За книгата на Таня Казанджиева „Българска литература за деца извън клишето“, Велико Търново, 2024
Във всички времена – по-спокойни или не толкова, литературознанието се води от един основен порив – да утвърждава таланти и творчески постижения, да руши стари и да създава нови йерархии, да улавя перспективни тенденции. И това е повече от естествено, особено пък що се отнася до сферата на литературата за деца, която по дефиниция е длъжна да предлага високи примери, образи и ценности. Но този класикоцентричен инстинкт не бива да се абсолютизира, защото в стремежа си да се държим здраво о канона (наистина по-престижно е да пишеш за вече утвърденото и безусловно признатото), загърбваме важни страни на своя предмет.
Това че някои автори не са постигнали подобаваща престижност в естетическото съзнание на съвременника, а творбите им остават по правило извън училищните програми, е като че ли достатъчно основание литературната наука да ги поставя под линията на своите ценностно осветени приоритети. Към такива автори се обръщаме или юбилейно, или когато си спомним, че диалогизмът в литературата почива върху едно естествено разслоение в системата на културната дейност, а престижността е невъзможна, без да е укоренена в усилията на множество невинаги бляскави, но достойни литературни труженици. Налице е определен вид литературно-историческа „несправедливост“, която следва да се осъзнава и преодолява.
Вероятно от подобно разбиране е изхождала Т. Казанджиева при конципирането на последната си книга „Българската литература за деца отвъд клишето“, която включва дванадесет студии, изследващи най-разнообразни въпроси, често пъти без връзка помежду си, освен това, че са част от неосветения двор на детската литература. На пръв поглед заглавието на книгата звучи дори малко претенциозно за всички онези изследователи, които неизбежно ще идентифицират себе си с „клишето“, защото никой уважаващ себе си творчески човек не би се съгласил да бъде подведен без уговорки под такъв фирмен знак.
В действителност едва ли авторката е схващала понятието буквално, като синоним на изтърканост и неоригиналност на актуалната литературна критика. Както тя заявява в началото, то е насочено не към колегиалната общност, а към стереотипите в съзнанието на публиката, схващаща детската литература като място, където отсъстват високите стойности. Ако се откажем от излишна придирчивост, може би най-справедливо ще бъде да приемем, че в нейното схващане това понятие е синоним на установените граници, в които се мисли детската литература – и ценностно, и тематично, и концептуално, граници отвъд които Казанджиева очевидно иска да прескочи и по тази начин най-добре да заяви себе си.
Тръгвайки от най-общото впечатление, което създава книгата, и от изследователските доминанти в нея, забелязваме, че тя e склонна да откроява скрити в гънките на литературната история значения, които звучат достатъчно различно на фона на наложените представи. Без да изключва напълно от своето полезрение „класиците“, тя по правило ги разглежда през призмата на неочаквани спрямо образа им проблеми. Излиза, че „клишето“ всъщност са приетите за канонични зони и значения на детската литература, които авторката целенасочено се отказва да интерпретира. Тя избира да рови в „маргинализираните“ територии на словото като израз на някакъв особен човешки и изследователски дълг. Във всеки един текст Т. Казанджиева търси и намира някаква оригинална зацепка, която се оразличава от писаното досега – било като слабо позната тема (автори, останали в сянка, като Санда Йовчева например; някакъв художествен аспект, преобръщащ представата за определен творец); любопитни факти с важно значение за литературно-историческата картина, и т.н.
Ако пък потърсим профила на писателите, за които тя решава да пише, ще видим, че това са личности с ярко и недотам добре оценено присъствие в периодиката за деца, които са носители на преосмисленото фолклорно начало, често пъти са отдадени на някаква обществена кауза или са свързани по някакъв начин с живота на българските малцинства, останали извън пределите на свободната родина.
Подчертаният интерес на Т. Казанджиева към периодичния печат за деца е свързан с убеждението, че той е важен катализатор на художествените процеси в литературата за малките, медиен форум, подобен на печата през Възраждането, даващ възможност за изява на множество автори. Трудно е да се каже кое е първичното в нагласата на изследователката – дали интересът към периодиката е довел до повишено чувство за „справедливост“ у нея, или чувството за справедливост, което тя носи в себе си, е предопределило интереса ѝ към периодиката – но Т. Казанджиева не е чужда на робинхудовското желание да взема от „силните“ и дава на „слабите“, т.е. да търси факти, имена, жанрове, творби, останали в сянка, подценени, подминати, незаслужено забравени, за да ги извади на показ и ги приобщи към активния свод на значимите литературно-исторически факти.
