ОТ ИЛИЯ СТОИЛОВ
Димил Стоилов
ЗА АВТОРА И ЗА РЪКОПИСА
Убеден съм, че тази книга би трябвало де се прочете от повече хора. Не съм историк и не бих могъл да твърдя доколко е нейният исторически принос, колко би могла да бъде любопитна и интересна за взискателните исторически изследователи, след като ръкописът е бил завършен в години, когато почти нищо не се пишеше по темата, а и голяма част от архивите на МВР (вкл. ДС) и БКП бяха недостъпни не само за интересуващите се от миналото, но и за професионалните историци. Въпреки това мисля, че текстът притежава ценност, тъй като авторът е бил свидетел на важни събития и се е опитал искрено и откровено, доколкото е позволявало времето, да обясни причинно-следствените връзки на съдбовните житейски трусове. Важно е да знаем какво се ставало в близкото ни и далечно минало, за да се пристъпи към бъдещето поне с прочетени уроци. Още по-важно е да сме проумели защо в огърлицата от случилите се събития те са избрали този фаталистичен и неумолим начин за навързване.
Не си въобразявам, че съм причината този ръкопис да се появи. Вярно е, че често настоявах пред баща ми да напише това, което си спомня за „Звено“, но той като че ли все отлагаше „за по-нататък“, за да го завърши едва през 1988 година, малко преди да се пресели в един по-друг свят.
Спомням си, че още когато бях дете, баща ми бе говорил за „Звено“ като за някакъв мозъчен тръст от хора, обединени и мотивирани от идеята да направят добро за България. Да си призная, че това звучеше, от една страна, много абстрактно, от друга страна – привлекателно, от трета – почти фантастика. Как ей така, някакви си хора ще бъдат обедини единствено от кауза да вършат добро за страната си? От какъвто ъгъл да го погледнеш, звучеше нереалистично. По това време от училището поназнайвахме социалистите – утописти, които изпреварили „светлия комунизъм“, към който се бяхме устремили. Нищо чудно Сен-Симон, Шарл Фурие и Роберт Оуен да са били добри хора и искрено да са желали да помогнат на обществото, за да има по-добър живот, но техните идеи са си останали мечта. Вероятно и комунизмът да е бил и да продължава да бъде мечта за някои, независимо от вредите, които е нанесъл на човечеството. Нима хората около кръга „Звено“ са били подобни неосъществени мечтатели? Точно такова определение за тях трудно може да се срещне. Назовавали са ги какви ли не – реакционери, фашисти, безскрупулни кариеристи, превратаджии… В квалификациите за тях открай време се правени много спекулации и се изговаряни изобилно много митове и легенди.
От ръкописа останах леко разочарован, защото бях очаквал повече лични спомени, случки, преживявания. Сред звенарите е имало толкова ерудирани, културни, интересни и ярки личности. Достатъчно е да споменем Димо Казасов, Васил Юруков, Асен Христофоров, Кимон Георгиев, проф. Петко Стайнов, Георги Кулишев, Дамян Велчев. Авторът очевидно си бе поставил по-други задачи. Той бе желал да обясни защо се е случил превратът през 1934 година и какво точно са успели да направят звенарите в осемте месеца на управление, преди Царят да ги изиграе и да им отнеме управлението. Останалата част от ръкописа е посветена на създаването на Отечествения фронт, прерастването на кръга „Звено“ в партия и съвместното управление с комунистите до себеразтурянето на организацията. Да си призная, в тази част не всичко ми харесва. Първоначално се питах как може организация да се себеразтури под предлога, че вече успяла да изпълни програмата си? Другото, което ме притесняваше, е, че част от организациите в Отечествения фронт е нямало как да не виждат, че служат за параван и оправдание пред съюзниците на Съветския съюз, че у нас има действителна демокрация и ние доброволно сме избрали своя път. Нямало е как да го кажат, защото този, който се е опитвал да го направи, е бил жестоко наказван. Въпреки това остава горчилката на неизказаното и премълчаното, събрано в оправдателната присъда „такива бяха времената“. Последният раздел на книгата разказва за напълно непознатата в историографията пловдивска организация на „Звено“ и за вестника, който е издавал в онези времена авторът, за неимоверните трудности, които е трябвало да преодолява, докато накрая е бил принуден да спре отпечатването му. Обяснимо е, че моите емоционални пристрастия са точно към тази част не само за това, че в нея може да се открие повече автобиографичност.
