ПОЕТЪТ СВЕТЛОЗАР ИГОВ, от Дора Колева

   ПОЕТЪТ СВЕТЛОЗАР ИГОВ

Почти всеки нов опит да се внесе допълнителен щрих в литературоведското осмисляне на делото на Светлозар Игов започва с изреждането на разновидовите и разножанровите му духовни превъплъщения: литературен критик, теоретик, философ на литературата, историк, есеист, белетрист, поет, преводач. Сам той, сякаш за да подчертае единството и целостта на многостранната си надареност, настоява: „Отсъствие“ (първата му поетическа книга) трябва да бъде четена, разбирана, като се държи сметка за духовния интензитет на живота ми през 60-те години“. (Велкова-Гайдаржиева 2917: 182).

През есента на 1961 година, ненавършил 17 години, Светлозар Игов става студент по сърбохърватска филология. Влечението към книгите, проявило се още в ранната му младост като вродено негово качество, нараства до страст, изострена от съзнанието за необходимост от подготовка в различни сфери. Повишената чувствителност към идеи, към явления на литературата, на изкуството, на философията, към теоретични и методологични подходи, жадното възприемане на всичко ново в сферата на духа, свидетелстват за натура, в която е заложено повече, отколкото може да бъде реализирано само в една посока.

Този духовен интензитет на живеенето, ускорил съзряването и проникновението на неговата мисъл, съвпада с атмосферата в българската литература (и особено в поезията) в края на 50-те и началото на 60-те години, когато вследствие на порасналата роля на субективното начало се формират индивидуални стилове. Поетите, дебютирали през този период, актуализират традициите на авангардно настроени творци от различни времена и народи, които са им съзвучни по духа на съмнение и експеримент. В изкуството на Лорка, Арагон, Сандберг, Неруда, Елюар,  откриват усложнена чувствителност, драматично отношение към човека, интелектуална тревога, свободно проявление на фантазията, изненадваща асоциативност. Особено ги впечатлява художествената визия на Аполинер, въплътена с различни видове условност, с взаимодействието на достоверното и условното, с необичайни образно-стилистични смешения и сплави. Техен пример за поетическа ерудиция, за сложно и оригинално майсторство става и Томас С. Елиът, с чиито творби – „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфик“, поемата „Кухите хора“, глави от поемата „Пустата земя“, се запознават по преводите на Цветан Стоянов, който посвещава своите приятели-поети във формите и езика на едно елитарно изкуство.

В интересите на Светлозар Игов модерната поезия има приоритетно място, а „Калиграфии“ на Аполинер и „Страстната сряда“ на Елиът са негови модели за смислова обемност на художествената структура, за поетически език, изискващ от читателите културна памет, асоциативна мисловност, интелектуално напрежение. Въпреки близост  в определени нагласи и увлечения с новаторски настроените поети на 60-те години, у него назрява съзнание за принадлежност към нов стадий в развитието на българската поезия. Привлечен от идеята на Елиът за „обективния корелат“, той е пристрастен към поетика, която е чужда на емоционалните лирически признания, а се характеризира с приглушеност на тона, със стилистическо напрежение. Скептичен към „всякакъв вид общности“, той възприема за своя единица мярка отделната човешка личност и нейните лични качества. Отнася се с почитание към Константин Павлов и Христо Фотев, за приятелство търси  поети, които са му сродни по дух или по устройство на поетическата дарба, със самосъзнание за собствени нагласи и предразположения, със сходни стилови предпочитания. Такава личност намира в лицето на Николай Кънчев. Еднакво обсебени от „последните световни поети“, те разговарят върху прочетеното и тези разговори често се превръщат в импулс за собственото им творчество.

