Драги Коста,
Снощи имах премиера на пиесата „Червено вино за сбогом“ от К. Илиев. За на „добър час“ една колежка подари на всички участници по едно ״Появяване“.
Сега е късна нощ. До преди малко четох стихосбирката ти и съм покъртен. Без да съм бил много близък с теб, не можах да се въздържа и сядам да ти пиша няколко ре да. Пих доста вино и може да се получи голяма бъркотия,^ ала предпочитам опияненото чувство пред пресметнатото/ Предизвикателството на твоето „Появяване“ е по-силно от безумната ми умора. Не умея да правя литературен анализ в строг научен вид – не е моя вода, но те усещам. Смущаваш ме и ме въздигаш… Действуваш като допинг. И колкото да си мрачен, покриваш ме със светло добролюбие. Понякога позираш със „цинизма“ си, но ти имаш право да го демонстрираш – това е бронята на нежната ти душа. Кучешките ти превъплъщения ми говорят за твоята отврата от човешката битийност, за доловени от Отвъдното пред- знаменования, че иде краят на био-робота: за безсмислието на напъните ни да излезнем извън определената ни черупка; за смехотворните ни стремежи към химери … Убиваш ме с фанатичното си неверие, защото нямам сили да си сложа примка на врата. Но неверието, което ти ми внушаваш я замества. Да. неверие, но и удивителна вяра в пре раждането на Духа, на светлата Енергия, с която Бог те е отличил от останалите.
Дори когато стиховете ти са привидно свързани с уж видимата действителност, когато са пълни със злобата на деня, те пак ми звучат над-земно, над-разумно. Чета те и ми прозвучава „Фантастичната симфония“ на Берлиоз. Като че ли идваш от пра вечното. В този смисъл си традиционалист.
Вълнуваш ме подобно пещерна рисунка, подобно изкопан скелет на скитски кораб, или писмата на Сенека. Съжалявам, че по телевизията четох твои стнхове прегледани набързо прели записа. Обидно ми е, не само защото чрез тях май повече изявявах себе си, а това е убийствено за живеца им. Живеца на твоята неповторинма същност. Но:
„Аз вярвам, че отново пак!
Но няма да е точно, както!“
Виждам инструмента на живота си в ръцете ти. Просто си ме разказал в стихове. Нали знаеш колко е дразнещо, когато някой те е „хванал в крачка“? Понеже в книжката ти откривам себе си, тя ми действа като мъжки стрнйп-тнйз. Получавам вкус на желязо между зъбите си, сякаш съм лизнал батерия от 4,5 волта.
И както си ,.зъл“ ме хваща яд на добротата ти – толкова е неподправена, че прилича на приказка, на неистина.
А, сетих се: докато четях имах чувството, че театър. Ама оня със завеса. Като притъмпи салона завесага започне да се отваря, зрителят несзнато се намества на стола, преглъща слюнка, изкашля се и… вече не е той, а част от онова, което етана на сцената.
Там където си буквален, макар и талантливо буквален, си под висотата на свръхчовешкото в теб, на месияството си. („Прозрение на врабче“).
Безбожният ти хумор – спасителен пояс – ми иде като балсам за собствените ми страхове и комплекси /„Репетиция за галатанц“, „Десният ми крак“), Окупира ме силата на божественото ти самочувствие, примесено със скепсиса на древен мъдрец. Но „окупиран“, аз съм дарен и с горчиво опование, защото без страх мога да осъзная не смислието на земния си път („Великото сбогуваше“, „В романтичен план»). На бюрото ми стои цветна снимка е общ изглед на Иерусалим при залез слънце: опустошително величие! Това лъха и от стиховете ти.
Ето още една асоциация – „Тримата конника“ на Дюрер.
И странно, че проявяваш завидна сьвестност, достигаща до самобичупане. Вярно. че ехидността ти „препикава“ сантимента, но от такива стихове ми засяда буна в гърлото ( „Плач на едно бившо куче“, „Двойник на мнозина“).
С ,.рисунките“ – ти ми отнемаш шанса да сн създавам митове. Нужна ми е тази кротка жестокост – тя е пречистваша от лепливата миризма на самозаблудата.
Ако бях жена може би щях да се влюбя задочно в теб заради мъжеството ти, изпълвашо стихотворения като „Изход винаги съществува“ или „Взаимно изпитание“.
А „пасторалите“ ти (״Я по-тихо“) ми напомнят, че в момента адски ми се пие водка. Мълчаливо. Това също е е изкуство – да накараш консуматора да му се консумира. За туй те оставям на мира. И без това в главата ми е хаос … млъквам.
И какво, небрежни поете – драсна с копито и остави у мен во веки следа! Благодаря ти! И те моля още веднъж да извиниш синкопите на мисълта ми. Лека нощ!
-
IV. 90 г.
