Георги Борисов за МИРЯНА БАШЕВА – 75 години от рождението й

Славна годишнина щяхме да поливаме днес – 11 февруари. Но!…

… нищо не пречи пак да я полеем! Само дето я няма самата рожденичка.

А този текст по-надолу подготвих по молба на Маргарита Младенова за спектакъла й „Мислещите тръстики“ в ТР „Сфумато“ по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров. Откъси от него Грети не успя да включи в представлението, както възнамеряваше. Надявам поне да е бил от полза за участниците. Поздравявам ги! И си позволявам днес да го предложа на вниманието на ония близки и далечни приятели на Миряна, които не искат да я забравят.

КОТКАТА ПОД МОСТА

Навремето българската критика, из която си мереха мечовете предимно мъже, определи като „дръзка“ появата на Багряна на литературното ни поле и снизходително обясни порива й да разчупи традиционните представи за българката с древните повици на нейната славянска, тракийска и българо-туранска кръв.

Дора Габе пък бе обявена за социално отзивчива, с което донякъде й се опрощаваше тъмното чокойско минало.

Какви ли не епитети пък се изсипаха по адрес на уличницата Миряна Башева, дъщеря, за жалост, на един толкова тих и възпитан държавник, какви ли не клюки се развъртяха около името й. А когато нейната скандалност ги омаломощи, нарекоха поезията й злободневна, естрадна и шлагерна. Единственото, което можаха да постигнат обаче, беше да допуснат отпечатването на двете й стихосбирки в нищожен тираж и да я превърнат в една от най-популярните жени на България.

Откъде накъде все пак такъв успех?

В липсата на фалш според мен – и в поезията, и в поведението на Миряна Башева. В отказа от всякаква поза, в органичната потребност да остане вярна само на себе си, в дълбокото убеждение, че истинският творец трябва да бъде винаги в опозиция. Рядко съм срещал по-толерантен, веротърпим и деликатен от „тежкия характер“ на Миряна – колкото по-категоричен в поетическите си превъплъщения, толкова по-мек и състрадателен в живота. И всичко това – съчетано с висока култура и ерудиция, с максимален професионализъм и виртуозно владеене на словото, на думата ‒ нещо, което й дава възможност да се доближи плътно до езика на улицата и не само да заговори чрез него, но и да го осмисли.

Eто едно кратичко нейно стихотворение, което заедно с още десетина други т.нар. „лирични текстове“ лично аз поставям между върховете в нашата най-нова женска поезия – като едно от най-достоверните свидетелства за душата на днешната българка:

Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите – дебнещи, нежни и зли.
Помня: „Още! Всичко да те боли!“.

Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.
(Не беше друго; не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.

Според някои вярвания котката подмамва под моста, който отвежда към рая душите на грешниците, за да ги хвърли в ада.

Според други тя е духът двойник, с който човек се ражда и на който не смее да посяга, защото ще навреди на самия себе си.

Това е само една реплика към неприятелите на Миряна Башева.

А от името на нейните приятели просто искам да й напомня, където и да е днес: котката има седем живота.

***

Бяхме у тях, отдолу шумеше и се вълнуваше Орлов мост. Напоследък тя много рядко, само през топлите месеци на годината излизаше от къщи. Бях дошъл да я изведа до съседната кръчма. Миряна седеше пред компютъра и хем говореше с мен, хем не спираше да следи читателските коментари на публикуваните в последния брой на вестник „Сега“ материали или някоя от поредните топли-топли новини, които изскачаха всяка минута от фурната на екрана. Седеше на бюрото срещу прозореца с Витоша в дъното и мъжа с автомата от Паметника на съветската армия вдясно и пълнеше пепелника. „Не ти ли пречат цигарите – питам я. И добавям с леко притеснение: – Особено след тоя инсулт.“ „Никак, Джордж – отговаря тя гордо. – Дори сякаш мозъкът ми се опресни. Дори, като отворих очи онази сутрин в болницата, си спомних името на един индиански вожд, за което от години не можех да се сетя.“

И ми го произнесе – звучеше като току-що изригнал исландски вулкан.