Тогавашните, според Игов, „емоционалистки настроени критици“, следващи  „инерцията на установките, чрез които възприемат литературата“, вместо да интерпретират поезията на Кънчев, остават при негативните конотации на характеристиките „тъмна“, „неясна“, „дори неразбрана“. Този факт потвърждава убеждението му, че литературата, самата нейна природа се нуждае от критика, която се ръководи не от външни критерии, а от прозорливата мисъл на Пол Валери, че „всяка творба иска да й се отговори“. Във  времето, когато все още не публикува своите стихотворения, той пише критика, воден от стремежа да откликне на чуждия текст с друг, свой текст ( разбиране, клонящо към философията на постмодернизма), но и чрез която да създаде  „нови норми и критерии“ за интерпретиране на собствената му поезия. В подобно поведение личи самосъзнанието на поет, пледиращ за художествен език, който, в съответствие с идеята на Виктор Шкловски за „остранение“, т.е. за затруднено възприемане, се съпротивлява на автоматизма, на баналния израз. Затова на напевното и мелодичното звучене противопоставя контрапунктното аранжиране на темата, повторението на мотиви, тяхното развитие в по-обхватната форма на цикъла, използването на похвати, които задържат вниманието чрез синтактичните преноси и поставяне на важната дума в силна позиция. Признанието, че неговите стихотворения не са за слушане, а за четене, за вглеждане във фактурата на текста, има предвид не само графичното оформление, но и семантичната роля, която се възлага на разположението на диалогизиращи помежду си текстове.

За това как трябва да бъде възприемана поезията му, в какъв ключ трябва да бъде четена, Светлозар Игов разчита и на включваните между циклите авторефлексивни фрагменти – своеобразни поетически текстове в проза. Стихосбирката „Отсъствие“ се открива с предисловие, изградено във формата на мистификация. Използвайки похвата на маската, авторът гледа на себе си отстрани – през погледите на приятеля-критик и на любимото момиче. (Същият маниер ще се съхрани и в романа „Елените“, където, освен погледа на едната от двете Елени, се включва творческият поглед на художника чичо Митко.) Чуждите оценки – всъщност автохарактеристики, съотнасят поезията му с господстващия културен канон и я определят като „необичайна поезия“, „странна поезия“, „странни стихове“. Зад тази акцентирана поетическа „странност“ проглежда образът на техния автор – личност, на която е тясно в собствените предели.  Присъствието му е осъществено чрез писмото до Е. – подсказване за образа на Елена, жената – идеал и копнеж, към който Светлозар Игов ще се връща в следващи свои творби. Писмото – същинска лирика, изповядва драмата на субекта, породена не от някакви житейски причини; нейният извор е в самосъзнанието за своята различност, за непомерните глад и жажда на духа, които го измъчват и обричат на вътрешна самотност, на „отсъствие“: „Трудно ми е да ти обясня защо си отивам, и то тъкмо когато съм намерил най-хубавата си любов. Има нещо у мен, което, изглежда, не ми е позволявало да намирам краен смисъл в нищо, което дава опора на останалите хора и ги придържа към живота. Не искам да те напусна, но ТОВА в мен не ме напуска, трови живота ми и ме кара да изоставям всичко, дори нещата, които обичам или бих могъл да обичам.“

Заложената у Светлозар Игов, като личностен белег, неприспособимост към всичко външно, което потиска свободата и максимализма на духовните му стремления, страданието да търси смисъл в свят, който му изглежда абсурден, определят смисъла на отсъствието – като естетическа позиция и като способ за съхраняване на вътрешното си пространство. В съответствие с такава поетическа нагласа той възприема  формулите на Готфрид Бен: „Поезията е изкуството на отшелниците“ и на Кенет Уайт: „Поезията започва с радикален отказ от света.“ Всъщност имена на философи и техните концепции така са проникнали в духовния му живот, във „вътрешния пейзаж“, че чрез тях успява да изрази сложността на  своята чувствителност и светонагласа.

