ЕМИЛ ОРМАНОВ, (24.03.1953 – 10.12.2023 г.)
ЛИТАНИЯ КЪМ СЛЪНЦЕТО,
сборник с разкази, стихове, двустишия, хайку и афоризми
Първо издание, българска, изд. „Лаген“, Стара Загора, 2025,
Съставител Алена ЛИКОВА, Редактор Трифон Митев
Цветовете на времето
Пояснение: Цветът на безпощадното ни време е ръждив…
ПЛАЧ В ДЪЖДА
Неясен и приглушен, гласът достигаше до слуха
му през мократа пелена на дъжда и Асен Григоров остави кафето върху масичката в меката сънна и полуотпусната поза, в която бе свикнал да прекарва след всяко дълго и изнурително пътуване. Тук, сред уюта на хола, изглеждаше невероятно да има живо същество навън под дъжда, но кратък, настойчив, подобно нервния синкопен напев на птица, гласът отново плахо разкъса неосветената влажна плацента на дъжда.
Бе като плач на новородено в нощта – с крехкото и
чупливо, в къса приглушена истерика изтласкване на
плач през едва-що’ зазвучалия ларинкс, последван от
непознатото първо, широко, като на идващ в съзнание удавник, поемане на въздух с гърди сред преодоляна-
та бездиханна немота на света. Нелепо беше гласът в градината да бъде човешки, на бебе – до снимките
ни от току-що приключилия симпозиум и чашката силно кафе тук мисълта изглеждаше по-скоро нереална и смешна, плод на напрегнато фантазьорство или блуждаещ къс от играта на разстроените му нерви с реалността. По-вероятно беше, ако се бе излъгал в реалността на гласа и не бе някоя котка, заблудена от самотата си в мрака, да бе чул шегата на някое от тези, често приемащи формата на слухови халюцинации нервно заседнали в слуха му телефонни обаждания, с които понякога в БТА в полунощ му съобщаваха за някой извънредно пристигнал в страната гост или за непредвидено пристигаща делегация сутринта на летището. Затова се отпусна спокойно назад във фотьойла, взрян в разпръснатите пред себе си снимки, но с една своя, напрегната и тревожна част остана заслушан в несменния трепет на дъжда, нахлуващ, от мократа, разтворена глъбина на градината през отворения прозорец.
Симултанните преводи го уморяваха; особено когато се случваше да превежда последователно няколко часа без смяна; в задъхания, трескав, бърз като рапира допир на два езика, идеално и механично изпразнен, откъснат от смисъла на това, което превежда, усещаше себе си като митичния Лаокоон, обвит от чуждите фрази, и трябваше да превежда, да превежда безспир… Върху умората и трудно възвръща-
емата сетивност после като остри морски звезди и неуловими бързи медузи продължаваха да пулсират в него някои заяли се части от изречения или трудни пасажи, които бе избягнал в превода поради бързината или труднопреводимия синтаксис и които съзнанието му с невротично упорство продължаваше да обработва и добросъвестно да изхвърля от дълбините си срещу прибоя на собствените му раждащи се мисли. Бе летял от Лондон през Мюнхен и Цюрих,
през илюминатора на самолета под трибуните и бялата облачна пяна бе видял покълващото, израстващо зърно на Виена, въвлечен в разговор от баварските немци, с тяхното смешно, клатещо се патешко немско наречие: я, я, Шлиман и Троя, Хайне и, разбира се, немската бира, следейки учтиво патетично накланящите им се в разговора глави, усмихнат над тяхната древнорозова, характерна глазура на бяла северна раса. Сред повдигащата се, изправена на пръсти земя на летището в София се озова в препъването и раз-
правията за багажа, в тревогата, че все още един от куфарите се бави, свален и погрешно заминал може би с баварските немци. Но в таксито, след изпитата бира, напрежението и умората от симпозиума оста наха, подсилени от чувството, че все още има в ухото си забравена да свали мембрана. Затова обичаше мига на завръщане вкъщи, чашата сигурно силно
кафе, почиващия поглед върху храстите в градината
и цветята през отворения прозорец…
С наслада, тромаво отпи от кафето и неутолен,
омагьосващ, сред една от повторно зазвучалите в
съзнанието му фрази – повече зов, отколкото властен,
през тънките капиляри на дъжда гласът отново дойде – на кратки ридания, довявани от вятъра. Бе недействителният плач на новородено в нощта. Идваше от градината, от влажната й раковина, с влудяващото и натрапчиво чувство, че чува всъщност чистия, измит от дъжда глас на собствените си нерви. В леката паника за миг остана така – раздвоен между зазвучалите повторно в съзнанието му фрази и прииждащата в хола, натрапваща се глъбина на дъжда с гласа – но плачът или това, което бе той, тревожно взе връх над него, притегли го към вратата. Неосъзнато, като в сън прекоси хола и само по фланела излезе на тъмно
под светещите струи на дъжда. С хлада си капките го
пронизваха и охладиха мисълта му за халюцинация,
за лунатична подмяна на тишината с гласа. Заслуша се с напрегнати сетива в дъжда през мълчаливото барабанене на водните пръски: на лунния екран градината немееше, само светещата решетка на малиновите храсти в дъното й излъчваше тихо, кратко листно стенание. Опипом тръгна към нея, към прогизналата й сребърна плетеница, все още съмняващ се, че би могъл да чуе гласа, а не тихото, докоснато от дъжда в градината листно стенание на собствените си отпуснати нерви. Прегъна внимателно малиновите храсти и разтворената им вътрешност – между изпълзелите и враждебно насочени към него рогца на градински охлюви го видя, сякаш пронизан от ток: сребристо, мъничко, фосфорно като къс лунна материя тяло на бебе, положено като лък върху самите листа…
Нереално, като в сън, в който се наблюдавашеотстрани, го пое и в момента, в който отдели от храста светещата му, прозрачна от капчици плът, му се стори, че го отделя болезнено от самите листа. Необяснимата и абсурдна тежест на това тяло в ръцете му – необяснима и абсурдна, защото не знаеше да вярва или не – му отне изведнъж тежестта и умората от симпозиума, отне му спомена за тежестта на един самолет, прекосил надлъж континента с баварските немци, върна лекотата на движенията му под студените иглички на водните пръски. И това тяло се кривеше в ръцете му, разтваряше устни, произнасяше срички в азбука, лишена все още от смисъл. Помъчи се да се събуди или изтрезнее от тази странна и смешна игра, взрян в реалността, която бе разтворило в ръцете му то: над смръщеното му и щастливо, сключено в бебешка гримаса лице над ваната в банята и гласа, успокоено загукал в приятната и топла сапунена пяна, осъзна абсурдното разстояние между себе си и това, съюзено по странен начин с градината и дъжда, в което така лековерно бе започнал да вярва.