Редно да се кажат няколко думи и за Илия Стоилов, което предполагам би спомогнало за по-добро разбиране на предлагания текст. В една от последните си книги развивах тезата, че всеки от нас носи нещо от Дон Кихот и в една или друга степен всички сме деца на Дон Кихот. Така бях избрал и заглавието. Едва след излизането на книгата ми осъзнах и осмислих, че точно баща ми е едно от големите деца на Дон Кихот. Той притежаваше странна и почти болезнена привързаност към вятърните мелници, което го даряваше с житейска сила и неизчерпаем оптимизъм. Обожаваше професията си на юрист и работи като юрист до последните си дни, радваше се да помага на хората и го правеше винаги, когато е възможно. Обичаше планината и туристическите преходи. Разказвал ми е как като ученици са изнасяли литературно-музикални програми и със събраните пари са купували строителни материали, които носели на гръб в Родопите, за да построят една от първите хижи там.
Другата му голяма любов, освен планината, беше истината. Да охраняваш непрекъснато истината, си е неблагодарно занимание и битките с армията вятърни мелници са неизбежни. Работил е и като прокурор, и като съдия преди 9 септември 1944 година, но след особено мнение по смъртна присъда и утвърждаване кандидатура на комунистически депутат за парламента е станало ясно, че пътищата за кариерното му израстване окончателно са пресечени, и става адвокат. През 1945 година започва да издава вестник „Време“ в Пловдив като орган на НС „Звено“, но за да осигури средства за хартия, ипотекира апартамента си на улица „Велико Търново“. Точно след година, когато успява да стабилизира изданието и почва да изплаща дълговете си, е наредено вестникът да бъде спрян като реакционен. Връща се към адвокатската си професия, но има неблагоразумието да защитава в съда приятелите си николапетковисти. След няколко знакови дела е принуден да напусне адвокатската колегия и до 81-годишна възраст работи като юрисконсулт на различни предприятия. Не помня да се е оплаквал от това, което работи. Напротив, винаги е откривал неразорани територии на правото, където е можел да продължава води своите непрекъснати битки за истината. Специален интерес за него представляваше сблъсъкът между държавните и кооперативни интереси и конкретните казуси бяха достойни за филмов сериал.
Успоредно с юридическата си дейност баща ми имаше и своите литературни занимания. Беше написал няколко пиеси. Подготвил бе и сценарий за филм по сборника от разкази „Отсам и отвъд“ на Матвей Вълев, посветен на емигрантската тема. По това време избягваха да печатат този автор. Най-голяма популярност доби неговата студия „Кой уби Ботев?“, публикувана в списание „Тракия“ и вестник „Литературен форум“, в която за първи път се защитаваше тезата за истинските убийци на войводата. Не е трудно да се забележи, че и в литературните си опити баща ми не е преставал да дири вятърни мелници.
⁎ ⁎ ⁎ ⁎
Сега пред вас е текстът, който Илия Стоилов е написал за идейния кръг (и партията) „Звено“, от една страна, като съмишленик, от друга страна, като юрист, а от трета и не по-малко важна – като съвременник и участник в събитията. За целта на своето проучване авторът грижливо е издирвал информация главно от междувоенния периодичен печат, а и от този след 1944 година. Във времето, в което той работи, архивите на МВР, ДС, БКП, ОФ, както и на партийните организации до 1944 г. не бяха достъпни за изследователите. Стоилов обаче ревностно е следил историческите публикации по темата и както се вижда от приложената библиография, той е познавал и се е консултирал с меродавните през 70-те и 80-те години научни трудове, посветени на партийнополитическото ни минало. Това му е дало основание да каже още в увода, че историята на ПК (ПП) „Звено“ в политическия живот на страната е представена не просто непълно, а твърде неточно и по начин, в много отношения изкривяващ/подменящ историческата истина. Преценката си Стоилов аргументира чрез своите лични спомени и я защитава документално чрез материали от издавания от него в. „Време“ – Пловдив. Впрочем в неговото изследване за първи път се представя достоверно и убедително кратката история на пловдивската организация на ПП „Звено“.