Не се бяхме виждали от дълго време. Докато правехме с нея „Факел“, бях през ден у тях. Денем Миряна си седеше вкъщи. Когато през 1990-а й предложих с половин уста да дойде на работа в списанието и тя още на другия ден донесе трудовата си книжка, не повярвах – първо, че веднага се съгласи и, второ, че не й се събираха и 7 години стаж в служба на държавата. Или въобще в служба на някого и нещо. На нейната възраст някои по-героични граждани вече бяха навъртели години за пенсия. „Щом е за любимото списание, винаги, Джордж“ – рече. И се изкачи до таванския етаж на „Ангел Кънчев“ № 5, където беше редакцията. Бюрата в нея бяха 7, имаше само едно свободно. Миряна седна грациозно зад него и кротко съобщи: „На мен бюро няма да ми трябва“.

Освен че владееше руския, като да бе расла в Москва, Миряна беше изчела в оригинал и превърнала в част от себе си цялата руска и съветска класика – от Пушкин и Толстой до Маяковски, Цветаева и Зошченко. От българските и английските писатели особено тачеше Вазов и Дикенс, четеше ги и ги препрочиташе и колкото и странно да звучи днес за някои, обичаше да повтаря: „Дядо Вазов е голяма работа“. И току бръкне в библиотеката за някой негов по-дебел том от пълното събрание на съчиненията му – най-често за да извади оня, с публицистиката. Библиотеката й не беше особено богата. Миряна не трупаше книги, а работеше с тях. Изпълваше полетата им с бележки и питанки, подчертаваше с лъкатушни линии цели страници. Четеше в леглото.

Не обичаше да става рано. Нито да ходи на работа. Беше нощна птица и я мъчеше безсъние. Спираше таксита за нищожни разстояния – например от площад „Славейков“ до Орлов мост, а шофьорите мрачно отказваха. Но само като метнеха поглед към нея – и я качваха. Пиацата беше срещу тяхната кооперация, а Миряна – всенародно известна.

Имаше абсолютен слух и целеше винаги най-доброто от авторите, които представяхме в списанието. Вярвах й напълно. Особено ми помагаше при композирането на отделните броеве. Когато вече наближаваше крайният срок за печат, преписвах съдържанието на чисто в няколко варианта, носех й ги и тя започваше да ги реди като пасианс на масичката в хола с масления портрет на баща й.

Подредбата на текстовете в едно дебело списание е сред най-тънките дейности в него. Отнемала ми е дни. Миряна взимаше молива и започваше да шари и чертае по листовете със съдържанието такива знаци и стрелки, че трябваше отново да го преписвам. И изведнъж то светваше пред мен като стихотворение, от което са зачеркнати всички излишни редове и метафори, първият куплет е станал последен и си е дошъл баш на мястото, а стихотворението е заспало.

Сегиз-тогиз от вратата подаваше глава майка й да й съобщи нещо изключително важно. Виждаше ме и се стряскаше или успокояваше, затваряше вратата, а дъщеря й отиваше да разбере какво има. Обикновено нищо. Жената седеше сама по цели дни и трябваше да размени няколко думи с някого. Беше се уловила здраво за живота и не го пускаше, а близките й и познатите си отиваха един по един. Това е то старостта – самотата.

Веднъж, докато я чаках в хола и обикалях с очи екзотичните украшения по стените и мебелите, Миряна влезе и ми каза: „Джордж, съвсем съм закъсала. Питай твоя комшия Пампулов дали не може да продаде на търг някои от тия предмети, дето ги гледаш. Подаръци са на баща ми от разни държавни величия. А и на мен за какво са ми?“

Живееше с майка си в огромен за двете апартамент в прочутата кооперация с паметната плоча на Райко Алексиев на входа и банката на ъгъла. Плочата още я нямаше, а на мястото на банката имаше аптека, възпята от Миряна в едно неподражаемо нейно подражание на Блок през някоя от ония нощи, когато се е прибирала сама вкъщи. „Нощ, ъгъл, светофар, аптека“… Идеше времето на реституцията, а тя едва свързваше двата края и една сутрин гордо съобщи, че нямало повече да плаща нечовешките сметки за парно. „Да ме съдят“ – рече. Тогава радиаторите бяха без терморегулатори и закрепостените към „Топлофикация“ собственици не можеха да ги спират сами.