Със семантика на самотност и отчужденост е заглавието на неговата първа поетическа книга – „Отсъствие“. Подзаглавието: „Антология на Въздуха и Дърветата“ издава разбиране за стихосбирката като идейно-концептуална цялост, в която организираща роля имат мотивите. В качеството им да „прошиват“ различните текстове в рамките на контекстуалното единство те варират, усложняват се, встъпвайки в нови смислови връзки. Изборът  на субстанционални образи с дълги митологични и литературни традиции в ролята им на организиращи мотиви говори за стремеж към съчетаване на философията на думите и поетическата семантика, за дистанциране от емоционално-сетивната трактовка на темата и за навлизане в сферата на авторските философско-културологични интереси.

Поетическата книга „Отсъствие“ е показателна за това как Светлозар Игов не само проучва чуждите идеи, но ги преживява лирически, като творчество, като включване в диалога на времената и пространствата. В случая той тръгва към образите от идеята на древния философ Анаксимен за въздуха като първоелемент, изграждащ нещата и света, и притежаващ  способността да мени същността си – от лека, прозрачна материя да се втвърдява до неподвижност. В съответствие със създадения мисловен тон образите също се представят не с живописна пластичност,  а със смисъла, който носят.

Възприемането на античната чужда идея за Игов означава актуализирането и осмислянето й от позицията на собствения екзистенциален и духовен опит. Чрез образа на въздуха в състоянието му на вятър в началното стихотворение „Бряг“ той изразява тревожния си размисъл за хората и техните преображения. Застанали на брега, религиозно покланящи се на вятъра, политнал към мамещия хоризонт на другия бряг, те самите са изпълнени с толкова лек, чист и прозрачен въздух, с такава жажда по безгранични пространства, че самият им дух е в полет и, подобно на лирическия субект на Николай Кънчев в стихотворението „Вятър“, биха могли да се идентифицират със свободната и летяща стихия. Превръщането на хората в дървета, тяхното вкореняване в земното, в материалното до невъзможност за движение, въплъщава размисъла на поета за времето, за способността му духовно да обезличава човека, да подменя неговата същност. Колко окаяна е тази съдба потвърждава сравнението с дървото, което “напразно се моли на вятъра да го изтръгне“ в стихотворението „Надар – Патмос“. Сходно лирико-философско осмисляне на образа на въздуха Светлозар Игов е видял и в поезията на Христо Фотев, където той е представен като символ на свободата, на движението, на неразрушимите и лъчезарни стойности. Спрягането на човека и въздуха Фотев означава не със сравнение, а като пряко отъждествяване: „И ти ставаш. Ти си въздух. / Тъй светъл и прозрачен си, че виждам / през теб, мой малък, оня светъл / залез.“ („Мой малък – единадесетгодишен“)

Във „Въздух -1“ Игов говори за въздуха като: „Любимо същество, което никога / не ни освобождава от властта си“, като „най-реалната безплътност“ – жизнено-творческа енергия, вътрешен дух, помагащ ни да различим хората – сродните, „онези, към които се възвръщаме“ и другите – героите на стихотворението „Въздух -2“ – „господарите на тази плът“, която въздухът обвива. За тях въздухът е средство не само за безсмислено, но и вредно съществуване. В изпълнения им с егоизъм организъм въздухът се трансформира в отрова, която  затруднява дишането в общественото пространство.

И образът на дърветата се представя в различни семантични варианти. В стихотворението „Тръстиките“, спирайки погледа си върху единичното, поетът открива принципа на всеобщото – ехото на жизнените явления, техния резонанс. Чрез синтеза на двата мотива – вятърът и дърветата, се създава ритъм и тон на нежност, на проникновено-лирическо чувство. В откликването на вятъра с цялата си трепетност тръстиките разкриват благородното изящество на своя динамичен и мъдър живот.

Стихотворението „Отсечено дърво“ сякаш е нова версия на афористично изразените признания на Николай-Кънчевия лирически герой: „Аз умирам цял живот“, „Смъртта говори със заобикалки, затова живеем дълго.“ В „Отсечено дърво“ страданието, т.е. умирането приживе, е видяно като съставка на живота, като метафизичен закон – свидетелство за тежнения към философията на екзистенциализма. Идеята за творчески-организиращото начало, действащо в природата и в духовната структура на човека, разчетена върху кръговете на един отрязан ствол, Светлозар Игов подхваща и в романа „Елените“.