Авторката не скрива, че не би имала нищо против, ако чрез изнамерените нови стойности се внесат определени корективи в „канона“ чрез неговото допълване. Подобна цел за съжаление е трудно достижима и може би не всички заявени критически въжделения ще имат шанса да се сбъднат. По правило тези открития (особено що се отнася до някои от извадените от забрава творби) трудно ще бъдат припознати от съвременния млад читател, ангажиран в Тик Ток, фентъзи, виртуалните развлечения и т.н., но книгата определено ще обогати съществуващата историографска картина.
Вижда се, че във всеки отделен случай Казанджиева настойчиво търси нещо „извън“ и го намира. Дори когато изследователските ѝ тези предизвикват съпротива, тя успява да си послужи с доводи, които в определена степен преодоляват възраженията на читателя. (Любопитен е текстът, посветен на А. Босев, където тя се опитва да припише на поета достойнства, каквито той едва ли притежава. Проблематизирайки по интересен начин онова, което е очевидно за съвременника, тя по-скоро неволно доказва, че всеки текст на културата подлежи на деконструкция и със смяната на поколенията могат да възникнат неочаквани значения). Подобна настойчивост импонира и тя в повечето случаи води до несъмнени приносни моменти.
Без да се пренебрегва академичният характер на изложението, в книгата отсъстват маниерност на разказа, както и прекалено наукообразни анализи и обобщения. Т. Казанджиева не се опитва да кокетничи с езика или да прибягва до херменевтични чудатости. Работата съдържа лека популярно-просветителска нотка, но заедно с това се стреми да търси, да открива, да обогатява.
Когато зясяга въпроси, ставали вече предмет на обсъждане, Казанджиева търси обезателно евристичните моменти, които се превръщат в своеобразни поанти на нейните сюжети. Аргументацията ѝ е подчертано напориста, понякога надхвърля чисто художественото поле и отива в сферата на точното знание. Винаги е налице стремеж да се оцвети разказът с нещо интересно, неочаквано, нетрадиционно. Стихията ѝ са непознатите „факти“, които помагат да се дооформи съществуващият наратив, липсващите камъчета на мозайката.
Още първата глава, посветена на Ц. Калчев, показва, че книгата е обърната към онези читатели, които имат нужда да закръглят представите си за основополагащи моменти и образи на културното наследство. Важен и непознат факт е например това, че фигурата на Дядо Мраз като Дядо Коледа се формира през първото десетилетия на ХХ век – любопитна подробност, „оневиняваща“ в определена степен комунистическата власт, която просто избира за своите официални нужди един от двата съществуващи вече варианта.
Фолклористичният „нагон“ на Казанджиева се откроява особено ярко при срещата с приказното творчество на Н. Райнов, в което тя открива „шамански отгласи“. Известно е, че приказникът Райнов има вкус към по-„езотериччни“ сюжети, но изследователката отива по-далеч. При нейния подход анализът напуска областта на чистата детска литература и прескача в културологията и историята на мирогледните представи (езичество, шаманизъм, митология).
Тя открива у Н. Райнов афинитет към онези унаследени пластове в българския словесен фолклор, които са особена и несъвместима на пръв поглед сплав на фолклорна магия, шамански сюжети и битов практицизъм. Оказва се, например, че в приказката „Юнак и слепец“ присъства цялата шаманска атрибутика, без която е било невъзможно изпълнението на ритуалите и практиките. А това означава наличието на приемствени връзки между инициационните образи и митове и литературата за деца и юноши. Анализът на Казанджиева влиза в гравитационното поле на книгите на В. Я. Проп за генезиса и морфологията на вълшебната приказка.
В статията за дилогията „Ян Бибиян“ на Елин Пелин авторката се стреми да каже своя дума в дебата за жанровата природа на романите, представляваща достатъчно щекотлива проблема. Тук покрай всичко друго прави впечатление настойчивостта, с която тя доказва еднозначния и неподлежащ на съмнение научно-фантастичен характер на втория роман. Привлечени са множество научни факти, в това число и на съвременни открития (изследвания на Харвард, признания на Пентагона, НАСА и т.н.).
