ЗА РОМАНА „БАВНА ГАЛАКТИКА”
В настоящия кратък роман са описани последните месеци от живота на проф. Розалия Ликова – литературен критик, историк, теоретик и университетски преподавател, след преживения от нея инсулт.
***
Тя четеше и пишеше до сетния си час. Животът ѝ бе в плен на Словото. Други реалности тя не признаваше, по-скоро ги обединяваше и трансцендираше нависоко под знака на Логоса…
– Алена Ликова
Този свят не е нищо друго освен един гигантски морален физкултурен салон, в който всички ние се упражняваме в нравственост. Такъв гигантски морален физкултурен салон е светът и за професор Роза Владимирова /зад чието име се крие видна интелектуалка, професор-доктор по съвременна българска литература/ и за Емил в романа „Бавна галактика” на Емил Орманов. И двамата правят рекапитулация и равносметка на живота си. „Виждах я, както тогава – белокоса, тъжна и зависима, сред вълните на светлината”.
„Уморих се до смърт в този живот. Искам до края на дните си слънце, простор и творчески покой… Много ми беше отнето в този живот. Имам нужда от обич, особено днес. Цял живот прекаран с мисъл за другите, в грижи за безличните „всички”, никой от които не пристъпи прага ми с думи на ласка и с цяр за душата“ – казва професор Владимирова и продължава:
„Сега, когато небето си отива все повече от мен, се събуждам все по-далеч от съвършения пейзаж. Животът бавно се отдръпва от мен, напускат ме дърветата, тревите, птиците. Напускат ме хоризонтът и слънцето. Денят ми е като мъчително катерене по шведска стена – още веднъж, и още веднъж. Безкрайни набирания към живота – към заветната глътка въздух. Още малко и още малко. Докато останеш съвсем без сили, вдървен на инвалидната количка, приведен, за да виждаш пред себе си само земята, към която вървиш и в която ще се превърнеш и ти скоро… Живях в оскърбена и безутешна самота –продължи тя – но, слава богу, имах книгите. Изкуството за мен аргументираше живота. Затова искам, когато си отида, да ме запомните със следните думи. За нищо не съжалявам в този живот. Ако можех да се върна назад, бих го изживяла по същия начин.“
И героят прави равносметка на живота си. И той, като „Доктор Джекил и мистър Хайд” на Р.Л. Стивънсън, се раздвоява на себе си и диджей Бобо. Последният е неговото мъртво аз, сянка, привидение, негово неподредено копие. Той е негов его-двойник, противник, дори враг, несполучливо нарцистично подобие, огледало на потиснатите му инстинкти. Бобо придобива все повече власт над Емил, става все по-силен, все по-заплашителен, все по-истински. Докато героят не губи света. Градът изчезва, сякаш някой си прави фокуси. Остава само една пейка в Борисовата градина и парче Млечен път над главата му. Голяма част от галактиката изчезва. Изгасва светлинният кръг. Сиво нищо се стеле навсякъде. Героят виси сам в пустотата.
И тогава го пронизва мисълта. Тя е като сатори, просветление. Емил без Ана равно на Бобо. Героят трябва да се събере с Ана и това ще бъде ходът му срещу него и нищото. Той има своя собствена малка, бавна, портативна галактика със звезди в нея Ана, професор Владимирова, професор Божидар Кунчев, Екатерина Йосифова, Божана Апостолова. И тя се върти мощно и необратимо. Пространството наоколо нараства до безкрайност, после се смалява до една единствена точка. Тази точка е холът на професор Владимирова. Емил й разказва за Бобо.
– Той е твоето изкривено огледало. В него се оглеждаш целият обратно – казва му професор Владимирова. Животът е ефимерен. Всичко, което знаем и обичаме, един ден ще престане да съществува, включително и ние. Затова трябва да живеем така, че да оставим нещо след себе си. И то да бъде добро.
