Васил Велев е журналист с повече от 30-годишен опит в електронните медии. Започнал е като репортер в БНР. Работил е като новинар, редактор и водещ на нощния блок. След конкурс през 1992 година заминава на работа в българската редакция на Би Би Си.  В последните три години е подготвял радиожурналисти в Тайланд, Малдивите, Филипините. Бил е член на жури на радио- и телевизионни конкурси.
Васил Велев има страст към новините, далечните пътувания, музиката и футбола. Привърженик е на лондонския „Чарлтън“.

Фотограф Румяна Тонева, 24 часа

ОТ ГРЕШНАТА СТРАНА НА ПЪТЯ

Мианмар, известна преди като Бирма, е добър пример за това как не трябва да се управлява държава. Генералите, които са на власт там от десетилетия, са постигнали чудеса. Довели са богата страна и народа й до мизерия. За сметка на това те имат предостатъчно средства за идиотски проекти. Такъв,например, е новата столица Найпидо, забутана някъде в джунглата, но погълнала милиарди. Не е ясно от кого точно се крият там мианмарските военни. До столицата не стигнах. За краткото време, с което разполагах успях да разгледам отчасти само най-големия град Янгон, наричан в миналото Рангун.
Там и в Мандалей ходят сравнително малкото чужденци. Мианмар няма плажовете и бурния нощен живот на Тайланд или Бали, нито луксозните магазини на Малайзия и Сингапур. Това, което има в изобилие са будистки храмове, пагоди, монаси в избелели оранжеви роби, деца и бездомни кучета.
Туристите обикновено се скупчват в стари колониални сгради, превърнати в хотели, обикновено с „Роял” в името. Там лежат край басейна и пият чай „Английска закуска”. Може би някои от тях и не подозират, че този чай не расте по поляните на Уимбълдън, а по хълмове в Мианмар и съседните й държави.
Берат го бедни местни хора, листче по листче под свирепо слънце. Взех за звуча като социалист. Пази Боже!
Преди идването на англичаните, както повечето други страни в района, Бирма е имала дълга, бурна и на моменти славна история. Нейните владетели завземали територии на съседни народи от Индия до Камбоджа. Скромността
изглежда не е била силната страна на тези завоеватели. Наричали се „Повелител на битието” и „Господар на изгряващото слънце”. Колко отдалечени от реалността са безграничните им амбиции станало ясно първо с нашествието на монголците, а после и с пристигането на англичаните. По-добре въоръжената британска армия само за две седмици подчинила последното бирманско кралство в Мандалей. Кралят изпратили с волска каруца в Индия. От британците останали колониалните сгради, покрити сега с мухъл, които дават облика на бившата столица Рангун. През нея тече Ирауади, една от трите велики реки в тази част на света, заедно с Меконг и Чао Прая. Те свличат от планините плодородни почви и така хранят с ориз населението на
Мианмар, Тайланд, Лаос, Камбоджа и Виетнам.

