Слово на проф. Коста Костов – Коро
при представяне на книгата
Добър вечер и добре дошли на всички почитатели на Валентина Радинска.
Уважаеми, Г-н Президент Стоянов!
Уважаема Г-жа Радинска!
Благодаря сърдечно за поканата! За мен е чест да застана пред вас на тази сцена, по този специален повод.
„Перото“ заема специално място в личната ми биография. Тук, през 2016 година направих прощъпулник на „Ръководство по белодробни болести“ в 2 тома, на което съм главен редактор и част от авторския колектив.
Днес се чувствам като гражданин на древна Атина, който има привилегията да говори като паресиаст.
В Древна Гърция, Еврипид (V век пр.н.е.) първи споменава думата “parrhesia” (популяризирана от Мишел Фуко в неговите лекции), означаваща право и привилегия, която се дава само на почитаните граждани на Атина, да говорят на публични места пред гражданите на древния град, да казват това, което мислят. Днес аз съм в ролята на паресиаст, „атински“ гражданин на „Перото“, с привилегията да говоря за последната изповед на Валя Радинска „Синът ми Степан“, като почитател на литературата и на Валентина Радинска.
Сократ (V в.), съвременник на Еврипид казва, че човекът е душа, която си служи с тялото.
Рене Декарт (XVII век с.н.е.) първи говори за човека като холистично триединство на ум, душа и тяло. Умът за знанията, тялото – храм на душата, душата – за връзка с вселенския смисъл на нашето съществуване.
Изкуството на живота е умело съчетание на Аполон (разума) с Дионисий (удоволствията на битието), които опознаваме чрез чувствата.
Ние сме мислещи същества, които чувстват – радват се и страдат.
Знание, което не е преминало през чувствата не е познание.
Човекът не е само чувстващо същество, човекът е съ-чувстващо същество, защото е осъден да живее в общност с другите човешки същества, защото без тях не би могъл да оцелее, дори да проговори, защото чрез езика ние общуваме с другите.
Човекът не е остров, казва Джон Дън в прочутото си стихотворение „За кого бие камбаната“. Той има нужда от Другите за своето щастие, защото е социално същество и измерва своите успехи и значимост през погледа на другите. Извън човешкото общество няма човек, има само Бог и животни. Затова човекът има органична нужда от съ-причастност, съ-преживяване, съ-страдание, съ-буждане…
Има нужда от споделен живот. Затова композира, вае, пише, не за себе си, а за другите. В този споделен живот се крият неговото щастие и неговите несгоди.
Иво Андрич пише: „Ние, знае се, не живеем и не работим заради хората, а въпреки хората, често и против хората, а все за хората.“
Защото всеки човек се стреми към одобрение и признание от общността, в която пребивава. За да я спечели му е необходим ключ към душата на всеки друг. Този ключ е изкуството – изобразително, музика литература… Без този ключ ние лекарите не бихме могли да отключим тежките порти на човешката душа по пътя на изцелението. Затова казваме, че без състрадание, няма изцеление. Валентина Радинска е изразила на няколко места в книгата си тази зависимост и загубеният ключ към изцелението на детето й.
Това, което съм, е благодарение на изкуството – на първо място с литературата.
Литературата не ни прави непременно по-добри, но ни дава една възможност повече да станем по-добри.
Асен Игнатов казваше: „Всичко изживяно от теб, всичко изстрадано, всичко прочетено и изписано няма капка смисъл, ако не те прави по-добър човек!“
Валя Радинска битува именно в този контекст – със словото си ни прави по-добри хора.
В свое интервю, публикувано в списание INSPIRO, Валя Радинска споделя:
„Онова, което не е добро за обикновения човек, за поета е добре дошло, защото страданието раздвижва пластовете на душата ти, пренарежда ги, в теб изригват неподозирани лавини, и ако успееш да преработиш правилно този житейски опит, ще се научиш да извличаш от него онази квинтесенция, която е същността на поезията. Удобният, комфортен и спокоен живот не ражда голяма поезия, ако не гориш на кладата на този живот, няма как да сложиш огъня му в стиховете си…“.
„Моят син Степан“ е драматичен разказ за непомерната цена, която плаща любящата майка за един детски живот, разказ за твореца, който трябва да продължи да живее в самота и да пише върху кладата на житейското страдание, за да потвърди прозрението, че скръбта е утвърждаване на живота като висша ценност, присъствие в отсъствието и обратно – отсъствие в присъствието на любими същества – син и съпруг, майка и баща. Скръбта е възхвала на Любовта, която остава да живее и не си отива от нас докато има памет за нея.
Ние лекарите знаем най-добре каква е цената на живота. Най-добре разбираме думите на Иван Динков: „Животът няма синоним”. Затова трябва да бъде живян въпреки неочакваните удари, които ни нанася – достойно, почтено, споделено с другите чрез онова, което можем и заради което сме на тази земя. В това споделяне ние намираме житейския смисъл.
Това прави и Валя Радинска – споделя с читателите любов, уж лична, но близка на всеки. Не е лесно да се напише такава книга, но както казваше любимия и на двамата поет: „Лесно се намира дърво, трудно е да се направи икона“. Първо е брадвата, после длетото, следват пилата и шкурката, докато се появи образ и смисъл.
Историята в книгата на Валентина Радинска „Синът ми Степан“ започва в един летен августовски следобед на Драганина Могила и продължава двадесет години.
„История за това, как някой, който не може нищо, е в състояние да те научи на всичко, важно за човека тук, на земята, в този живот.“
История на едно дете-инвалид с детска церебрална парализа и неговата майка пожизнен болногледач и придружител. Двадесетгодишен Ад разказан на 84 страници.
Иван Динков казваше, че „след стиховете и съвестта няма трети ад“. Има трети ад – да загубиш детето си. Нищо на този свят не струва колкото живота на едно дете.
На церемонията при връчването на Нобеловата награда за литература през 2010 г. Марио Варгас Льоса каза:
„Трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно”.
Приживе покойният Джордж Карлин казваше: „Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с миговете, които спират дъха ни“!
Желая на всички вас по-лек път през корозията на времето и повече бездиханни мигове!
И не питайте за кого бие камбаната!
Тя бие за всички, за да напомня, че всяка чужда смърт ни смалява, защото всеки наш ден е споделен!
И всяка болка!
„Сърцето като мида се разтваря,
и като птица болката отлита…“
27 ноември, клуб „Перото“, НДК