Че не беше домакиня, няма две думи. Битът й тежеше и тормозеше, но тя стоически полагаше усилия да обслужва майка си и поредното коте у тях. Понякога ми звънеше и молеше да й купя мляко, че нямала с какво да го нахрани.

Пред мен не се е пазарила никога за пари и броила стотинки. Сребролюбието я отвращаваше, а сметкаджиите – презираше. Когато обаче в едно полушеговито интервю я попитах какво е отношението й към парите, отговори:

„Най-положително. Като на Остап Бендер. Но това не ми пречи да предскажа, че ни чакат тежки, Дикенсови времена. Истинското разделение на нацията тепърва започва. Политическите разцветки скоро ще потънат в забрава – такива, каквито са днес. И най-ужасното е, че ще трябва втори път да преминем през условията, породили крайностите на марксизма-ленинизма. А те на свой ред ще породят… Не искам да предсказвам по-нататък…“

Годината е 1990-а. Под балкона й още викаха „Долу БКП“ и „Кой не скача е червен“, а Стефан Димитров и Богдана Карадочева тресяха въздуха с нейното величествено „Дано, дано, дано“. Точно по това време с Румен Леонидов й предложихме да спретне една песнопойка, белким изкара някой лев. Така се роди сборникът й с избрани стихове „Сто години суета“. Книжката се разграби за дни. Не помня какъв й беше тиражът, но помня, че д-р Сашо, както тя наричаше първия си съпруг, заклати укорително глава, отпи намусен и вместо да ни похвали, рече: „Жоржи, много сте се издънили с тоя нисък тираж. Трябваше най-малко десет хиляди екземпляра да издадете.“

Десет хиляди и тогава, и сега са фантастична бройка за една стихосбирка. Днес си мисля, че професор Алексиев е бил прав. Както и да е, толкова ни е бил тогава акълът и на тримата, все поети – да се правим на търговци.

Иначе, виж, на маса нямаше кой да ни се опре. При д-р Сашо ходехме с Миряна редовно да се черпим. Теглеше я към него, имаха обща дъщеря и светло минало и си споделяха всичко. Пък и той, нищо че сутрин ставаше по тъмно, винаги ни приемаше.

В оскъдната енциклопедична справка за поетесата Башева ще прочетем, че е работила като журналист в списание „Отечество“, което, както и тогавашното ни Отечество, вече го няма; а също така и във вестниците „24 часа“ и „Сега“. В тази оскърбително кратка и неточна „справка“ за присъствието й в българската култура въобще не е отбелязано например, че е взела участие в създаването на легендарното телевизионно предаване „Всяка неделя“ и заедно с Янчо Таков е изработила концепцията му.

Както винаги – анонимно. Зад кадър. Знам го от нея. Но съм сигурен, че мозъкът е била тя.

Най-дълго се задържа в „Сега“, където списваше последната страница на вестника и първата работа на всеки, който си го купуваше, беше да прочете забитата в долния ляв ъгъл колонка „Прелет над печата“. В нея Миряна правеше сатиричен обзор на политическите събития по света и у нас и на известията за тях. Пак без да се подписва. Тук обаче езикът я издаваше – мускулест, пъргав, убийствено точен, наситен с жаргон и старинни, нерядко и диалектни думи, които тя връщаше към тяхното животворно първородство.

Ще се сети ли някой да ги събере в отделно томче? Или може би том?