Ръкописът на монографията „Народният съюз „Звено“ в нашата политическа история“ се съхранява в Държавен архив – Пловдив и досега не е публикуван. Той, включително и десетки други документи от личен и обществен характер, са предавани в Архива лично от Илия Стоилов на части през 1987 и 1988 г. През 1988 г. те са организирани и систематизирани от архивистите като личен фонд №1901, който съдържа 1 опис и 23 архивни единици. Монографията е представена като машинопис в а.е.13, 14, 15, 16 и 17. В а.е. 23 е запазена дипломната работа на Николай Ст. Кръстев, тогава студент в Софийския университет (1984 г.), чието интервю с автора тук се публикува като приложение.
При подготовката на ръкописа за отпечатване съм се ръководил от утвърдените академични стандарти за достоверност и максимална ненамеса в авторовия текст. Но поради обстоятелството, че съдържанието на изследването не е било окончателно структурирано и прецизно оформено, се наложи известна съставителска работа. Тя се отнася главно до премахването на повтарящо се озаглавяване на дяловете, на логическо спрямо хронологията на събитията изписване на заглавията и подзаглавията с идеята за по-вярно и лесно ориентиране на читателя в темите и подтемите. Наложи се също малка редакция на текста с оглед отстраняването на правописни и технически грешки (при цитирането на автентичните текстове са запазени някои лексикални, граматични и правописни особености, пропуснатите части в рамките на цитата са отбелязани от баща ми само с многоточие, без скоба).
„Историята“ на Илия Стоилов днес може да бъде отхвърлена, оспорена или приета от научната критика. Но се надявам читателят да види в книгата освен историята, и любовта към отечеството, и уважението към почтения труд и – защо не – равносметката на един честно изживян живот.
Редно е да благодаря както на писателя Йордан Велчев, така и на тогавашната директорка на Държавния архив в Пловдив Недялка Петрова, които даваха кураж на автора и го подкрепяха безкористно в това му начинание.
Трябва да благодаря от сърце на ст.н.с. Василка Танкова, която ми помогна при оформянето на ръкописа с ценни съвети, на Евдокия Пенкова за взискателния коректорски прочит, на Георги Лилицов и FAST PRINT BOOKS.
Димил Стоилов
ПРЕДИ НАЧАЛОТО
В началото за мен темата беше твърде ограничена и конкретна по време и място – да се напише историята на пловдивската организация на политическата партия Народен съюз „Звено“. Това е задача, която би могло лесно и леко да се изпълни, стига човек да се потруди и да стигне до архива на „Звено“ в Пловдив и на другите политически, обществени и културни организации.
Тъкмо тук бе първото затруднение и дори разочарование, защото такъв архив почти не бе събиран и съхраняван. За да се допълнят данните по известно събитие или даден факт, трябваше да се прибегне до жив устен материал, което се оказа още по-трудно. Главните и основни дейци бяха вече напуснали този божи свят, а по-младите, вероятно огорчени от погрешната и неточна информация или от липсата на информация в нашето общество за истинската политическа, социална, стопанска и реформистка дейност на „Звено“, отказваха да говорят, да търсят и да предават своите лични архивни документи. Смятаха, че всичко, което би се направило, е вече много закъсняло, съвсем излишно и никому непотребно.
Необходимо ли е да им се възразява? Нали всеки народ има своята история и живее с нея? Нали Пловдив също трябва да притежава и обогатява своята история, с която е живял, с която диша, живее и твори своето днес и утре?
Засега в историята на Пловдив НС „Звено“ е „бяло петно“. То трябва да се запълни и оцвети. Какъв цвят ще му прилегне, читателят сам може да реши, след като прехвърли и последната страница на тази книга. Не е възможно човек да приеме и разбере историята на пловдивската организация на „Звено“, ако преди това не знае или почти не е информиран за самото „Звено“ – неговата история, идеология, програма и неговото участие на два пъти в държавното управление на България. Така неминуемо стигаме до Деветнадесетомайския военен преврат. Щом има военен преврат, веднага се натрапва мисълта за фашистки преврат, за фашистка организация, за фашистко управление. На българина политик това му е предостатъчно, за да го приеме напълно убедено за себе си и да лепне грешния етикет на „Звено“.