Целта е, без съмнение, да се извади образът на Елин Пелин от сферата на селско-традиционното и да му се придадат по-„модерни“ черти. Симпатично усилие, което въпреки своята фриволност кара читателя да въздъхне и каже: „Абе романът май е по-„научен“, отколкото сме допускали“. Все пак анализаторът тук като че ли забравя за лукавата двойственост на Елин-Пелиновия натюрел и за това, че един творец, дори когато иска, не може да избяга от себе си. (Писателят вероятно е искал да напише научно-фантастичен роман, но се е получило научно фентъзи.)
Един от най-интересните очерци в книгата е този за Ем. Попдимитров, според авторката незаслужено маргинализиран от българската критика. Ще напомним, че писателят е родом от Западните покрайнини, има запазено място в периодичния печат, а творчеството му за деца излъчва силна носталгия по родния дом и детските дни – все особености, които пряко кореспондират с изследователската оптика на Казанджиева.
Тя доказва, че Попдимитров е не просто национален, но и европейски автор. Открива в детските работи на поета уникално смешение на преосмислено фолклорно светоусещане и влияние на модернизма. Аргументирано посочва, че той внася модерно светоусещане в детската литература – преди всичко чрез сецесионно-символистични елементи: природата, извитите линии и асиметрията, наличието на теми и мотиви от фолклора, народните приказки и митовете.
Известно е, че сецесионът е естетическа мода, своебразно направление в изкуството, което се основава на декоративния рисунък през линии и орнамент и на стремежа да се представи животът като стихия, движение и самообновление. Тематизира преди всичко природата, цветята, растенията, свързан е с чувството на самота, страдание, печал, безнадеждност. Цветове и аромати се превръщат в орнаменти на чувствата, а изобразяването на идеите често става чрез смислите и посланията на цветята. Тезата за наличие на елементи от тази естетика в творби за деца е много оригинална и без съмнение новаторска в литературознанието.
Казанджиева намира интересен подстъп към творчеството за деца на Д. Габе, използвайки понятието синестезия (смесено възприятие) като критическа категория. Става дума за възприятие, схващащо света като една мирогледна и морална цялост, която включва и религиозните ритуали, и народните обичаи и етика. Този подстъп е определено изобретение на изследователката.
Улавянето и представянето едновременно на религиозните и фолклорни аспекти на народната празничност е показано добре при анализа на стихосбирката „Великден“, както и на съдържанието на редактираното от Д. Габе детско списание „Прозорче“ (1938-1941). В творби от различни жанрове се наблюдава характерен синтез на разнородни идеи, понятия и символи. Казанджиева споделя тази извисеност на писателката над религиозните ограничения и доктрини, за които подобно смешение е недопустимо.
Зад познатия образ на М. Вълев като „писател с неспокоен дух“ пък Казанджиева откроява чертите на един „пречистен от земните страсти човек, отворил сърцето си за Бога и разказващ за неговата безкрайна милост“. Анализирани са разказите на писателя в сп. „Прозорче“, отразяващи живота на децата на българските преселници в Бразилия. Изтъква се неговата вяра, че жизненото начало у нашия народ е достатъчно силно, за да намери изход от всяка ситуация. Откроява се важната роля на М. Вълев за утвърждаване медийния разказ, излизащ от рамките на художествената условност, подплатен с конкретни факти, имена, топоними и осъществяващ симбиоза с нехудожествени жанрове като репортаж, дневник, есе и т.н.
Разглеждайки приказките на Е. Коралов във в-к „Весела дружина“, Казанджиева посочва оригиналния начин (чрез небивалицата), по който писателят „актуализира“ фолклора и създава свой тип повествование. То обогатява неговия писателски профил и го прави предвестник на нонсенсовата приказка у нас.
Т. Казанджиева въздава жест на справедливост и към Змей Горянин, натикан в забравата на „червеното“ време, творец, временно „повален“, но не и победен, честно служещ на Доброто и Истината, който „затова няма как да не се завърне при своите читатели“.
Една от любимите теми на авторката е делото на Петър Завоев и неговата „Македонска звезда“ – първото списание на български език за деца с българско самосъзнание извън пределите на свободното отечество, в списването на което участват известни художници и писатели. Т. Казанджиева оценява списанието изключително високо. То е създадено с единствената цел – да бъде преносител на културна памет. Отразява културния код не само на локалната, но и на националната общност: патриотична нравственост, народната празничност, историческите дела на значими българи.
