Улици и татуировки
СТАРИ ГЕОГРАФСКИ КАРТИ
Средновековните карти
с Арабия и Африка,
с Нова Холандия, Нова Испания
все „нови“ названия,
различни от днешните.
Сгърчените континенти, океани
са настръхнали различно
в съвременните фотоси от космоса,
чието всяко ъгълче е изчислено
и почистено на цвят, височина и къдрица.
Старите карти, макар протрити
натрупват диво електричество,
нокаутират те с безшумно изтрещяване,
с неточността, със недовършените си послания,
с петната бели или само произволни,
рисувани по разкази и по представи –
тънки изпарения на Ориента, опиум,
но не те оставят
проснат върху тапицериите бизнес класа.
Картите,
събрали разстояния и силуети – брегове,
и между тях хиени – кълбовидни мълнии,
които, пляскайки в карбоновите железа,
се сплескват на мушици и комари.
А ние – сред нормалността окъпани,
подобно розови прасенца, сме щастливи,
макар че фурната, отсреща зейнала,
с павиран мек език придърпва ни
към своя свод – гримиран, украсен,
от ритуали и религии огрян.
А истинският свят наоколо
само тихо къкри и бълбука
сред тия гладни термоядрени реакции.
УЛИЦИ СРЕД ВОДАТА
Тя е друга среда – водата,
сред която не можеш да дишаш.
Нейните улици не са твои –
стъкло ви разделя.
Прилича на нимфа и има
много лица. Не е
насекомо, понякога е морско растение –
поглъща. Понякога плува
по свои пресечки, приличат на твои.
Може би обядва живи същества
(но и ти го правиш с кулинарната книга).
Красива е – с аеродинамика,
каквато не се измисля от хора.
Не е измислица, макар
случванията да са несподелими.
Тялото ѝ изписва улици
на град със свой Колизеум,
на чиито арени губиш живота си от време на време…
Ти стоиш на един бряг и хвърляш своите куки.
Тя стои на един бряг и хвърля своите мрежи.
Понякога единият се поддава,
но умира и се събужда…
ПЕЙЗАЖ С УСТНИ
И как ли преминава
един твой швейцарски ден, Аника?
Върху очите му рисувам езера.
Върху гърдите – сняг. Броеница лифтове
те местят и отварят като цип.
Високото и ниското се умножават –
във водно огледало. Вратите, подобно теб, са устни,
стиснати. Но се надяваш – ще се раздалечат.
Един ден облаците и отраженията им политат.
Подобно белия и черния овен
във езерото. Към Горната, към Долната земя…
Кой от тях ще яхнеш. Затворила очи.
РЪКА РАЗСТОЯНИЕ
На ръка разстояние
от подземните жили на София
от думтящото ѝ одимяло сърце,
от невротичните спазми бетон или камък,
на една ръка разстояние
са хлорофилните клетки – моята жажда
със синкав силует,
нежен и режещ едновременно.
Стои сърцето ми оснежено,
върху което закантваш своите завои,
изхвърляйки завеса от снежни илюзии,
навалели, отъпкани, стърготини надежди.
Едно изтръгнато витошко лале
ти запращам отвъд вашингтонските ленти
на магистрали и Потомак с параходите,
за да ти кажа
няма да потъне всичко това,
докато съществува една-единствена целувка,
просната над Атлантика между мен и теб,
въпреки че е мимолетна,
въпреки – претоварена с деца, фамилии и потънали
в мъгла жестове.
Тя ни възстановява в мост, по-голям от „Вълните на
Хендерсън“ –
душите ни вървят пеша,
прекосявайки съчленените граници
от минали и бъдещи земетресения.
ПРИСТИГАНЕ
Тайни и мистерии въртят
парцалите около мен. Стена,
непроницаема. Бих искал да се слея
със елементите.
И от подредбата на Менделеев
да се слепя с околните, шуптя
балончета. Пристигам – дъжд
от изпаренията над Атлантика.
Гърбове на ветровете ме донасят
в твоя град
и аз валя. Растат
наоколо ти орехи, марули, ястреби,
буболечки и цветя. Ще мислиш:
Бог ги праща. Но съм аз…
С невидими и нежни парашути
садя зелени зидове от хлорофил.
Какво са хилядите километри
за климатичните потоци.
Изтривам населени места. И наранявам
с разрезите си. Влача ги през 100 земи,
ала болезнените им значения
съм изтръскал.
И пречистен, ням,
втечнен, те мокря. Изоставен облак,
със контури осветен, ала посечен
от златна грамофонна плоча.
Слънцето!