В поезията на Игов, но вече в цикъла „Критика на думите“, има и едно друго „Дърво“ – сътворено „без земя, без въздух, без слънце, без дъжд“. В този цикъл авторът се раздвоява в облика на филолог и на поет. Заглавието, както и отделни понятия, пораждат асоциации за теоретични текстове; съчетаването на понятийност и образност издава творчески интерес и към теоретични, и към практични проблеми на езика, към словото като централен концепт, разбиран като първооснова на света и като средство за комуникация с този свят. Темата за словото се представя от мотивите: дума, мълчание, казвам. Съдържание на началното четиристишно стихотворение „Мълчание“ е отношението: „онази тишина, / която думи още не познава“ и другата, която „ги е надживяла, затова / без думи най-добре се обяснява.“ Строфата може да се възприеме като алюзия за постановката на Л. Витгенщайн в неговия „Логико-философски трактат“, която тълкува тишината като немота, беззвучие, а мълчанието като продължаващо безсловесно говорене. В природата има тишина, но мълчанието е присъщо само на говорещите.

В следващите стихотворения авторът-филолог размишлява за способността на думата да дава трайност на мисълта, на сетивно преживения миг („Дума“, „Миг“), размишлява за процеса, в който: „Докосват се / Две думи в тишината / И стават третото / което те не са“ („Нежна басня“). Всъщност те са, и не са, защото „третото“ има ново значение. Чрез своите докосвания и свързвания думите градят друга – мечтана, въобразена реалност („Вторичност“). Те са единственият материал на художествената словесност: „всички думи правят п о е з и я“ – твърди лирическият субект в стихотворението „Поетическо изкуство“. И веднага следва уточнението: „Но и това още не е поезия. / Защото преди нея има / НЕЩО ДРУГО.“ ДРУГО-то е вдъхновеният и одухотворен субективен поглед, онова „безумие“, за което говори Платон, и чиято родина, според Светлозар Игов,  е „отвъд думите“. Този поглед не се определя от граматическите правила, а само от сложния „вътрешен пейзаж“ на поета, от интуицията и съхранения в паметта му съкровен опит. Само от поета, служителят на словото, зависи как то ще заживее и какви смислови нюанси ще придобие в цялостния контекст на творбата.

Така „без земя, без въздух, без слънце, без дъжд“, само с думи – дошли като откровение, е сътворено словесното „Дърво“. Завършващо цикъла „Критика на думите“, то се представя като форма на самоидентификация, като най-автентичния автопортрет на поета: „Само и гордо, беззащитно и уязвимо, отсечено, стройно, бодливо и ласкаво“. И като обещание за живот и след смъртта: „Дърво. / Дърво, което ще расте над мен.“ Поставяйки в един онтологичен контекст поетическото „Дърво“ („втората реалност“) и сътвореното от природата дърво, авторът изразява възгледа си за мястото на човека-творец  във Вселената, за изкуството като средство за постигане на света по зададения природен модел.

Тенденцията към митологизъм, проявила се в първия поетически цикъл, сигнализира за себе си още със заглавието на цикъла „Високи води“. По признанието на Игов, след Въздуха, Водите са вторият по важност за него първоелемент, Голямото начало  на живота. В опирането на архетипните структури той вижда възможност дискретно, с емоционално сдържано слово да говори за интимните дълбини на човека, за природата на любовта в цялата й онтологична и метафизична пълнота. Без каквито и да е описания на женската телесност, само със символичните значения на думите, с изпълнения от недоизказаност рисунък поетът постига мистиката на чувствената любов, която е „само Сега“, в този миг, когато чрез любовта жената се е превърнала в плавна и гъвкава природна стихия; включена в единство с другите носители на женското начало – водата, нощта, месечината, тя вибрира на една вълна с тяхната еротична флуидност.