В редакцията на „Факел“, друго едно легендарно списание, за което днес по-младите също не са чували и което също не е споменато във въпросната справка, тя остана почти десет години. Първите пет на щат, вторите – като член на редколегията. Остана от любов към руската литература, тя запълваше живота й. А и за да ми помага. Парите за всяка следваща книжка все не стигаха и аз правех списанието, кажи-речи, сам. Хонорарите бяха мизерни. В началото, за да не спре списанието, с Румен започнахме да издаваме и преводни книги, а Миряна сама предложи да ги редактира. Когато ми върна част от превода на току-що излезлия в Англия том „КГБ – поглед отвътре“, онемях: вътре поправките бяха повече от знаците по страниците. Започнах да сверявам оригинала с редактирания текст и недоумението ми стана още по-голямо: Миряна поправяше не само преводача, а и авторите. Понякога, особено в списанието, дори ги съкращаваше… Като че ли тези текстове бяха нейни… Какво от това, че не бяха, те ставаха такива… А иначе волско търпение трябва да има човек, за да придава приличен вид на безобразни преводи.

Беше във възторг от „Кенгуру“ на Юз Алешковски и „Generation П“ на Виктор Пелевин. Особено от „Кенгуруто“ на Юз. „Страховито! – смееше се и ръкопляскаше с изподраните си от котето ръце. – Веднага го пускай!“

„Джордж, много съм клевър, да знаеш, и ще ме слушаш!“ – обичаше да повтаря. И аз й се подчинявах.

Рядко хвалеше и обсъждаше стиховете ми, а забележките й бяха крайно сдържани и внимателни. Предпочиташе да ги прави на ръка с поредното моливче върху ръкописа. Хареса много превода ми на поемата „Fin de siècle“ на Бродски, а когато й дадох моя „Жив бог“, забеляза: „Джордж, Бродски ти е повлиял“. Много се учудих. Изобщо не се бях замислял над такава възможност, нито пък усетил у себе си и следа от терцините на Бродски върху опитите ми да изляза от класическия стих. Било е подсъзнателно явно. Набитото око на Миряна обаче веднага ме беше заподозряло.

Като всеки мъдър и широко скроен човек критиките към нея и забележките тя приемаше хладнокръвно. Казах й да свали от ръкописа на „Сто години суета“ сатиричните си стихове начело с баладата си за Гана и дон Гвидо и тя на минутата се съгласи: „Прав си, Джордж. Ще ги издам отделно в библиотека „Стършел“.

Така и не ги издаде. Беше рядко немарлива към себе си.

Когато първа прочете предговора ми към Репортажите на Георги Марков и не направи нито една забележка, а само каза „Много добре“, отдъхнах. За първи път пишех предговор към една толкова важна книга, в издаването на която и Миряна имаше пръстче. Мъничко, наистина, но – пръстче. Все пак беше не кой да е, а Миряна Башева, а това не беше без значение за Анабел, вдовицата на Георги Марков. Бях я поканил вкъщи заедно с директора на „Профиздат“ Никола Радев да обсъдим договора за издаването на „Репортажите“. Помолих и Коста Павлов като един от главните герои на „Репортажите“, дойде и той. Нямаше кой да превежда, в последния момент се сетих за Миряна, беше наблизо, звъннах и го ударих на молба. Хич не й се идваше, но се вдигна до нас. Беше навръх Великден, по обед, април 1990-а… Седна в ъгъла да не бие на очи и превежда около час. Всички бяхме напрегнати, тя – най-много… Щом приключи деловата част, стана и си тръгна.

Можеше да решава по цял ден кръстословици на всякакви езици и да се рови по енциклопедии, за да издири нужната дума или название. Самата тя беше жива енциклопедия за всички области на човешкото знание. Брат ми й носеше списания с немски кръстословици, които тя методично изпълваше до последното квадратче. Заловеше ли се с превод – на проза или поезия, превеждаше блестящо, защото и преводът, и поезията бяха за нея кръстословица. По същия начин редактираше – дума по дума, изречение по изречение, сверявайки ред по ред превода с оригинала. Но работеше бързо. Със замах. И винаги с молив. Постоянно ми поръчваше моливи и гумички. Четеше денонощно. Седнеше ли на маса, сядаше предимно с нашего брата мъжете в кафенето на Писателския съюз. Рядко съм я виждал на кафе в женски компании.