Върти джем сешънът
сезоните. В пианото на Елингтън вали,
вкопано в небосклона. И е вечер.
НОЩЕН МИКРОСКОП
Нощ, разрязана от равновесие,
чаша вино.
От окото на радиото жената до мен
издърпва нишка глас.
Вързана е за нещо, дошло от карнавала долу.
Обло, въздушно. Ципата е облепена
с моите очи. И се издига
над жилище, река и улица. Лек сън е,
плува. Градът е с мъждукащи микроби.
Деления, сливания.
Микроскопът плува по небето.
Хем сме долу, а неугасените очи
по тънката ни ципа
изсмукват улици, стълбища,
прозорци и лица, ухапвания и гримаси.
Изохкване и нож във вътрешния двор.
Умножените ни близости са паяжини
лепкави капки.
Гладен – с 8 очи и невидими ухапвания
балонът изсмуква втечнени значения.
Градът ги прелива от едни устни в други,
от едни екстази – в други.
Въздухът с очи е, не угасва. Песен,
пъпна връв от опакия свят.
Недопита чаша.
Угасиш ли радиото,
ще убиеш ембриони.
ДРУГАДЕ
Как ме разряза този град
с непоносимата си ясност –
море, алеи със зеленина
и цветове – Веласкес.
И жителите му с умението
рядко – да се наслаждават,
дори ръждата върху кея
като растение те поразява.
Но липсва твоята усмивка,
обратно огледало за нещата,
да осмисля бликащия прилив
на радостта и свободата.
ДОКАТО ВЪРВИМ
Докато вървим, се разширяват
тротоари, улици. Израстват
вътрешни дворове и магически градини.
От най-обикновен и делови градът
се превръща на медуза и батут –
отскачат
уж дребните неща. Фантазии сглобяват
мегаполис от плуващи въздушни
стърготини. Телове от музикални инструменти,
скъсани, изтръгват звуци и трептежи. И бодат.
Преобразяваш ги с погалване
просветва къща-бронз. Навалица от чаши вино
приютява видения, блясъци от къщи.
Врати отваря. Процесия от риби с фосфорни камшици
към тая бавна пещера на твоето заспиване.
Застива всичко – сякаш
е шепичка надежда и четмо –
Книга със магии.
И рецепти неумиране.
Притихване и подготовка, оборот
в зъбчатките на времето.
ДИАГОНАЛИ
Проснати чаршафи
върху широкия булевард насред Барселона.
Негри бдяха
над псевдомаркови стоки –
краищата свързани с диагонали въжета,
ако се мерне полиция,
грабват кръстоска в средата
и с чувал на рамо,
потъват в навалицата.
И тя се затваря,
докато внезапно не я разсича
женско лице – изстудено, съсредоточено,
събрало диагоналите на сърцето ми.
Обичам този предизвикателен мраз –
танцуваш, а нейният израз ти казва:
ще се изчукам с теб
като нещо странично
отвъд очите,
отвъд съблечените подробности
върху чаршафите на небето.
Не се късат те при движения,
не ги прогаря нейното метално изражение.
Изопнато, гледа през мен,
ако изобщо посоката не е навътре,
острие преди усмивка,
която никога не идва,
но разбива тухлената ти стена.
Огъва се китката, танцът я води –
този паркет, върху който стъпва,
има широки пролуки,
сглобяван е на едро
от безобразни вътрешности.
Стъпвай с тънки токчета –
алени локвички,
отвесен дъжд –
косата, която облепва
чинели и звукове.
Сърдечният ритъм,
осмолен –
пистолет е твоята полуусмивка.
Свитите устни при тичане,
разглобения паркет
залепвам с дъвка,
която се разтегля в кръстосани диагонали.
Тигър е втренчен в твоите движения,
алчни за внимание.
Толкова много танго –
изтича от кръвоносната ни система
подобно клюн, щъркелово потракване.
Ален, забит в гола мансарда,
свалена мазилка,
свалени ориентири за всичко човешко –
вина, огледало, плач, пране, парчета от чаши,
които разсъмването изпи, счупи, наряза
гърдите ти,
тигър, чиито ивици са диагонали,
чинелите и попиления от фадо паркет,
твърдите удари с високи токчета
върху чаршаф с диагонали-въжета.
Високият негър на последното лято
ще събере внезапно
ще метне на гръб и никой няма да разпознае
коя беше
кой те обича
и откъде-накъде
остави разнебитени лилави галактики
да кръстосват протуберанси
със софийски акцент насред Барселона.
Понякога те наричам родина.
