КУНЧОВИ НЕВОЛИ

Миналата пролет на Кунчо му откраднали куфарчето. Някакъв проклетник отмъкнал куфарчето направо от ръката му посред бял ден. Откраднал го проклетникът и беж да го няма – няма го и куфарчето. Кунчо не можал гък да каже. Все едно вихрушка минала. И после, после какво?
Куфарчето да не било като на онези с белите якички, а, Кунчо? Какво приказвате бе, хора? Ама че дивотии! Куфарчето не било негово и не бил с никаква бяла якичка. Бил със сивата фланела, която Лена му купила, а отгоре с ей това яке, дето е на гърба му.
Наближавало обед, смяната му изтичала и както винаги, Василев му връчил куфарчето: Тръгвай, Кунчо! Горният ред са за д-р Стоянов, останалите – за д-р Митев.
Та тръгнал Кунчо и нали било пролет, решил да мине през парка. Пролет било, но само тук-там щъкали хора под падащия пух на тополите. Не било като преди години: хора насядали по пейките, водата блика от водоскоците, че и детска гълчава. С Лена след манифестация все в градската градина идвали. Имали снимка пред паметника на съветската армия.
Ах, Лена, толкова млада тогава! Още като я видял в Донбас, веднага й хвърлил око – пълна, сочна – и, я люблю тебя, Леночка! Бил понаучил вече руския и много-много не се церемонил – омаял я и хайде в България. В бащината му къща се намерила една стая и за тях – семейна стряха, семейно огнище, а на двора фитета, патета –пълно, щъкат ведно с децата.
Започнал работа Кунчо в азотноторовия завод. Добре се справял с работата, овладял контролноизмервателните уреди тъй, че поставили снимката му в алеята на отличниците. Лена пък назначили в библиотеката – спокойна женска работа.
Ама нали злобата по хората ходи, довеяла до профпредседателя, че Кунчо вярва в Бог. Вярваш ли, Кунчо? Вярвам. Тогава хайде при партийния! Партийният и той: Вярваш ли, Кунчо? Кунчо помълчал, помълчал, пък казал: Бе то че вярвам, вярвам, ама не сте ме питали в какво. В какво бе, Кунчо? Вярвам в пaртията. Тъй казал Кунчо и всичко тръгнало по мед и масло. В характеристиката му написали: „Морално устойчив, прибран.”
Ако не била дошла Демокрацията, в завода щял да се пенсионира. Приватизирали завода и работниците – вън! Представяте ли си какъв удар!
А профсъюзите? Какво, профсъюзите! Прибрал си Кунчо личните вещи от завода и толкоз. Купил още патета, фитета, дузина пилета и още един петел, ама снимката вгорчила живота му.
Като подреждала вещите му от завода, между грамотите и отличията Лена намерила снимката – групова снимка, правена на Панчаревското езеро при една обмяна на опит. Сега нещо не се обменя опита, е, среща се тук-там, обаче голяма работа си е обмяната на опит. Лошото е, че Лена надушила сянката на инженерката от снимката. Да имало поне за какво – бледи страни, слаби ръце, тънки крака.
Още с пристигането им инженерката се лепнала за Кунчо: токчето на обувката й се разклатило, студено й е – трепери. Наметнал я Кунчо със сакото, закрепил токчето, разтрил тесния й гръб и за благодарност тя се обвила около него като суха вейка.
Та гледа Лена снимката вторачено и изведнъж се развикала: Ой, Кунча, ета дурная женщина пачему наметната с тваьо сако? Само как се разкрещяла, бреййй, чак до Донбас можели да я чуят. Иди се оправяй. Тихо, тихо, Леночка. Ще събудиш децата. Нека, ти наверна въргалял се с нея на легло! Ма какво бълнуваш! Твой съм. Ей ма. Ти меня лъжеш, Не, не, прегърнал я той, твой съм. А Лена треперела в ръцете му и през сълзи повтаряла: Ах, тиии, орел степной, галубчик мой! Та уталожили се нещата върху леглото с тъй сладко скърцащата пружина под налятото Ленино тяло и Лена отишла да нахрани птиците.
Кунчо трябвало да подреже крилата на петела, но заспал. Степният орел заспал тъй дълбоко, че на Лена й дожаляло да го събуди, а петелът прехвръкнал през оградата и накълвал канадската ливада на съседа му.
Кунчо и до днес се чуди как е прехвръкнал тоз дву-метров дувар петелът, та бодигардът на съседа му Даньо Гюма с булдозера в Кунчовия двор направо през кокошарника. Разхвърчали се пернатите, а Лена жив щит насреща му…Кръв, перушина – да ти се отще да живееш.
Ама се примирил. Примирил се Кунчо, но Лена не могла да го преглътне. Залиняла. Лежала вкъщи и все повтаряла: Той вика на мене руска свиня. Вика и къщата ви ще съборя, пък вас ще ползвам за запалки на камината. Уплашил се Кунчо. Уплашил се и с яд продал пернатите. Гледал от празния двор и си мислел: Добре де, построил къща като палат с канадска ливада отпред, тарикат бил, хиляда дал само за клозетното си гърне, ама защо иска да събаря къщите на другите?
Що за човек е? Като има бол пари, хиляда ли трябва да даде за клозетно гърне? Защо бе, човек, защо даваш хиляда, нали в туй гърне все същото правиш – клечиш? Да не правиш попара в него?
Та продал Кунчо птиците барабар с петела, парите скътал и започнал при зъботехниците. Карали я някак с Лена и сега туй куфарче…Как само го отмъкнал онзи проклетник, брей! Върнал се Кунчо при зъботехниците и още от вратата – тъй и тъй, куфарчето…Василев скочил: Кунчо, протезите! Протезите, Кунчо, пари струват. Ще плащаш.
Платил Кунчо протезите, къде ще ходи. Платил и парите от птиците отишли. Но преди туй пак до парка отишъл, дано срещне проклетника, куфарчето да върне. Тъй де, защо му е куфарче пълно с протези. Като е видял протезите в куфарчето, защо да не го върне. За какво му са тези протези? Нито може да ги продаде, нито да ги ползва. В устата си ли ще ги слага?
Надявал се Кунчо за куфарчето, но добре че били парите от птиците – пилета, патета, фитета – хвръкнали.
Отпосле го срещали познати и съчувствено му викали: такива злосторници са за съд, Кунчооо…! Пък Кунчо само клател глава: Бе то хубаво беше проклетникът да беше върнал куфарчето, ама…
Почти година оттогава. За куфарчето Кунчо рядко говорел. Само като видел някой човек с протези в устата, си викал: Тез протези сигурно аз съм ги плащал. За тез протези пари съм давал, ей!
То и Кунчо бил за протези, ама от къде пари!

ДИМИТРИНА ГЕОРГИЕВА БОЯДЖИЕВА