За първите свободни избори у нас брат ми пристигна от Швейцария с кашон уиски плюс още шест бутилки от любимото тогава на Константин Павлов Four Roses. А за Миряна – с куп кръстословици и „куфарче“ от 10 бири „Кардинал“. Бяха пълен хит – с капачки, които се отвинтваха с ръка. Покрай тия избори вкъщи празнувахме няколко дни като на сватба, от сутрин до вечер влизаха и излизаха хора, беше непрекъснат поток – Виктор Самуилов, Васко Сотиров, Владко Левчев, докато не се опустоши всичко… По едно време Миряна взе, че викна й нейния кум и съученик Янчо Таков заедно с още неколцина от бившите силни на деня, които вече минаваха в сивата сянка на икономическата зима, вече не им помня имената. Миряна седеше на креслото до прозореца и ставаше само, за да се освежи пред огледалото в банята. Пушеше цигара от цигара, очилата й даже пушеха, и пресуши с наслада всички бири, решавайки половината кръстословици. Не преувеличавам – аз като домакин покрай фасовете и празните шишета не спирах да изхвърлям и вече употребените от нея списания.

Колкото и сговорчива и добронамерена да изглеждаше, Миряна държеше мъжете на разстояние и никой от тях не си позволяваше обичайните в такива случаи волности. Самото й поведение – бих казал, изискано, на човек с добро възпитание и научен на обноски и стил, възпираше и най-големите нахалници. Беше дама. И се обличаше така. Ситнеше предпазливо, като да не падне, и винаги ме хващаше под ръка, която аз държах като ученик под прав ъгъл, да не би да ме изпусне. Седеше с плътно събрани колена, кога с пола, кога по панталони, изглеждаше крехка и трошлива като слюда. Костите й бяха станали стъклени, постоянно ходеше я с пукната китка, я с изкълчен глезен. Това продължи до края. Ето едно от последните й писма до мен през 2018-а:

„Честит рожден ден, миличък! Къде си? Аз съм добре, но изолирана – сменят ни асансьора Шиндлер с нов безобразен. Не мога да излизам. Добре че преди ремонта успях да си купя два чифта летни панталони от подлеза под нас. И две фанелки. Из града не ми се ходи. Нямам цел. Друго си беше едно време, когато се упътвахме към „Писателите“, ммм…. Плюс това не скучая, сега ти пиша и същевременно гледам клипче за един орнитолог, който намерил много мъничко яйце, измътило му се едно мъничко пиле с огромно гърло, храни го с щипци за вежди и с комари! Сега свири победоносна музичка – пилето се опери!

Всичко хубаво и поздрави на твоите!

По-миналата нощ си джаснах главата в рамката на леглото. Сума кръв изтече от тила ми. Зетят и Марина ме закараха в Пирогов, сега съм омотана като ранен солдат през ВСВ, но ми отива – вързах си копринена кърпа отгоре.“

Умееше да бъде и женствена, и естествена като хлапак. Повечето мълчеше и слушаше и се намесваше в разговорите, колкото да сложи някого на мястото с хаплива забележка. Избягваше всякакъв патос и употребяваше доста жаргонни словца, едно за да освежи речта си, и второ, за да приземи и нас, и себе си. Бягаше от големите думи – и в живота, и в поезията си. Обичаше по-непослушните, редките и забранените, осъдените на изчезване, опашатичките и бодливичките, изпълвайки ги със себе си – с културата си, с опита си, с поетическото си мислене. Така и най-грубите, жаргонни, овехтели и диалектни думи в устата й добиваха нов живот и равноправие.

Този език беше нейната защитна реакция и съпротива срещу демагозите, които не понасяше.

Не беше човек, който можеше да мрази. Приемаше хората с техните кусури. Те дори я забавляваха.