КОЖАТА НА СВЕТА
Ирисите са картографирани терени
на необитаеми планети.
Реалността зеленоока е. Магьосница,
с повече съкровища
от всяка измишльотина.
Повече от n-тия брой гънки
на безстопанствените мозъци
и кънките на фантазиите им.
Дори подути,
дори полуслепи
очите на змея от носа на кораба
бродят в орбити от реалността –
капризна,
непредсказуема,
ограбвана от гларуси
на едно сбърчено фризиране,
на едно тъпо сортиране:
камъчета по размер,
траектории по парабола
до блатото,
където мистиката се смачква.
Настъпена гъсеница,
диплите на необята плющят скъсани,
скелетът, върху който опъваме действителността –
платно непропускливо
за дъждовете разум,
за ураганите фанатизми.
Опитите да бъде изнасилена
тази устойчива кожа на света,
която нахалост и дивашки
се опитваме да нарежем,
срамувайки се да ходим без дрехи.
Зараства – подобно моята кожа.
Но не е моята кожа,
а е кожата на света.
-
Алергии
ДУША И СТИХОТВОРЕНИЕ
Как бавно е да си стихотворение.
Той с часове монтираше конструкция –
най-фини нитове на свръзките,
копринените дължини втвърдяваха обема си,
докато елипсите образуват странна
фигура в пространството. Пусна
да я облети душата му. И тя се срасна
с причудливата обемна форма.
Полепна, изпълни със прозрачност и трептене
тънките устойчиви ребра на гръдния ѝ кош.
И дишаше, и дишаше, туптеше, сякаш тук се е родила.
Ала е душата неустойчиво явление, капризно, ядовито.
Трептя два часа и отскочи.
Огледа фината конструкция, влетя отново за минути и
отскочи пак.
Полепнаха парчета от прозрачната ѝ тъкан, но беше
вече гневна отстрани.
Не сраства, боляха я остатъците: не, не беше
гръден кош за нея.
А околните я набедиха: дишай, дишай…
САБЯ
Трябва да съм тук сред живота,
защото съществуваш.
Мъхът съм върху твоя камък,
с пръсти разтварям
дълбоко – трябват ми
хилядолетия да съм тук сред живота.
Развъждам оръжия да те съблека,
хилядокраки коренчета, личинки и животни,
съхранена в свит юмрук,
разгневена, веднъж и завинаги.
Ще ми трябват 1000 години
въпреки зимата, въпреки жегата –
железните инструменти за дълбаене,
да гравирам всичките малки смърти.
Измивам новото ти лице
и звездата вътре тупти,
любима!
Не знам дали
не е само светлина пътник.
Дали трябва да съм тук,
да съм ножница само
на живота, който е сабя,
но не в моята ръка. Не в моята.
РЕЗЕНИТЕ НА ЖИВОТА
Светът от вируси и болести
е едната половина.
В другата сме ние.
В едната половина –
зло се е надвесило.
Стои и дебне. Лепне и се движи.
Но всъщност сме сдвоени,
неразделни,
вероломно с РНК ужилени.
В едната половина
спираме сърцето си,
дишане и жажда –
вакуумът е усмирителната риза.
И сечем със брадва
пружината отвътре в нас.
Върху стената на душата –
сплескани движения,
фосфорни трохи
и сенките на хора динамит.
А половината на другия
стои невидима.
Светът е безучастен зрител.
Разменя територии, гримаси и лица.
Сега сме нищо. Но малко време трябва,
за да бъдем всичко,
което ни заобикаля
подобно зейнал разрез
в кръвообращението на света.
ЗАЛИЧАВАМ
Времето ме дълбаеше бавно,
мотика е всеки удар
остава бразда. Семената са малко.
Допира ме слънце, вятърът
отърква муцуна –
нищо лично,
когато тя си отива.
Не плаче. Не се и усмихва.
Не е вече вятър,
ни слънце – няма допир
до моите 3D халюцинации,
измишльотини,
колебания, страхове и прищевки.
Слънце и космос, неподвижни
наглед, а с власинки
придърпват огледалото.
Всеки образ е следа, джоб, сгъва
отразеното време. И нейния профил,
с коси електричество и очи невгорчени,
потъва в случайно настъпена локва.
Ни вятър, ни слънце ще помнят
до какво се допряха
и казаха нейните устни.