В огледалото на женствеността мъжът разпознава своя изначален, първичен облик –прозрачен като въздух: „Блести сега, гъвкаво огледало. / Мой ред е да бъда прозрачен.“ Като взаимопроникване на въздуха и водата е тяхното пребиваване „в мрежите“ на любовната страст, чиято предопределена смърт: „О, смърт, чакаща смърт“ се асоциира с извора: „така / дълбок / невидим/ и неясен / по-сух / от утолената им / жаж-да“ в триптиха „“Поляна“, „Изворът“, „Гората“. Изворът – „по-сух / от утолената им / жаж-да“ припомня Далчевото стихотворение „Ручей“, чиято идея е за мигновеността на щастието и за жаждата като по-богата от утоляването.

Промените във времето – от нощта към утрото и деня, определят преходите в настроението на лирическия субект, когато се набелязва двойственото отношение към любовта, към различните й проявления. Възникваща тук, темата „нощна и дневна любов“ ще продължава да занимава поета в стихотворения и особено в романа „Елените“.

Текстът в проза, последвал емоционално-сетивното преживяване, има пояснителен характер, доколкото съдържа свидетелства за конкретни биографични събития, разгърнали се в определено време, на реални места. Но неговият по-дълбок сюжет е в отдръпването от природното в себе си, в дистанцирането от еротичния опит и в превръщането му в инструмент за проникване във взаимоотношенията между мъжа и жената, между тялото и духа. Огнената атмосфера на страстите, максимализмът, обсесията се прозират в друг план – в жаждата за духовен пробив чрез любовта. „Третирането на любовния опит в гносеологически аспект“ (Игов: 2004), което Игов открива в поезията на Николай Кънчев, се отнася и за собствените му любовни стихотворения. Лирическият субект се раздвоява между идеала и реалното му осъществяване – оттук и чувството на самотност и в най-интимните мигновения.  Споменът за преживяното през лятото на 1966 година, изплувал в любовната нощ на 1968, внушава представа за драматичното състояние на субект, чийто дух боледува по някаква висша потребност, която търси и в любовния съюз.

Проникновени наблюдения за самотата в любовните стихотворения на Светлозар Игов, за „онази непреодолима, екзистенциална самота, следваща неизменно човека в същинския път на живота“, се съдържат в статията на Людмила Малинова „Отвъд думите“ (Малинова, Хр 2012: 516-517)   Може да се внесе допълнението, че тази самота е по-силна у хората, чийто дух  преобладава над биологичната природа. Цикълът „Монолог за два гласа и други стихотворения“ започва с фрагмента „Скулпторът и моделът“ (стилизация по офорт на Пабло Пикасо от 1933). Стилизацията е форма на интерпретация, на самоизразяване по темата за твореца и фактурата. В такава връзка пред анкетьорката си Светлозар Игов споделя: „Художествената творба винаги ни въвежда в един въображаем свят, в един виртуален свят, в един друг, различен от реалния, дори когато прилича на него, един въобразен свят.“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 295-296)  Монологът в „Скулпторът и моделът“ представя процеса на отдалечаване след лабиринтите на физическото присъствие, когато размътваният в прегръдките поглед започва да се избистря до степен да съзерцава творчески и да провижда фигурата на отсъствието в нейното ново – вечно, но хладно съвършенство.

Разбирането за любовта като щастливи мигновения в човешкия живот, но и като тъга поради неосъществими мечти и надежди, е вложено и в картината на чичо Митко в романа „Елените“. Нейното възприятие акцентира върху вперените в различни далечини погледи на влюбените, които всъщност са друг вариант на „Монолог за два гласа“. Въпросите по повод на картината са авторефлексия на собственото творчество, на възгледи, които са плод на лични преживявания, но и на познание, дошло по пътя на предходното изкуство: „Дали художникът бе съзрял в нашата любов нещо, което ние тогава още не сме могли да видим, потънали в своето щастие? Или това бе някакво прозрение на художника (или на неговото изкуство, което дори творецът му не подозира) за живота и любовта въобще?“