Една сутрин по телефона ми каза: „Джордж, мечтая да се събудя някоя сутрин с мустаци. Като Джугашвили.“

Имаше предвид мутрите и новите знаменосци на демокрацията, които най-безцеремонно бяха започнали да разиграват атовете си по голия гръб българина.

Беше се разделила отдавна с Рангел Вълчанов, но светваше, щом го срещнеше на улицата. Рангел не спираше да разиграва етюди пред нея и да сипе истории, а тя да се смее до сълзи. „Голям чешит“ – викаше. Нито веднъж обаче не е отваряла дума как се е събрала и разделила с него. Един път само и между другото спомена как Рангел я заключвал, докато не си свършела дневната норма от сценария, който двамата пишели. Виж, за прекарването им в Индия си спомняше и говореше с далеч по-голяма готовност. Как се беше вдигнала до там чак, не мога да проумея, но твърдеше, че би приела джайнизма и заживяла с индийците заради отношението им към животните „като към бивши и бъдещи хора“.

Иначе не обичаше много да пътува. Колко пъти съм я кандърдисвал да отидем до Москва – отказваше. Но аз не спирах да настоявам. Една вечер така се възпламени от бъдещите срещи, които й рисувах, че кандиса. Купихме й билет и вече стягаме куфарите, когато тя ми звъни и казва: „Джордж, болна съм, не мога да замина.“ „Какво говориш бе, Мириам, как така изневиделица!“ „Ами дойде ми мензисът, а много тежко го карам.“

И върнахме билета, отказахме хотела…

Ей така, никога не можех да бъда докрай сигурен в обещанията й на маса. Все се разболяваше.

Руснаците като народ и руската литература я изпълваха с несекващо любопитство и възхищение. Беше заразила и Рангел с любовта си към тях и той започна все по-често да се отбива в редакцията, откакто тя беше започнала да работи във „Факел“. Сега си спомням как много години по-късно, през 2007-а, пристигна за седмицата на българското кино в Париж с томчето на Юз Алешковски и неговото „Кенгуру“. Страшно се учудих. Лягаше и ставаше с него и го носеше из целия град в джоба на якето си, като да го учеше наизуст.

Сега си обяснявам защо.

Един път получавам следното писмо със снимка: „Джордж, имам внучка. Виж каква е. И виж каква хубава баба съм.“

Наистина беше хубава – отслабнала, стройна, с гладка бяла кожа…

Все казваше: ще се видим, като се затопли. Студът я плашеше и държеше затворена с дни вкъщи. Не си подаваше носа навън дори за да напазарува. Ако не живееше на сто метра от телевизията, сигурно нямаше да се навие и да прави „Всяка неделя“. И без парно не можеше…

***

Заради нея заседанията провеждахме вкъщи. Тя много-много не шеташе из града, но у нас идваше, защото беше на десетина минути път пеша. Неин ход. Събирахме се по стар комунистически обичай в кухнята. Беше пролет, после дойде лятото – зимно време Миряна не си подаваше носа навън. Първо, че беше много зиморничава и второ, че излезеше ли, все ще се подхлъзне или препъне и ще пукне някоя-друга костица. Бях пренесъл от майка ми дузина буркани с печени червени чушки, които през ония гладни години бяха деликатес. А и ние парите повече ги харчехме за книги и вино и не се хранехме, а замезвахме. Започвахме от обед – тя с бяло вино, ние двамата с Румен – с някое по-мъжко питие, и не спирахме да обсъждаме следващия брой, а покрай него – и целия живот. Миряна както винаги малко говореше, аз бърках миш-маша в тигана, а бързорекият Румен не можеше да се спре. Изливаше се отгоре му особено вдъхновение, цял водопад, не насмогваше да произнесе докрай думите, застъпва ги и гълта, а Миряна се залива от смях и внимателно посръбва от бялото винце, което обикновено разреждаше с вода – да не прекали.

Ей такъв човек беше, добър. Винаги с много хумор, ирония, но никога със задни мисли и лошо. И много верен приятел. Държеше на приятелствата, допуснеше ли някого до себе си, той ставаше част от нея.