Всеки мианмарец на младини прекарва известно време като послушник в будистки храм. Там се учи на скромност и смирение – две така редки
качества в наше време. За съжаление ненасилието, насърчавано от будизма, често отсъства от по-новата история на Бирма. Националистът Аун Сан, баща на носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи и бивш премиер, бил застрелян по време на правителствено заседание. За кратко страната имала демократично избрано правителство, а след това военните се намесили и не си тръгват вече 60 години. Те водят микро войни с различни народности по границите на Мианмар.
Бирманците са най-голямата етническа група и от тях идвало старото име на държавата. Преди за Бирма се говореше най-често като част от Златния триъгълник, в който участват още Лаос и Тайланд – център на наркопроизводство.
В по-ново време военните власти присъстваха в новините най-вече с мащабната „екскурзия”, която организираха местните мюсюлмани рохинга в съседен Бангладеш, една страна, която трудно може да си позволи милиони бежанци. Не знам чий точно модел са следвали генералите в Найпидо за
„екскурзията”, но не липсват примери в световната, а даже и в
нашата история.
Мианмар, особено след преименуването иска да скъса с всичко от времето на британското управление. В някои случаи се стига до абсурди. Автомобилите се движат от дясната страна, както е в повечето европейски страни. Колите обаче са внесени от Япония, обикновено на старо и са с десен волан. Естествено попитах шофьора на таксито, което ни возеше по разбитите пътища защо е това безумие. „Не искаме да сме като британците”, отговори той. Това добре. Но като не виждаш какво става на пътя, ако решиш да изпреварваш? „Стават много катастрофи”, лаконичен бе шофьорът.
Така ли? Интересно защо.
Този похват ми е някак си познат. В цял свят нещо работи, само в родината не. Защо? Защото у нас не се прави така. Ако ви се струва, че в този отговор няма логика, това не е случайно. Просто такава липсва. Нищо чудно, че се проваляме в толкова много направления.
Съзнавам, че в бележките дотук липсва личен елемент. Историята обаче показва защо Мианмар не е Тайланд, Малайзия, да не говорим за Сингапур. Макар че – с друго управление – би могла да бъде. Най-лесно е да се обвиняват британците – такова е тяхното наследство. Но те са били и в
други страни в района. Явно нещата са по-сложни и опират до национални особености.
Колкото до това как изглежда страната в наши дни, най-краткият отговор е – бедно. Грамадният будистки комплекс в центъра на Янгон е покрит със
злато и камъни, които изглеждат скъпоценни. В него гъмжи от хора с мизерно
облекло и евтини джапанки. Някои от тях дремят край фигури на митични чудовища. Други се хранят подредени в кръг от пластмасови съдинки, пълни с ориз и някакви сосове.
Дете енергично блъска медна камбана под насърчителния поглед на баща си. Монах бърника в мобилен телефон, технологичната революция не е пожалила и него. Пред храма група млади мианмарки искаха да се снимат с мен. Те рядко виждат добре закръглени господа, които при това разполагат с косми по ръцете и краката. За тях излишните килограми вероятно се отъждествяват с благоденствие. Не бих искал да съм чак толкова благоденстващ, но какво да се прави като одобрявам кухнята не само в Азия, но и в Европа, а също и в
Америка.
Скъпоценни камъни има не само по покривите на будистки храмове. Продават ги и на различни места в града. За мен тези шарени камъчета изглеждат еднакво ценни и еднакво безполезни. Ако местен търговец е решил да излъже някого с фалшиви рубини или сапфири, в мое лице е попаднал на
подходящия човек. В Тайланд скъпоценни камъни се продаваха в лицензирани магазини. Придружаваха ги сертификати за автентичност, големи като диплома от Харвард.
По улицата край хотела в Янгон често срещах едно около десетгодишно момиче, което продаваше гирлянди от цветя. Живееше повечето време сред прахоляка и движещите се от грешната страна автомобили, но винаги беше усмихнато. Много държеше да разговаря на английски. Мечтаеше да научи добре езика и един ден да замине за Америка. Дано да й е провървяло!

ПОРТУГАЛСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ КРАЙ ЕКВАТОРА

Португалците от 16-ти век били странни хора. Малко преди корабите им да хвърлят котва в Мелака, в Лисабон излязъл указ, който разрешавал на краля да облага с данък всеки, уловил русалка. Друг закон от същото време гласял, че
португалците нямат право да търгуват с люти чушки, цибетки и еднорози. За тези, които се чудят какво е цибетка, това е бозайник, пристрастен към кафето. Казват, че цибетката е от семейството на маймуните, но на мен ми прилича повече на кръстоска между котка и лисица. Това същество яде кафеени зърна и част от тях излизат непреработени оттам, откъдето обикновено се отделят отпадъчните продукти. Зърната се събират, измиват, пекат и продават на много високи цени под името Копи Лауак. Това е най-скъпото кафе в света. Когато не
спят, а това те правят през деня, цибетките са винаги доста ококорени. Нищо чудно, като не си мерят кафетата. Пих Копи Лауак във ферма за кафе и какао в Индонезия. Там цената изобщо не беше непосилна. Не съм впечатлен от вкуса на този вид кафе.
Тук обаче става дума не за кафе, а за Мелака, без съмнение най-историческия град в Малайзия. Там за първи път проникнал ислямът, донесен от арабски търговци. Китайски адмирал-евнух обещал на местното население да го пази от набезите на Сиам, днешен Тайланд и, общо взето, спазил обещанието си.
От поредицата европейски колонизатори първи се класирали португалците. Те вдигнали крепост, от която е останала само една входна врата.