Като необходим императив се явява задължението да се разгледа и обясни защо българската армия е напуснала казармите и е тръгнала да прави политика, като това не е нейна работа. Защо е тръгнала да осъществява програмата на „Звено“? Защо? Защо? Обяснимо е защо трябва да се придвижим още по-назад в историята, за да спрем вниманието си върху управлението на Народния блок от демократи, земеделци, националлиберали и радикали, както и на упадъка на парламентаризма у нас. След като получи народното доверие в изборите, правителството на четирите партии се оказа негодно и безсилно да се справи с проблемите на стопанската криза, мизерията на народните маси, безработицата на интелектуалците и работниците. Не можа да спре кървавата разпра между българските македонци и да възстанови суверенитета на държавната власт върху Петричката територия, а парламентът му рухна от старческа немощ пред очакваните и обещани реформи за административно преустройство на държавата, ново образование, трансформиране на земеделското производство и създаване на индустрия за преработка на плодове и зеленчуци, търсене на чужди пазари за земеделската ни продукция, намаляване на безработицата…
Четири години заседаваха народните представители, четири години не си затвориха устите си за празни приказки, като получаваха за речите си не- малко възнаграждение. Четири години няма нито един законодателен акт за стопанско превъзмогване и социална справедливост. Четири години са посветени на долни и користни пазарлъци между управляващите партии за повече министерски портфейли, а опозиционните водачи дебнат всеки момент, за да се намесят в разпрата… Само Националното движение на бившия министър-председател от Демократическия сговор проф. Александър Цанков остана извън играта. То искаше само за себе си цялата държавна власт на управление, а водачът му се обяви за единствения „майстор“, който народът очаква, за да може със „силна“, „волева“ и „творческа власт“ да създаде „ред и спокойствие“ в страната и „благоденствие“ за всички социални слоеве. Хората от „движението“ имаха основание да искат, дори да бъдат нахални и дръзки в претенциите си като сигурни утрешни управници на България. И други бяха почнали да мислят и премислят като тях народните съдбини. Затова видни личностни групи от различни партии почнаха да гравитират около „водача“, а през последните общински избори през месец февруари 1934 година големите градове бяха обсипани със сините бюлетини на националното движение. В Пловдив то получи най-много гласове на избирателите пред тези на Работническата партия, а в Бургас и Ямбол бе на второ място след партията на работниците. Настъпи бърза поляризация на политическите сили в страната, като центърът се опразваше за сметка на полюсите. На 20 май Националното движение насрочва своя първи конгрес събор в София, като по едно и също време щеше да се говори на места като спортни игрища и площади.
Комунистите и земеделците вече се вслушваха в далечния тътнеж на идващата черна фашистка диктатура, поради което бързо и спонтанно се обединиха в единен „работническо-селски фронт“. Първата им задача бе не само да се даде отпор, но и да се провали подготвяното събитие с излизане по улиците и площадите на столицата.
Народът ни се намираше в състояние на нова гражданска война. Този път съдбата беше благосклонна към един народ, който непрекъснато живее в политически хаос на кървави борби и вражди.
Увертюрата не се състоя!
Сутринта на 20 май по улиците се движеха само войнишки патрули, гражданите си останаха по домовете, по радиото звучаха народни песни и маршове, а след тях следваше Манифестът към българския народ от новото правителство с министър-председател Кимон Георгиев.
Политическият кръг „Звено“, преименуван след 9 септември 1944 година в Политическа партия „Звено“, е феномен в политическия живот на страната ни. Макар и за немного дълъг период от време, той е играл значителна, дори решителна роля във външнополитическото, социално и обществено развитие на българския народ, и то в тревожни и опасни дни. За него отдавна вече можем да говорим само в минало време. Ако все пак стане дума, днешният българин или нищо не знае, или ще си спомня за прочетеното някъде, че е бил „монархофашистка партия“ и че комунистите са били преследвани и тероризирани. Един историк дори писа, че „Звено“ е създал „най-черната епоха“ в нашата история. Така отричан от левите, кръгът „Звено“ с не по-малка злъч е не само отричан, но и обвиняван, че е „довел на власт“ комунистите.