––––––––-
Пролетта дойде плаха и укротена. Беше пролетта на 2009-та година – хладна, дъхаща на липи и кестени пролет. Не със сегашните знойни жеги, удрящи земята през пробитата й в покрива озонова дупка. Въздухът трептеше от предзнаменования. Вечер преследвах залеза и вдигах поглед към сапфирено-изумрудената ивица на небето, надявайки се да стана свитетел на чудо. Вдясно от пътя, по който вървях, имаше поле, осеяно с ниски бодливи шубраци, разцъфтели в розови цветчета. Зелено и розово, най-магнетичният, духовно-еротичен и провокационен колорит на художествената палитра, обгърнали пейзажа в призрачно полуздрачно сияние. Отбих се от пътя, наведох се и откъснах няколко клончета от тези сомнамбулни цветя. Над мен небосклонът преливаше от лимоново и портокалово в седеф и резеда, на изток следваха бавно преливащи потоци от ултрамарин, кобалт и незнайните оттенъци на полумрака. Какво значение имаха несгодите на битието, щом в сърцето ми кълнеше пробуждане и бленуваха думи, назоваващи красотата на нещата, откриващи техния аромат и мистерия, непознаваеми за слепите сетива? Думите в мен бликнаха, те се нижеха и преплитаха, докосваха се и прескачаха своите сенки, огъваха се, изтъняваха и извайваха странни образи, догонващи по чудо неясните пориви на блуждаещата мисъл. Те бяха неподвластни на ума ми, отправени далеч, далеч, там, където нямаше ни зов, ни отговор, ни приближение…
Реших да се поразходя навън. Беше ясна, прозрачна синя сутрин. Под майското слънце се стелеше тънка мъглица от бензинви пари. „Драган Цанков“ беше плувнал в задушливи отровни изпарения. От тях небето изглеждаше притъмняло, вятърът гонеше листата по булеварда, те шумоляха, понесени във вихъра на бурен валс.
Отправих се към Борисовата градина. Краката ми сами ме поведоха към нея. На езерцето с водните лилии и златните рибки със своя монотонен тембър мина облачен конвой под невидимото покривало на небето. На петдесетина метра отляво гърмеше движението, но сред този шум разпознавах птичите гласове, вдъхвах аромата на растенията и се чувствах щастлив. Вслушвах се в мелодичния каданс на стъпките ми, докато преминавах под боровете, които нежно очертаваха езерото. Земята меко пружинираше под краката ми. Небето над мен бе синьо, богато.
Хлътнах към любимата ми алея, водеща към лятната къпалня „Мария-Луиза“, по която обичахме да се разхождаме с Ана. В примката на погледа ми тук гората изглеждаше свилена. Лятото безшумно се провлачваше по храстите като дреха. Обичах тази гледка, застиналите в своята жива вечност борове. Оттук се виждаха добре вечно нащърбените витошки небеса. Усещах тишината наоколо, обширна като пустиня. Приседнах на влажната пейка, докато в листата не блесна жълтият нож на слънцето и не започна да сече изсъхналите вейки на дърветата. Загледах се в птиците. Те прорязваха с изящните си тела хладния майски аквамарин на небето, потапяха се в него и изплуваха пред мен, заобиколени от студения глетчер на облаците. После отлитаха и се разтваряха в разжареното небе като в синя киселина. Как съм се прибрал вкъщи, не помня…
С Ана се запознахме пред Народната библиотека в столицата. Бях излязъл да пуша отпред, когато се появи тя. Бе като екзалтирано видение на входа на библиотеката, което веднага предизвика апломб в мен и ме привлече неудържимо към нея. Нападна ме чувството, че я познавам отдавна, от предишен живот. Имаше тънък като пясъчен часовник кръст и приятни рамене като шампанско. В залеза косите й от сън и огън – къси, руси – щедро крепяха слънцето.
Ана бе на двадесет и пет години, с изваяни деликатни черти и големи великолепни, невинни с цят на орех очи, със златисти отблясъци в зениците им. Умни, изпълнени с любов и чувственост, те осветяваха като лампи бледото й и слабо лице. В погледа й проблясваше нотка отнесеност. Беше висока, стройна, безмълвна като изваяние. Обожаваше светлината и слънцето като майка си и неотклонно се придържаше към тях. Учеше изкуствознание в Художествената академия в столицата, но постоянно носеше със себе си ноти. Бузите й бяха с кайсиево-кремав цвят. Миговете с нея пораждаха слънца в мен. С нея усещах чистота, замайваща нужда да бъдеш. Тя ми помогна да опозная най-чудесното чувство на света – любовта. С нея се чувствах близък до нещата. Не само – бях повече от един, бях себе си. В прегръдките ми тялото й излъчваше някакъв влудяващ, тропическо-гардениев аромат. С нея скитахме по цели дни – бягахме от лекции и се шляехме из улиците на града. Обичахме да танцуваме, да се разхождаме с тролей по булевардите на този архангелски мегаполис, да посещаваме музеите и обсерваторията, но най-вече – да бъдем заедно. Бяхме влюбени в парка, в Борисовата градина, в столицата, в България.