СВЕТЪТ МЕЖДУ ЧЕРНО И БЯЛО
Найлонови вести,
най-нови вести,
лайняни, пресни,
сресани,
тезиси от стари тестиси,
ту фоби, ту фили,
гъгниви, гранясали –
и ние, слънчасали
от един тих патриотизъм,
от сляпа ксенофобия,
се разширяваме в ентропия,
тропарите на ново евангелие,
чиито слаби ангели
ни вещаят спасение
в недрата на спасителния фолклор,
панацея за всички ярости,
яркости и костни мозъци,
присадени да ни животворяват
сред левкемията на мисленето,
на масленото раболепие
на рибената маслодайност,
с клонче от маслина,
така лечителни и буболечести
си търкаляме планети
торни бръмбъри Сизифчета –
амбреажите на едно полудяване:
къде вдяваме? – съжителството върху върха на иглата.
Бог, демокрация и няколко лични послания,
отправени към чернилката Космос…
А сме Ку клукс клан. Белички до петите.
И това засега ни спасява. Но утре?
ОЦВЕТЯВАНЕ НА СТЕНИТЕ
Сутринта минава между щорите
на ленти. Като през машина за унищожение
на документи. Никакви спомени.
Така се живее върху дъното на нормалността.
Победите си отиват. Пораженията
мъждукат – не ги разпознаваш.
Така се живее върху дъното на нормалността.
Пространството е октопод,
сменя петната по своята кожа –
разказва скритите си мотиви… Но ти
не четеш дъното. Клюн ще изсмуче
всяка сутрин, всяка ивичка
от надеждата да излезеш извън тази стая.
Така се живее върху дъното на нормалността.
ЕРОЗИЯ
Непривично е за мен да те обичам –
допрян до твоя студ –
неподвижна колона.
Гъмжилото в нея
отвън е извивка на скарабей.
Камък, жилките цветни са пламък
и студ във едно. От гнездата лава
се изскубват славеи.
Но кацат в гора.
Студ, неподвижност. Невъзможно е да обичам
безлюдност. Но напук
два облака – различни етажи са
плазмата и валежът.
Стоварват
волтажи светлина.
Втечнявам, изпарявам,
глозгам камъка – вътре древен човек.
Мия очите ѝ – глина и лед,
обгръщам я,
хилядолетия претривам тоя объл варовик.
Вятър пила. Единствен
проглежда топла фигура вътре.
Ослепели
втечнени отломки се сипят – срички,
думичка. Думички. Личинки.
ДРОН
Да убиеш с дрон е луксозно –
в зала сред копчета, екрани.
Къщи играчки.
Метални прилепи храниш
със светещи бръмбари.
Огънят дъвче, парчета човек,
фанатик и мислещ – несглобяеми вече,
дори в ритуалните песни и плач.
Технологиите не отделят
гладовете от бесовете,
омразата е дресирана.
Телевизионната лимфа ражда възли и жажди,
отмъщението и справедливостта.
Те имат сходни физиономии
сред огледалата на човешкия разум.
За косите ги влачиш през 10 галактики
отмъщението и справедливостта.
Отвъд живота. Преди смъртта.
ГЛИСТЪТ
Морето бавно посивява,
озъбено във бяло,
червени флагове маркират
непредвидената карантина
за омърлушените
туристически хлебарки.
И организмът да изцежда знаци
финикийски или бонуси, е разглобен,
но земноводно същество,
така прилепчиво, приспособимо,
изпълзява изпод ери, революции, промени.
Изпънатият глист на хоризонта
е засмукал инфантилните надежди
със тънката си черна струна,
която с неподвижността на принцип
отнема своеволието на живота.
Но дъжд, светкавици и кашлица огромна
подхранва границите за човешки поглед
и с музиката си ни къса, раздвоява
между шумотевицата в пясъка, все още топъл,
незаличил следите
от този близък грохот на морето.
Морето звяр, морето глас,
удряно от лапи неизвестност,
събрало пориви, представи, жажди –
изпуснати от клетки саблезъби,
надушили наивна лесна плячка.
ПРЕОБРЪЩАНИЯ
Понякога ме превеждаш през хаоса,
без да знаеш – светкавица.
Понякога те докосвам, без да разбереш –
различно от другите докосвания.
Понякога ти давам свобода,
без да ти е нужна, но невидимият хоризонт
не минава безследно.
Понякога ти ми я връщаш, без да разбереш.
Понякога
неслучило се пътешествие към неродените
е начин
да запалим хартията, да стоплим мравуняка
с предполагаема топлина.
Макар и шепа.
Уча се на свобода,
докато имам твоята струна.
Тялото ти е цигулка,
чета нотите от далечина.
Понякога
не съм само синя планета.
Избухванията отвътре,
насред бездната,
ме преобръщат на звезда.
Малцина знаят, че е двойна.
-
Азбука за незрящи