На хълма зад нея, наречен Свети Павел имало църква. Сега тя е без покрив, а в стените растат дървета. За известно време в този храм се съхранявали мощите на Свети Франсис Ксавие. Този светия бил освен виден мисионер и голям пътешественик. Роден е в Навара, като фамилното му име по майчина линия е Аспиликуета. Това вероятно показва далечна роднинска връзка с футболиста на Челси Сезар Аспиликуета.
А може да е чисто съвпадание. Франсис бил сподвижник на Игнаций Лойола и един от първите седем йезуити дали обет за бедност, целомъдрие и послушание. Това се случило в Париж през 1534. Скоро след това бъдещият светец хукнал по света да разнася словото Божие. Основно се развихрил в съвременна Индия, но намерил време да посети също Китай, Малайзия, а на остров Борнео бил първият християнски мисионер. Принадлежи му още едно първо място. По време на странстванията си срещнал японец-убиец, избягал от правосъдието. Ксавие го покръстил и така този грешник станал първия документиран християнин от Япония. Франсис често се обръщал с молби към португалския крал да му съдейства за затягане на дисциплината в колониите.
Предложил дори да се създаде филиал на инквизицията в Гоа, но не доживял да види идеята реализирана. Свети Франсис си спечелил прозвището „Апостолът на Далечния изток” и по заслуги към църквата е сравняван не с кой да е, а със самия апостол Павел. Ксавие не спрял да се мести и след смъртта си. Починал на китайски остров и първо го погребали там. После полежал две
години на хълма в Мелака. На това място сега зее празен гроб, а пред него е статуята на светеца. След още няколко местения най-после намерил покой в базилика в Гоа. Там мощите му са положени в сребърен саркофаг, изработен в индийско-италиански стил.
Никога не съм писал толкова дълго на религиозни теми, въпреки, че в българската редакция на Би Би Си се е налагало да водя и религиозна програма. Но това е било поради недостиг на кадри. В България е прието хора да се занимават с неща, от които нищо не разбират, но на други места тази практика не е широко разпространена. Мисълта ми беше, че не за първи път нагазвам в непознат терен.
Ако се върнем в църквата на хълма Свети Павел там стърчат също грамадни надгробни плочи на видни холандци. Те имали достатъчно пари за да си поръчат паметници, на които са изписани датите на раждане и смърт, от къде са и какво са постигнали през краткия си престой на Земята. Гробарския туризъм изисква специална нагласа. Никога не съм си падал по гробници, мавзолеи, мумии, саркофази и т.н. В крайна сметка никой от нас няма да се размине поне с едно посещение в гробище. Нека поне да е като главно действащо лице. Мрачни мисли на едни мрачен човек, ако се перифразира Джером Джером. Холандците оставили в Мелака един червен площад, не като онзи в Москва, а червен само като цвят – кметството и черква, изградена с тухли, докарани чак от провинция Зееланд в Холандия. После се дотътрили и
англичаните, за къде без тях.
Една често срещана дума в надписите в ценралната част на Мелака, а и не само там, е ракиат. Сънародници, попаднали в района често си мислят, че става въпрос за питейно заведение, но грешат. На местния език ракиат означава народ и, макар че малайзийците нямат народна република, народна опера и народна вафла, доста неща са ракиат, особено в подножието на
хълма Свети Павел.
Най-трайни следи в Мелака определено оставили португалците. И досега там
има португалско селище с рибни ресторанти. Там местни хора, стопроцентови
китайци и индийци твърдят, че са потомци на моя адаш Вашку Да Гама и че дори говорят неговия език. Познанията ми по португалски не позволяват да
ги изпитам, затова приемам всичко на доверие. Има много португалски имена – Франсишку, Алвару, Диого и т.н. В чест на някакъв религиозен празник беше пристигнал португалският посланик, за да благослови една камбана край
португалското селище. Там китайки пяха португалски народни песни под малайзийски флаг. Бяха облечени във вълнени народни носии при 34 градуса. Ако един китаец или индиец има португалско самосъзнание, трудно може да го разубедиш.
Освен китайците, които се изживяват като португалци, има и други. Те обикновено са от народностите хокен и хака, за разлика от онези в Китайската народна република. Там са предимно от племето Хан. Малайзийските китайци гледат малко отвисоко на китайските. Не знам защо е така, но съм го установявал неведнъж. Китайци движат почти целия бизнес по известната като Джонка стрийт търговска улица. Там е и любимото ми кафене „Географът”.
С доста приятели сме посядали в него, но не на кафе, а обикновено на кофа добре изстудена бира „Тайгър”. Какво да се прави, историята понякога е уморителна.

Предишна статияГАЩИ или продължение на български език за напреднали
Следваща статияПевицата Лика Ешкенази: Синът ми, роден със „Синдром на Даун“, бе учителят ми по любов!