Харесваше й да я ухажват. На една сбирка вкъщи писателят Кольо Георгиев, известен като най-сладкодумният разказвач на маса у нас, се захласна по нея и при всяка нова песен я канеше на танц. Миряна рядко се отпускаше да танцува, но тогава подаваше ръка на кавалера си и се надигаше от креслото с видимо удоволствие. Аз й намигах и пращах въздушни целувки, а тя се правеше, че не ги забелязва и се червеше като ученичка.

Веднъж посред нощ ни хванаха дяволите и за да не направим някоя по-голяма беля, започнахме да звъним на омразни и зловредни за литературата ни критици, отявлени блюстители на социалистическия реализъм в нея. Тогава още нямаше мобифони и подвижни слушалки с екрани. Часът е два, оня отсреща вика със сънен глас: „Ало, ало“. Ние мълчим, мълчим, пък затворим. Няма да споменавам имена, те отдавна са изтрити от паметта на читателите и вече спят непробудно.

***

Затворено общество като нашето дълго още няма да изпълзи от тинята на слуховете и клюките, а фалшивите новини, които го засмукват все по-неспасяемо, скоро няма да мирясат. Какво да говорим за времето, когато това общество бе не само затворено, но и оградено с бодлива тел от свободата и истината, а лъжата беше хранителната му среда. Миряна имаше нещастието да бъде дъщеря на министър на външните работи. Колкото свит и скромен да е бил баща й, той стърчеше с много глави над обкръжението му, говореше чужди езици, движеше се без охрана и пеш, всяка неделя ходеше сам на Витоша. Това ще да е дразнело още по-силно силно недодяланите и отмъстителни примати наоколо му. Вместо с тях или с покварени от властта и двуличието дипломати Миряна беше общувала повечето с писатели, актьори и художници, с които баща й е имал неблагоразумието да се огражда и да стига дотам, че понякога и лично да им издава визи. Ето с тях беше расла поетесата, която и хал хабер си е нямала, че ще стане такава, – докато една декемврийска неделя баща й тръгнал за Витоша и не се върнал. Намерили го чак на другата сутрин – него, министърът, когото би трябвало денонощно да следят и подслушват – в местността Меча поляна недалеч от хижа „Алеко“. Замръзнал. Тази смърт породи какви ли не слухове и конспиративни теории. Дали този рядко интелигентен мъж и печен планинар се беше заблудил в снежната виелица, или объркал правилната партийна линия, за нас, простосмъртните, беше загадка. Миряна тогава е била 23 годишна. Тя късно прописва, едва след трагичната гибел на баща си. Когато започва да публикува, мълвата плъзва: дъщерята на убития Иван Башев пишела стихове! И хората хукват да купуват книгите й, преди изобщо да знаят какво има в тях. Не за да прочетат нещо ново и свежо, а защото техен автор е дъщеря на министър. Този кръст тя носеше незабелязано за другите. Всеки, който кръжеше около нея, в удобен момент се опитваше да се добере до истината за тази необяснима гибел, но Миряна упорито избягваше да говори за нея. Дали съответните другари не я бяха предупредили да си мълчи? За разлика от стиховете, с които биеше направо през лицето и сърцето, в живота тя имаше вид на същество хрисимо и сговорчиво, което предпочита да стои по-настрани от патетиката и сладкодумните спомени. Бяхме от години приятели, но крайно рядко съм я чувал да разказва за себе си и за многобройните си контакти с някогашните силни на деня, на които им знаеше и калта под ноктите. Подпитвах я и аз, и мен ме човъркаше любопитството, но тя си позволи само да каже: „Не, Джордж, не е бил убит, просто се объркал тогава във виелицата.“ И сложи точка. По същия начин един ден без всякакъв драматизъм ме предупреди: „Аз повече стихотворения няма да пиша!“

И не написа.

Сложи точка – и край.
Като в онова нейно стихотворение:

А ако някой ден – помози бог! –
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

Георги Борисов