Еднакво абсурдно бе да мисли, че повива и държи в
ръцете си Айфеловата кула или облива в банята със
сапунена пяна Емпайър Стейт Билдинг, Лувъра или
Шанз-з-Елизе – той, Асен Григоров, преводачът на
толкова симпозиуми, ако не искаше да… Но надвесен
в стаята над усмихнатото му и засияло без израз лице
в съня, над басейна, пронизан и успокоен от първите гьрлени, на къси серии звуци, почувства как от неиз-
казано дълго в него се събужда една отдавна забраве-
на нежност, и тази нежност над него растеше, разтва-
ряше длани, образуваше свод като в скачен съд със
съня и спокойствието на това малко, крехко телце. И
надвесен над него, притвори вратата пред себе си…
В хола нервно запали цигара. Можеше да вдигне
телефонната слушалка, да позвъни някому – нямаше
друга идея – да се опита да обясни със смях необясни-
мото, предположението че някой си е устроил с него непростима, непочтена шега; да обясни обърканост-
та си, неловкото положение, а после и нежността…
Или по-добре да не споменава за нея, да не спомене
за умората си и опънатите си до скъсване нерви, а да
се спре само върху пикантното, върху люлеенето и
странните гърлени звуци. Или той – Асен Григоров,
така – в среднощен романтичен двубой със собстве-
ните си сетива… Но дланите над него растяха, обра-
зуваха свод и той разбра, че за първи път от толкова
завръщания насам няма да направи така, че да вдигне
телефонната слушалка, няма да набере номера в но-
щта, с нищо няма да смути дъждовната тишина. Рав-
номерният дъх и сияйният сън зад затворената врата
оттатък му принадлежаха, така както сънят принад-
лежеше на телата, затворени в него, както и умората
му принадлежеше на него самия. И за първи път от
толкова време насам заспа леко, с усмивка и кратки,
но пълни и дълбоки вдишвания, примесени с нахлу-
ващия озон от градината…
Събуди се бодър, сякаш бе спал седмица или ме-
сец. Денят бе слънчев и ведър и от снощния дъжд
градината блестеше в сребърна слюда. В бездеятел-
ната празнота на това утро и ослепително ясните,
студено проникващи в хола слънчеви лъчи всичко от
предишната вечер му се стори някак далечно, развито
като сън, просънуван от самата градина. И в ясната,
осветена празнота на този ден за миг отново си спом-
ни снощната топлина, спомни си за плача, за плете-
ницата на дъжда и влажната разтворена раковина на
градината. За миг отново пожела да чуе гласа, да усе-
ти свода, растящ над него, започналата там азбука в
градината и дъжда. Но в крачката, която направи към
вратата на стаята, зад която бе успокоил снощи пла-
ча, му се стори, че ще приближи нещо безвъзвратно
или безвъзвратно ще отдалечи от себе си, сякаш тази
крачка отново създаваше или разрушаваше плача, от-
ново го пожелаваше или го връщаше в безмълвието,
в студено осветената и ярко блестяща от слънцето
градина. В учестеното биене на сърцето, с което пое
дръжката на вратата, осъзна, че всъщност щеше да
отвори тази врата не навън, към стаята, а навътре,
към себе си, че завинаги щеше да утвърди или лиши
от право гласа, пресякъл градината, за да заговори,
да повика, позове… За миг му се стори, че там, зад
вратата, непроменени го чакат градината и дъждът,
чака го гласът, плачът на новородено в нощта или то,
каквото и да бе – къс от нещо сънувано, молекула от
дъжда или просто фарсова, гротескна игра на нерви-
те му с реалността. И в спрялото да бие за миг сърце,
с което отвори, му се стори, че нещо крехко в него се
счупи…
Стаята бе празна. Само в полуосветения мрак
на леглото разбърканите безредно завивки още пазе-
ха формата на разтворени длани, от които към него
струеше, нахлуваше снощният мирис на озон от градината.
–––––
ЕМИЛ ОРМАНОВ бе роден на 24 март 1953 г. в София. Завършва висше образование със специалност „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Работил е като уредник в дом-музей „Ангел Каралийчев”, като редактор в сп. „Деца, изкуство, книги” и сп. „Семейство и училище”. Журналист, прозаик, сатирик, литературен критик, поет и преводач от английски и руски. Печатал е във вестниците „Средношколско знаме”, „Народна младеж”, „Стършел”, „Вечерни новини”, „Литературен вестник” и в списанията „Съвременник“, „Сезон“, „Витамин Б“, алманах „Море“, в сборниците „Фантастика, прогностика, светоглед“, „Ангел Каралийчев“ и др. Автор е на сборника „Един стенен Исус“и романа „Бавна галактика“.