Обикновено за доброто не се споменава нищо, а се говори за греховете, дори се приписват чужди, като например се сочат правителствата на Военния съюз и на цар Борис след февруари 1935 година, тъй като много хора не знаят, че Политическият кръг „Звено“ е управлявал само осем месеца – от 19 май 1934 до януари 1935 година. Не отчита, че „Звено“ и Военният съюз са две отделни и самостоятелни организации със свои цели, дейност и минало, като само в даден момент са действали заедно. Поради историческа необходимост в развитието и съществуването на българските партии Народният съюз „Звено“ сам прекрати своята дейност през месец февруари 1949 година и се вля в Отечествения фронт със своята членска маса и целия си имуществен актив.
Тази е причината, поради която НС „Звено“ не можа да се оправдае – не, той нямаше за какво да се оправдава, а не можа да се защити от някои неоснователни и грубо заинтересувани нападки, които останаха да съществуват в общественото пространство.
Бялото петно, което има в историята на нашите политически партии, ще трябва да се попълни от нашите учени, историци, социолози, народопсихолози, като се събере материал и се напише подробно за дейността и мястото в бурните партийни борби на НС „Звено“, като и за ролята му в неспокойната съдба на българския народ. Една история обективна, правдива и достойна за времето, в което живеем.
ЧАСТ ПЪРВА
УПРАВЛЕНИЕТО НА НАРОДЕН БЛОК ОТ ДЕМОКРАТИ, ЗЕМЕДЕЛЦИ , НАЦИОНАЛЛИБЕРАЛИ И РАДИКАЛИ
(21 юни 1931 – 19 май 1934 година)
ОЧАКВАНЕТО
1931 година е чакана от българския народ с метежна надежда и непоколебима вяра. Това е година, която ще му даде възможност и право да се избере нов парламент, а заедно с това, че ще се освободи от непоносимия вече осемгодишен режим на несигурност, убийства, несправяне със настъпващата стопанска криза от управляващия Демократически сговор. Вярва се, че новият парламент и новото правителство ще преодолеят всички трудности и ще удовлетворят всичките му очаквания. За 21 юни са насрочени изборите за нов четиригодишен мандат на Народното събрание. В него българският избирател трябва да изпрати личности, които се ползват с безграничното му доверие – най-честните, най-умните, най-опитните, най-чистите по морал и поведение, за да изведат страната от несретата, до която е е доведена.
Народът не би могъл да си спомня с добро правителството на професор Цанков, а след това и на Андрей Ляпчев. Военният преврат на 9 юни 1923 година свали редовното и с огромно мнозинство избрано правителство на Александър Стамболийски. Земеделският водач бе убит заедно с други негови министри. Последваха Септемврийското въстание и атентатът в катедралата „Св. Неделя“. И ако правителството на Цанков наивно се оправдава, че е било в неизбежна отбрана, необходимо ли е превишаването на нейните граници да бъде толкова неизмеримо, за да се премине след това в убийства, терор, арести, затвори…
Не само това. С преврата не успя да се осъществи основната цел на военните. Не фронтове между селото и града, между работничеството и буржоазията, а единение на всички политически сили от дясно до ляво. Създаване на едно управление на ред, законност, сигурност и социална справедливост, на Народно събрание и правителство с нови виждания за преустройство във всички области на държавния и обществен живот. Това не се случи.
Политическите партии от левия фланг бързо се отдръпнаха. Социалдемократическата партия оттегли своя представител Димо Казасов, не участваха в управлението и земеделците. Не участваше и работничеството – нали превратът беше фактически против него. Под новата фирма „Демократически сговор“ останаха само старите политически влъхви – народняците, цанковистите, прогресистите, демократите и съвсем не всички, тъй като по-голямата част останаха отвън начело с водача си Александър Малинов. Радикалите със Стоян Костурков също останаха отвън, както и националлибералите. Не се постигна очакваното обединение на буржоазните сили. Дори не се постигна нито организационно, нито идейно единство на всички ония, които останаха в Сговора. Образува се конфедерация от различни племена – демократи, народняци и групата от професори от „Народен сговор“ и запасните офицери, участвали с Военния съюз в преврата. През всичките години на управление на Сговора племената враждуваха помежду си и спореха за съотношението на влияние и власт.
