Крачи крачеща полумаймуна, получовек, крачи Кинг Конг,
крачи Адам, Исус ходи по водата, Маркс пише, Ленин държи
речи, Хитлер приветства, Кенеди се усмихва, Че чете, Ленън
пее, Рейгън се целува с Горби.
Бягат боси крака, бягащи от нещо хора, плаж, нудисти,
тичат голи глави с пречупени кръстове, тичат цици със
сърпове и чукове, тичат задници с червени петолъчки,
бягат деца и старци, пешки по шахматно табло,
бягат черният и белият цар,
бягат и двете царици.
Сърпът и чукът се преплитат в пречупен кръст,
робот с лицето на Мона Лиза, но с мустаци, крачи из пясъка,
отзад е чисто гола статуята на Свободата, с високо вдигнат факел…
Зад нея метален рицар робот, с огромно разпятие на шията,
с чисти сини очи от стъкло, почти живи, обут в кубинки, гази
в ритъма на песента пясъчни дворци и макети на Ню Йорк,
между краката вместо член му се вее озъбена змия…
Едно само момченце, изоставено сред плажната пустиня,
вижда над себе някаква желязна кукла, тя го прекрачва,
детето почернява, от негърче става на японче, с пионерска
връзка, прави знак: „Винаги готов!“, изпъва ръката в „Хайл!“,
обръща се да проследи чудовището, а то не е чудовище,
а е избягалата от себе си крачеща Айфелова кула.
Детето се превръща в гном, който се киска злобно
и прави кукиш със свит юмрук и сгъната в лакета ръка.
От стъпките на чудното чудовище припламват зелени пламъчета,
върху които злобното джудже се изпикава. Но пламъкът
го обхваща и то се издимява в огромен Атлас,
подпрял с гърба си небето.
Гледката е гадна: градска тоалетна с пикаещи, застинали
в размисъл мъже. Жена, която се мята в родилни мъки,
мята се, а между краката й излиза
бебе с глава на робот.
Карам някаква кола, оказва се – това е
тренажор, но не съвсем, защото е кабина на суперсамолет,
аз изскачам ужасен от някакъв танк, гори,
целият съм в пламъци, прегръщам се със своите приятели
и всички плачат,
някакво джудже пикае върху нас и всички се превръщаме
в червени гъби.
Червената шапчица ни откъсва и ни слага в кошничката си.
Бабата й се киска с вълчи зъби.
Някой пее сам „Последният човек” в обществената сауна,
изпаренията го правят боледуващо божество, това е храм,
от купола на който падат с парашути дяволи, падат
камъни,
камъни,
камъни,
появява се Бог.
Той слиза на футболния терен, тълпата реве.
Той ще бие дузпи, на вратата е Мадона. Тя скача и лови
всички тихи топки, последната се оказва спукана,
едно спукано земно кълбо, във формата на сърце,
настръхнал таралеж с бодли от гейзерчета кръв.
Джон Ленън, Ленин и Че се скупчват над топката,
тя се превръща в усмихнато бебе.
Мадона си вади цицата и бебето я захапва да суче.
Но започва да пищи – зърното е изкуствено.
Мадона е макекен.
Снимка, от която ни гледа комисарка от 1917 година,
гола над кръста, с лента от картечница.
В лицето прилича на Мао.
Виждам крачещ войник, виждат се обувките му,
Върху китката на ръката му е татуирано сърце,
то пулсира, пулсира, пулсира,
превръща се в циферблат
на апарат за кръвно налягане, в бясно въртящ
стрелките си ръчен часовник, от часовника наднича
миналото и веднага се скрива, защото
стрелките искат да му отрежат главата.
Гръм, дъжд от пружини и малки мисли,
всичко замира в компас. Стрелката – половина синя,
половината червена. Две дяволчета са я възседнали
и я превръщат в люлка от първи род.
Ето, крачи войник жена, с мустаци,
които се извиват в мили черни змийчета, целуват
я страстно зад ушите. Жената има идиотска усмивка.
От ъгъла на устната й се стича кръв. От всяка капка
избухва малка атомна гъбка.
Силно слънчево затъмнение. Порой от манна небесна
и изкуствен памук. Хиляди роботчета тичат
да го събират и веднага го слагат в устите си.
Всеобща любов. Любов между жени, любов
между мъже, стонове, тракане на метал, любят се
роботи, бягащи хора, кадър от „Броненосецът Потьомкин”
с бебешката количка, факелно шествие, ленински
съботник с Ленин, Освиенцим, налъми, цветно – джапанки,
пантофи, сандали, летни обувки, маратонки, кецове –
стотици, изоставени по брега, бягащи в далечината хора,
огромни стъпки от метално ходило по пясъка, в които
постепенно забълбуква кръв,
някакъв пич с бял костюм и червена папийонка стои и гледа
към тях, папийонката оживява в
пеперуда, забива зъбки във врата му,
пичът се смалява, превръща се в яйце, в ембрион, в който
търси изход от бутилка джони, бутилката я държи
бременна жена, която се превива
в ритъма на родилните болки.
Околоплодните води изтичат и образуват
Второ Мъртво море.
Камерата се изтегля от екрана
на телевизора, виждат се малчуганите на ФСБ как
танцуват в ритъма на мелодията
и как в устите им се разпукат огромни разноцветни
балони от дъвки. Върху които пише:
„Последният човек върви към нас!
Върви към нас и си пиука!“
Върви към нас и си пиука!“
Децата на ФСБ свирят и танцуват
на сцената, в залата бащите им гледат мрачно,
със скръстени на гърдите ръце, китарите
след миг се превръщат в автомати, в огнепръскачки
и в пистолети с дълги заглушители. Всички стрелят
по бащите си.
Последните рухват във вечен сън.
Клинтън слуша с наушници
песента, вади от джоба си
носна кърпичка,
всъщност американското знаме, и си обърсва сълзата.
И се усмихва.
1993