Постепенно градът ни грабваше, лека-полека започнахме да разбираме неговото арго, да научаваме дребните му тайни, движейки се свободно из пасажите му, които ни привличаха към себе си, държейки ни в обятията си и не ни пускаше. Докато един ден решихме, че сме се насладили на хватката и прелестите му. Взехме куфарите си и заминахме на юг за градчето Б.
Наехме вила в края му. Оглеждахме кривите и наклонени стволове на боровете, обрасли в бръшлян в запустелия и подивял парк, задушаващи вилата ни от двете страни на алеята, водеща към нея, като зелени факли се издигаха още окъпани в дъжда дървета. Кората им блестеше като съкровище, разсипано върху лазурен бархет и вейките помахваха дружелюбно в такт с посгретия от светлината тих ветрец. Между шубраците пробягваха гълъбовосиви и тигрови кожухчета, прозвънваше птиче чуруликане, от време на време въздухът се раздираше от твърде подранили протяжни трели на прелетни птици. Храстите пред вилата придобиваха разчорлената буйност и изобилие на джунгла. Над зида надничаха бухнали орехи и зряло грозде, лозниците протягаха клади, лъскавозелени филизи.
Зиме цялата гора с кехлибарената си изпод снега одежда бе смълчана, лумваха златистите пламъчета на превалящото зад бодливите корони слънце, поривът на извилия се внезапно вятър пронизваше снагата й и надничаше през тънките й пръсти в моите, разтърсвани от лек ток. Сутрин в седем мракът леко придърпваше крачоли и със сърдит шепот се разстилаше по первазите. През втвърдената земя проникваше незрима светлина, пробиваше пелената от ледени кристалчета и воалите от свеж сняг, сетне разперваше тюленото си ветрило, замиташе ранните стъпки на кълвачите, нехайно през сънливите примигвания на премръзнали врабци, прогонваше няколко бисерни парченца облаци, отлитащи към жупела на хоризонта и засядаше върху клепачите ми: убежната точка на лъчите, тангентата на синевата. А премръзналият вятър сресваше короните на дърветата в сънлива прическа.
А аз се върнах в София, в квартала, в който живееше професор Владимирова. Тя бе едно хелиотропно, изтъкано от светлина същество, влюбено в изгрева, в слънцето и в звездите. Беше достигнала онова достолепно просветление и величие, които се пораждат единствено от самотата. Обичаше до отмала синия сумрак и обсипаното с кехлибарени звезди небе. Често я заварвах да открехва пердето на прозореца, за да наблюдава синевата и ефира. Не можеше без тях. Не можеше и без перспектива. Тя беше от мислещото малцинство на света. Бе интелектуалка до мозъка на костите си, с огромна култура, един от най-вещите специалисти в литературното пространство на 20-ти и началото на 21-ви век. За нея нямаше по-сложно удоволствие от мисленето и на него се отдаваше изцяло. То бе за нея като дишане във ведра светлина. Живееше като книга, като текст. Животът й в най-опустошителния смесъл на думата беше моделиран от фразите. Знанието беше нейният наркотик, пристрастяването й. Беше цяла крачеща библиотека. Следеше по цял ден сайтовете за литература на електронните портали на Гугъл, които беше открила и четеше публикациите…
Тягостната, бяла меланхолична скука на следобедите в следващите седмици, кроткият унес, който ме изпълваше с непреодолимо униние, ме разяждаше отвътре. Паметта ми се завръщаше в замислените нощи, в които ме обземаше безутешно делнично тление с изхабените чувства, породени от напластената летаргия. Всичко в мен, всичко около мен се разпадаше. Търсех приют в дълбините, където цареше мълчанието или криволичех из собственото си аз, мъчейки се да намеря някакъв метафизичен смисъл в меланхолията си. Бях изгубил апетита си за живот и бях чужд на всички, дори на самия себе си. Свободата да бъда сам ми тежеше. Живеех в някакво вцепенение. От него ме изтръгна професор Владимирова.
– Дали ще видя утрешния залез?
Тя следеше с разнежен поглед майските бръмбари, които, дрънчейки, кръжаха като мънички, портативни оранжеви дронове около светлината на уличните лампи. Те припламваха, после угасваха, сякаш бяха абажури. Професор Владимирова седеше скромна, с меланхолични очи, гледащи сякаш в безкрая, в невероятно синия купол на младата нощ, която се разтваряше над тополите на улицата.