Дейността на Завоев е по-широка, той участва активно с материали и във в-к „Македония“. От текстовете му струи тъгата и преклонението пред загубения свят на „оная Македония“. Подобно на М. Вълев и той е с важен принос в утвърждаването на медийния разказ, популярна на времето форма, чрез която се предава исторически опит, дават се нови знания, изразяват се емоции, реакции и позиции, консолидира се отношението към събития и герои, изграждат се нагласи и поведенчески модели.
Заслужава адмирации и усилието на Т. Казанджиева да представи, макар и в пределно обобщен вид, творчеството на писателите от етничното малцинство в Западните покрайнини. С българската си чувствителност, с родолюбивите често мотиви и най-вече с българския си език творбите на автори като Александър Дънков, Милорад Геров, Елизабета Георгиев, Снежана Виданович и др. стават естествена част от тялото на нашата национална детска литература.
В желанието да се постигне у читателя максимален афект външното оформление на текстовете в книгата на Казанджиева е силно акцентирано: то е в плен, ако вземем назаем един образ от нея, на някакъв графичен „сецесион“ (всяка статия е обособена като отделна глава; приложени са фотографски портрети на авторите, чието творчество е предмет на разглеждане; жанровата форма на книгата е изведена в подзаглавието „монография“; наблюдават се често шрифтирани пасажи – на свои мисли и на цитати). Някои от тия „орнаменти“ могат да бъдат приети позитивно като израз на желание за уподобявяне с периодичните издания в миналото, но едва ли и богатото шрифтиране на текста, особено на собствените оценки и мисли, издаващо някакъв вид неувереност на подсъзнателно ниво.
На моменти се наблюдава известна плахост в обобщенията, от която очевидно идва и прекалено честото прибягване до цитиране на чужди мнения. Не винаги е налице необходимата здравина и целенасоченост на критическия сюжет, с достатъчно убедителни преходи, аргументи, връзки и пр. Мисълта понякога е недоизбистрена, допуска се недотам професионална употреба на понятията. Рядко се срещат места с по-разгърнат и дълбок аналитизъм.
Независимо от тези забележки, представляващи повече пожелания отколкото критика, дванадесетте студии на книгата оставят впечатлението за добросъвестно и честно изследване, свързано с изчерпателно проучване на материала, с богата, скрупульозно издирена библиография. То не само посочва първоизточници, варианти, датировки, но притежава и своите несъмнени находки. Наред с по-„едрите“ обекти, попаднали в мрежата, налице са и специални открития – мястото на жанровата форма „меморат“, както и значението на медийния тип повествования, които имат своя социална и културна задача, макар и по-малко шанс да влязат в антологиите.
Авторката мечтае да внесе корективи в „канона“, но не като дързък и неумерен опит на по-младите да отхвърлят билите преди тях – както става много често, а като опит за реабилитация, за преоценка, за вдъхване на втори живот на недооценени или забравени автори или явления. Не да отхвърли канона желае тя, а да го разшири и обогати – израз на една позакъсняла, но искрена благодарност към всяко талантливо и родолюбиво действие.
Като един „последен мохикан“ на идеята за родното Т. Казанджиева подхожда към предмета си с някаква рядко срещана в наши дни възрожденска страст, с искреното желание да се опишат и съхранят колкото се може повече факти, свързани с българската ни същност. Днес, когато човечеството се превръща все по-определено в „биологична комуна“ и когато според някои прогностици в средата на века нациите ще изчезнат напълно, когато настойчиво по света се пропагандира childfree, идеята, че да се раждат деца „не е екологично“, когато се настоява да се разруши националната рамка на българската литература, тя ни предлага феномени, в които проговаря на първо място култът към родното. Тематичните и ценностни опори на нейните сюжети по правило са „българската общност“, „българската народна култура“, „духовният облик на българката“, „българската идентичност“ и т.н., явления, за мнозина отдавна преодолени и загубили културна актуалност.
Зад този малко необичаен и сякаш старомоден пиетет към родното във времето на глобалистичния потоп, превръщащ универсализма в почти абсолютна ценност, стоят надеждата и желанието на ноевия ковчег на националното да се събере всичко, което в един бъдещ момент би могло да съучаства във възраждането на спомена за онова, което сме били. Това е кауза в определена степен утопична, но честна и благородна. И независимо от нашето отношение към текущото, няма съмнение, че с книгата си Т. Казанджиева се домогва до своя територия в полето на историографията на детската ни литература и – което е може би по-важно – в никакъв случай не ни оставя равнодушни.