За формирането на такава гледна точка към любовната тема едва ли е без значение фактът, че създаването на цикъла „Високи води“ съвпада с времето, когато, във връзка с дисертацията си върху творчеството на Иво Андрич, Светлозар Игов чете в белградските и загребските библиотеки още „невлезлите в книгите му публикации“. Предположението, че  поетическият разказ  на Андрич „Елена, жената, която я няма“ (1962), му е оказал силно въздействие, се потвърждава както от потребността да го преведе на български език, така и от трайния  творчески интерес към образа на жената – символ на недостижим, но жадуван идеал. Всъщност Андричевата Елена се основава на Платоновото разбиране за Ероса като въплъщение на потребността от любов, която изначално е обречена на невъзможност да бъде удовлетворена.

Познал в чуждия разказ собствената си копнежност: „В него като че е описана моята жажда за любов“ (Игов 1995: 126), побрал в културологичната си памет множество литературни облици на митичната Елена, Игов иска да сътвори своя вариация на темата. Стихотворението „Елена“, откриващо цикъла „Атически нощи“, започва с епиграф – цитат от Платоновия „Федър“, който създава нагласа, че текстът ще отпраща към широтата на световната традиция. Изреждането на видни писатели, които представят своя идеал за вечната жена,  от една страна, изразява разбирането на поета за литературата като диалог на съзнанията и душите на творците, намиращи се в продължаващо във времето творческо съ-битие и съ-творчество, от друга, увеличава асоциативната и смислова вместимост на собственото му произведение. Едни от авторите са пряко назовани – Омир, Еврипид, Шекспир, Гьоте, Толстой, Сеферис; други присъстват чрез характерни техни образи. Въпросът: „Какво си ти – сияещ ейдос, призрак лек“ наред с Платон, се асоциира с Яворов; измислената Йокпанатофа припомня Фокнър. След преминаването през световете на писатели от различни времена и страни, новото връщане към Платон е „не защото той, мъдрецът, е разбрал / Елените що значат.“ Алюзията за Кавафис и неговата „Итака“: „Навярно вече си разбрал Итаките що значат“ кара читателя да схване пресичането на двата текста и да осмисли пътя в търсенето на идеала за мечтаната любима като път към познание и самопознание.

Стихотворенията в цикъла „Атически нощи“ Светлозар Игов определя като родени от „чисто ерудитски импулси“ и допълва: „но мисля, че по важното в творбите ми е не толкова „ерудитското“, колкото лирическото преживяване на самото четене.“ ( Велкова-Гайдаржиева 2017: 225 ). Надеждата да се възприемат тези стихотворения като „лирика, при това изповедна“, означава, че ерудитските импулси, дошли от литературни, философски и културологични извори, са толкова интимно усетени и усвоени, че са станали органична част от личното му душевно и духовно пространство, където сплетени, в единство съществуват абстрактни идеи и спомени-преживявания, свързани с художествените светове на художници, музиканти и поети.

Стихотворението „Сбогуване с Емпедокъл“ отпраща към ключов епизод в незавършената трагедия на Хьолдерлин „Смъртта на Емпедокъл“, но за въвеждането в горещия гръцки пейзаж, за който сигнализират образите: „цикади“, „зеленото на лавъра“, авторът е използвал алюзия за стихотворението на Атанас Далчев „Пладне“: „Навън е пладнето. Във стаята е сянка.“ (Далчевият текст: „Аз и стаята сме в сянка двама, / но на двора грее ярко лето.“) Лирическото настроение се усложнява от „музиката на Пуленк“, която открива пътя към темата Хьолдерлин, към „музиката на света“, асоциираща се с цикъла „Нощни песни“ на немския поет. Нощта, която „цари тук даже в тъмното“, в символичното значение на Хьолдерлин е времето на поетите, на Дионисиевите свети жреци, които, верни на призванието си, макар и самотни в нощта, се намират в общение, обединени от тревожния будуващ дух на поезията.

