трябва да се допише: \” Не беше честно‚ Света Богородице‚ да напиша чернова с уедрен почерк…\” Ето от Словото на Учителя няколко реда‚Екатерина‚ за истината: „Онзи‚ който не лъже‚ той е благороден човек. Някой път сте предразположени да лъжете. Предпазвам ви не от лъжата‚ но от предразположението‚ което имате. Дойдете ли до там‚ ще имате едно – единствено действие. Без никаква лъжа. Така ще кажете в себе си. Могат да ме убият‚ могат да ме накъсат на парчета‚ но никаква лъжа. Каквото и да стане‚ никаква лъжа. Това е човек. След като направиш това‚ Бог ще дойде във вас и целият свят‚ целият космос ще бъде отворен за вас. И цялата природа ще се усмихне и ще каже – ето едно възлюбено дете на Господа.” Поздрави‚ Михаил
Моите поздравления за издателството‚ което ще издаде тази много ценна книга‚ тя ще е моят наръчник. Поздравления и за Факел‚ че популяризира произведение‚ което задължително трябва да прочетем точно сега‚ когато са настанали такива смутни‚ тежки времена.
Анонимен 25.04.2012 11:40 | #4
Силата на молитвата – молим се често‚ много често и за всичко. Постоянно споменаваме Божието има за всяко наше действие…Но дали дрънкаме само фразите‚ без да ги казваме от душа?! Ей така‚ по навик! Статията на Илиева ми даде да разбера как трябва да поднасям молбата си‚ как това трябва да правя със сърцето си ‚ как да оставям проблемите си на Бог – в крайна сметка всичко става така‚ както Бог е пожелал – и то винаги е най-доброто и най-правилното за нас… Чела съм и другите книги на Катя Илиева и с нетърпение очаквам да излезе от печат и тази книга нейна.
Анонимен 23.04.2012 22:38 | #3
кога ще излезе книгата и във всички книжарници на факел ще се продава?чакаме я. Ивана – Казанлък
Анонимен 23.04.2012 13:29 | #2
Всяка следваща творба на Екатерина Илиева е по-силна от предходните‚ а докато съм чела предишните й книги съм си мислила‚ че всяка от тях ще бъде върха на творчеството й. Прекрасно е да те изненадват така! Цяло богатство е да познаваш творчеството на Катя Илиева‚ при това в хронологията‚ в която е издавала своите книги. Така имаш чувството‚ че си преминал през една много ценна школа. Мисля си‚ че в някои случаи познаването на автора не е в полза на никой и за нищо. Случаят с Катя Илиева е съвършено различен. Колкото повече знаеш за нея‚ толкова по-ясно ще разбираш и чувстваш посланията й‚ толкова повече ще й вярваш. Аз имам щастието да я познавам отдавна. И със сигурност знам‚ че ако читеталят я познава по-добре‚ четейки Катя Илиева‚ ще изпитва нужда да преминава през нейната школа с нарастваща вяра. Защото‚ наред с другите си чудесни качество‚ с които те привлича като магнит‚ тя е съвършен творец‚ който пише‚ защото има какво да каже. Тя твори във всичко‚ което прави с ръцете и ума си. Т.е. това‚ което пише‚ е нейна‚ лична рожба‚ нещо‚ което е премислено и преосмислено‚ почувствано и преживяна по нейн‚ много специален начин. За това й вярвам! Аз имам възможност да чета и неиздаденото от Катя‚но да се лиши съвременния опошлен човек от такова мотивиращо към духовност четиво‚ е непростимо. Ето затова поздравлявам редакцията на ФАКЕЛ‚ че върши нещо много ценно в тези страховити времена‚ като публикува части от творбети на Е. Илиева. Разрешавам си да й препоръчам да запознае читателската аудитория с цялото творчество на Екатерина Илиева и с нейната личност! Успех Катя! Поздравления към редакцията! Проф. д-р Марияна Огнянова Илиева
Анонимен 15.04.2012 19:47 | #1
Разбира се‚ че ми харесва! И \”харесвам\” не е точната дума. Екатерина Илиева е автор‚ който въздейства по много странен начин. Тя е дълбок познавач на една абстрактна материя‚ но така интелигентно и земно я поднася‚ че \”влиза\” като поканен‚ добър гост в душата и съзнанието ти. И което е още по-важно: остава там като нещо много лично‚ което си носил в себе си‚ но не си знаел‚ че е там. Екатерина Илиева много деликатно ти е помогнала да го откриеш‚ познаеш и съхраниш. Уверила те е‚ без да поучава‚ че е много ценно. Ето защо \”харесвам\” е малко \”тясно\” понятие за такъв дар. Поздравлявам ФАКЕЛ за публикуването на двата откъса от книгата на Е. Илиева!