ОЩЕ НЕЩО ЗА СИНЬОТО
От известно време не ме оставя мисълта за синьото. Че е любимият ми цвят – знам. Не е отсега. Още като дете го предпочитах. Момиченцата с розови и червени дрешки, аз – със сини. Откъде ли е идвало това влечение?
И го мисля пустото му синьо, и го търся, а то е навсякъде – в небето, в морето. Само на тези две места да е, пак щеше да стига, че и да прелива.
Синьото е изумителен цвят.
Три са основните пигменти в цветовия спектър – син, жълт и червен. Само толкова! От тях обаче могат да се получат всички останали цветове.
Спомням си часовете по рисуване с акварелните боички в пластмасови кутии, с кръглите гнезда за всяка. Как смесвахме цветовете и как учителят ни Маринов ни откриваше тайните на това смесване.
По-късно ми попадна статия, в която прочетох, че Нютон е включил синьото в седемте цвята, с които за първи път е описал видимия спектър. А е избрал да са седем, защото толкова е броят на нотите в музикалната стълбица. Решил е, че те са свързани с оптичния спектър. Гледай ти каква магия – цветовете имат връзка с музикалните тонове! Това означава, че наистина няма нищо случайно. Как ли е стигнал до това откритие и дали е бил на прав път великият учен?! И си запредставях кой тон на кой цвят би отговорил. Безкрайни са вариантите – всекиму според вкуса.
Гледам небето и виждам синьо, особено в ясен слънчев ден. Гледам морето и пак виждам безброй нюанси на синьото, а като гребна в шепата си вода, прозрачна е. Откъде тогава е това синьо? Ами от небето, защото то се оглежда в морето. Добре, но кръгът се затваря, а синьото на небето откъде е? И тогава потърсих отговор в учебниците. И го намерих. Нарича се оптичен ефект, известен като разсейване на Рейли. Другото, което прави отдалечените обекти да изглеждат сини, е въздушната перспектива. Дотук с науката.
Създадени сме така, че очите ни да виждат синия цвят изключително добре. Затова и той е любим на толкова много хора. Убедена съм, че е така. Още повече че синият цвят е символ на свободата, на виталността, на простора…
Такова е синьото, събрало в себе си смес от други цветове, които на свой ред са получили удивителните си имена.
Лазур! В него има малко зелено. Ултрамарин, с капка виолетово. Индиго, с много виолетово. Тюркоаз, аквамарин, циан, азурит, кобалт, турско синьо, чисто синьо, модро – една позабравена дума.
Понякога го свързвам с хармония, спокойствие, сигурност, надежда, безкрайност, чистота, доверие. Друг път – с прохлада, студенина, меланхолия.
Изниква ми образ на жена – сама, облакътена на маса. Гледа през прозорец към бурно море. Небето е тъмносиньо с графитен отблясък. Морето е най–малко с десет нюанса на тревожното синьо. Жената е впила очи в него, раменете ѝ са отпуснати, тъгата ѝ струи на талази наедно с вълните, които се разбиват някъде долу… Какъв по-добър начин да се изобрази тъгата! Синята тъга на самотата и на безнадеждното очакване.
Виждам и друго – дете тича през поляна, пълна с макове, ириси, равнец и детелина, а над него ясносиньо небе с две бели пухкави облачета. Ето я чистата радост, обратната страна на меланхолията. Все сини нюанси на душевни състояния.
Има равновесие в живота и често апатията и безнадеждността са стъпало към това да се вземеш в ръце. Да управляваш тъгата, за да насърчиш съзнанието си да търси изход и да се оттласне от мрака, да види реалността от друг ъгъл.
И събрах разкази, в които има синьо. Може да е капка, може да е море, крайче на дреха, вятър, открехната врата към хоризонта, очи, цвете… Синьо да прозира в тъканта им. А спомените и срещите ми в последните две объркани години с хора, места и събития приютих в книга.
Никак не ми се ще те да са пропити със синя меланхолия. Напротив, искам да покажа добрата страна на синьото. Онова, което прави здрави свещените връзки между нас, обитателите на Синята планета.
СНЕЖНА ВОДА
Такъв сняг падна, че дядо, като започна да го разрива, не направи пътека до портата, а проход. После продължи към плевнята, след това и до навеса с дървата. По-нататък не смогна. Тесните пъртини опряха в салкъмената горичка.
Имахме си пред къщата горичка. За мен тя беше най-истинска гора, особено вечер с шумовете ѝ, с които захранвах безбройните си детски страхове. В хорските дворове лехи със зеленчуци, в нашия – гора. Градината ни се ширеше на гърба на къщата. Цветя и всичко друго все там растеше.
Дядо не даваше да се секат акациите. Напролет те бяха чудно чудо, целите накичени с бели обеци треперушки. Като цъфнеха и се разнесеше благият им аромат, пчелите пощуряваха, а птиците спираха да пеят – упоени. Птици да искаш – врабчета, косове, кълвачи, гугутки, сойки, врани, два бухала и сови, дето огласяха нощем сънищата ми.
Но тази зима снегът ни затрупа и всички звуци потънаха в него. Настана такава тишина, че само дървата в печката се чуваха как припукват.
– Изтупа си дядо Боже постелите, я колко пух и перушина е разхвърлял! – гледаше баба през прозореца.
На мига си измислих старец, който тупа възглавници и юргани, а от тях се разлетяват перушини.
– Петко, иди гребни с тенджерата сняг – рече баба, – да стопим, че няма как да стигна до кладенеца.
Дядо се върна с препълнена тенджера. Постави я върху горещата плоча на печката и тя засъска. Снежният ѝ калпак започна да се топи и да я облива на вадички. Па̀ричките им се виеха като духчета. След малко щеше да стане и снежната вода. Най-меката и тиха вода!
Дочу се приглушен шум отвън. Още веднъж… и още веднъж.
– Ще ида да дам на кучето комат хляб и да видя какво става.
Дядо се надигна, скочих и аз. Нахлузих ботушките, грабнах палтенцето и хайде на снега. Само че няма откъде да мина, та вървя по петите му в пъртината. На дядо главата и раменете стърчат отгоре, а мен никаква ме няма. Смешно ми е, никой не би могъл да ме види в прорязания синкав коридор. Приказно е, дума да не става, но е и тайнствено.
Нещо изскърца зловещо и веднага след това се чу пукот. Дърво било. Един от младите салкъми се пречупи от тежестта на снега. Не го виждам, но виждам и усещам бялата пушилка, дето се ръсна от короната му – щипе ме по страните.
Стигаме до кучето. То, милото, се е свряло под коша и не ще да излезе. Само муцуната си подава, а на върха ѝ снежец – топи се.
Чуват се и кокошките в курника – каканижат нещо. Онази, черната, пак не се е прибрала снощи. Сгушила се е с глава под крилото, нависоко – досами стряхата. И както стои – тупва. Направо в снега.
-
Сега иди я търси! – ядосва се дядо, взема лопатата и започва да рови. Тук кокошка, там кокошка – не я намира.