Четенето, като лирическо преживяване на съдържащия се в чуждата творба художествен смисъл, се отразява в структурата на новото стихотворение. Тя включва истини, извлечени от живота и творчеството на този „поет на поетите“ (Хайдегер): „Което търсим – не намираме, което / намираме – не сме“, „Животът е да бъдеш сам самия себе си“; цитира негови важни думи: „хляб и вино“, отделни стихове: „Не искайте да се завръща този, / който ви е обичал.“ В стихотворението е осъществено и характерното за поетиката на Хьолдерлин диалектическо движение от тоналност към тоналност. Основана на ритъма на чувствата, смяната на тоналности върви от мрачното настроение, припомнящо седма строфа на елегията „Хляб и вино“ („Не знам и защо са поети в убогото време“),  към светлината на надеждата:

На  битието радостта

подготвена отвъд, в незримото,

ни навещава като блага вест. И

като плод узрява

душата нова. Емпедокъл

сбогува се с Павзаний. Раздяла,

която няма да раздели.

В този дух е и заключителният всепобеден акорд:

Денят

ще бъде чист във изгрева.

И всичко

ще бъде променено.

Светлозар Игов се е чувствал духовно сроден със самотния в своето време Хьолдерлин, вълнувал се е от трагичната гибел на неговия митологичен герой, чрез чийто образ на романтична личност авторът е изповядвал собствената си душа. Поставените в стихотворението акценти показват, че в прочита на чуждата творба българският поет актуализира преодоляването на трагизма в жизнеутвърждаващо чувство, в прослава на саможертвата в името на възвишен идеал. В този план може да се припомни оценката на Марин Георгиев: „Игов беше саможертвено извисен!“.(Георгиев 2012: 543)

Да се преживее лирически духа на Хьолдерлиновото творчество означава още  да се изтъкне неговият култ към Елада, където „поетично живее човекът“, в хармония с природата, която е способна да вдъхновява, защото самата тя е дух, „Вдъхновението се ражда от само себе си / диша покоя на божественото“ – откликва в своето стихотворение Светлозар Игов. В есеистично изградения фрагмент „Дарът“ той представя съзерцаването на конкретен слънчевия залез и изгрев като максимална емоционално-сетивна и духовна напрегнатост, когато отекналата в душата природна красота става извор на въпроси, отвеждащи към Хегеловата „Феноменология на духа“. Видяна през опита на собственото озарение, трудната материя става достъпна, изводът е понятен: в основата на философията, както и на поезията, лежат някакви реални, сетивно преживени факти и събития, чиято нагледност преминава от света на действителния живот в чисто духовния свят. За духовната формация на Игов е закономерно движението от сетивата към мисленето, и обратно: „А сега трябва да преведа мисленото / в даденото на сетивата.“ („Тракийска гробница“) Позоваването на Хегел е ново продължение на темата Хьолдерлин, не само защото двамата са философски спътници, но и като потвърждение на Хьолдерлиновото разбиране за диалога между поезията и философията. Обобщаващата идея на есето е, че такива интензивни преживявания на хармония с природата, преминаващи в рефлексия, в духовно просветление, са рядък дар. Според Хьолдерлин „само понякога понася човекът божествени дарове“ (“Хляб и вино“).

За ценността на такива мигове-дар Светлозар Игов говори и в стихотворението „Привечер“, в което, без да губи конкретните белези на вечерния пейзаж, слънцето се представя като метафора на угасналата светлина, която ще се възроди отново. Цялата драматична красота на прехода, когато „със звън нечут / високо някъде/ потъна дневното светило“, е погълната и преживяна от чувствителна и отзивчива душа, с изострени рецептори за невидимото и тайнственото. Самоопределяйки се като: „аз стария ловец на мигове“, поетът изразява естетическата си позиция – да задържа в словото прекрасните мигове и да съпричастява с тях и другите хора.

Във време, което още в заглавието на стихотворението „Невреме“ („Тракийска гробница“,2000-2002) открива своята алогичност, а многократно повторената частица „не“ затвърждава идеята за подменената същност на нещата и явленията, лирическият субект прави своята „предварителна равносметка с негативен баланс“. Думи като „пустиня“, „празно“, „безответност“, пустота“, „бездна“ актуализират мотива „отсъствие“: „Цял живот посветен на едно отсъствие.“  Горестната нота, въплътена в словото, в поредицата от мотиви, в ритмико-синтактичния строй, зазвучава съкровено-трагично в самосъзнанието за отчужденост от дълбинното, от истинското свое „аз“ на личност, която търси висш смисъл в живеенето:

От някакви никакви жив погребан,

вися във времето като труп на обесен.

В някакъв никакъв сезон,

не дори зима.

Трябва дълго да се отдалечавам от себе си,

за да стигна там, където ме има.

„Там, където ме има“ или „в една друга действителност, която да наречем още мечта, копнеж, утопия, идеал“,  за която Светлозар Игов говори в аналитичния си текст за поезията на Николай Кънчев.  Може да се допусне, че най-близо до собствената си представа за такава действителност, която му създава чувство за цялостност, за единство на земното и небесното; за свят, в който се чувства свой, той е открил у Хьолдерлин, чието присъствие в творческото поле на Игов не се ограничава с отделен текст. То има по-дълбок характер, проникнало е в светогледа му, заявява за себе си и в текстове, в които името на Хьолдерлин дори не се споменава. Например романът „Хиперион или Отшелник в Гърция“ се оказва важен контекст за разбиране пространството „Елените“ в едноименния роман. Географски неопределено, то настройва към вътрешна съсредоточеност, при която човекът достига до познание за света и за себе си.

Колко интимно Светлозар Игов е преживял пантеизма на немския поет като че ли най-добре се вижда от интуицията му за Там, за трансцендентните дълбини на битието, където, освободена от земното притегляне, душата става част от безпредела. В този дух Хьолдерлин е решил финала на стихотворението „Раздяла“, което Игов превежда на български език:

И вятърът

ще отнесе

във висините

духа освободен.

Ако и в поезията на Игов липсва темата страх от неизбежността на смъртта, то е поради съзнание за включеност на човека в състава на природата, във вечността на мирозданието. И подобно на Диотима, любимата на Хиперион, възпяваща в „Песен на съдбата“  „веригата, която обвързва всички с чувството на обичта“, в своя „Сън за мама“ Игов въплъщава своята идея за Там:

Там ни чакат. Отвъд не е друг свят,

щом е населен с обичани.

Наситена с алюзии, цитати, реминисценции, с митологични имена и сюжети, дошли от различни сфери на културата и изкуството, поезията на Светлозар Игов е доказателство за това, че двете равнища на мислене и познание – образотворческото и съзнателното, лирическата изповедност и ерудитските импулси не само са съвместими, но и взаимосвързани. В комбинацията си с културното и митологичното, съкровено личното непосредствено се съприкосновява с космичното и всеобщото.

ЛИТЕРАТУРА

Велкова-Гайдаржиева 2017: Велкова-Гайдаржиева, А. Разговори със Светлозар Игов. Велико Търново. Изд. „Св.св. Кирил и Методий.

Георгиев 2012: Георгиев, М. Под Иго/в. В: Пространствата на словото, т. 2. Юбилеен сборник в чест на проф. дфн Светлозар Игов. София. ИЦ „Боян Пенев“.

Игов  1995: Игов, Св. Ранният край на лятото. Пловдив. ИК „Хермес“.

Игов 2004:Игов,Св. Поезията на Николай Кънчев. https//liternet.bg/publich/sigov/n_kynchev.htm

Малинова Хр. 2012: Малинова Хр, Л. Отвъд думите. Опит за разбиране на една поезия. В: Пространствата на словото, т. 2. Юбилеен сборник в чест на проф. дфн Светлозар Игов. София. ИЦ „Боян Пенев“.