И на следващия ден нощта се точеше продължителна, безкрайна. Бой на гълъби огласяше студения асфалт. Наблюдавах профучаващите по булеварда закъснели коли и синкавите отблясъци на тролейбусните лири, озаряващи сградите от време на време. Неоновите светлини бяха запалени в нощта. Гледах без да мигна как пеперудите танцуват, привлечени от светлината. Носеше се рев на монотонни клаксони. Впивах взор в облаците, които се появяваха и гаснеха по небето, и се вслушвах в упоритото мълчание на звездите. Иззад пролуката в короните на дърветата надничаше, полусънна опалова луна. Извърнах нагоре очи. Видях Зорницата, ясна, светла на вечерното небе. Настъпваше нощ. Над мен умираше бавното въртене на галактиката, небето беше неподвижно. На него светеше слаба, почти прозрачна светлина, която посребряваше върховете на дърветата. Зад нея надничаше вкаменената вечност. Неусетно заспах…
Тъкмо бях свършил с подсушаването на чиниите от обяда, когато на вратата се позвъни. Отворих. В коридора влезе професор Божидар Кунчев с торбичка провизии за почерпка и ми я връчи, след което нахълта в хола при професор Владимирова. Извадих продуктите. Наредих обяда на дългата масичка в трапизарията – две бутилки вино в сребърни кофички, блюдо с пастет, студено месо, салам, кашу, сирене и прясна франзела. Божидар Кунчев разбърка леда във виното си с пръчица за коктейли и пое чашата си, за да отпие жадно една глътка. Заговори, сякаш цял ден бе умирал да си поприказва. И двамата с професор Владимирва бяха във възрастта, в която истината бе най-важна, а споровете им ги оплодяваха, помагаха им да си изградят един образ не времето, в което живееха. Професор Владимирова беше другото его на Божидар Кунчев – огледало, в което се отразяваше цялата. И в това огледало и двамата изпитваха топла симпатия, вплитаха жизнени рефлекси, усетили духовните неща.
Най-близките приятели на професор Владимирова бяха освен проф. Божидар Кунчев, поетесата Екатерина Йосифова и поетесата и издател Божана Апостолова. Те образуваха нещо като малко сплотено семейство. Наричах ги великолепната четворка. Всички бяха литератори, помежду им съществуваше някакво съзаклятие, нещо като масонска ложа, в която не допускаха външни лица.
Но най-близък от всички на професор Владимирова беше Божидар Кунчев. Той приличаше на митично божество: беше с бохемска и аристократична нагласа на духа. В думите му често се прокрадваше сатира, насочена срещу времето и действителността, в която живеехме. В този остракизъм на реалността той проявяваше един нелишен от хумор и самоирония нарцисизъм. Определяше себе си като културен песимист и критик на цивилизацията. Имаше метежен и непокорен дух, беше превърнал свободомислието в свое кредо. Изглеждаше обсебен от гордия демон на бунта и различието, в търсене на една многолика свобода. Бленуваше тоталната хармония на обществото, ако не в осъзнат исторически, то поне в утопичен план, копнееше за нещата, които някога са били или никога не са били и вплиташе своята носталгия по един красив свят в картината на настоящето, надявайки се тя да събуди махалото към обратни движения. Бе обладан от абсолютното като професор Владимирова, изчистил жвота си от всичко, което не е духовно.
– Попкултурата е машина на желанието – казваше Божидар Кунчев.
– Да, но има нужда и от масова култура – контрираше го професор Владимирова.
Не. Бождар Кунчев не беше съгласен.
– Самоизмамата, че са проумели света, е присъща само на второразрядните умове – твърдеше той. Постоянната борба на аргументи между тях ги съхраняваше и изостряше умовете им. И двамата бяха блестящи ерудити, но не се стремяха да се победят един-друг в спора. Професор Владимирова хранеше вяра в реалността, Божида Кунчев – не, с което бавно и неотвратимо нараняваше себе си.
А аурата около професор Владимирова струеше в златиста, топла светлина, която впримчваше околните в някакво ликуващо и тръпнещо усещане. Вечно някакви планове и проекти обсебваха душата й, стихийно въвличаше всички с по-големи или по-малки възможности.
Наслаждавах се на еквилибристиката на техните аргументи. Следях играта на техните мнения, без да вземам участие в разговора им. Гравитирах към тази наша триада като мълчалив наблюдател, тъй като умението да се вслушваш в звуците на другостта те приобщава навярно по-пълноценно, отколкото себичните изяви на собственото ти „аз“ в един измамно равностоен диалог.
В следващите дни градът тихо шумолеше с кестеновите си листа, а слънцето се разчупваше на хром-жълти бляскави парченца, които се търкаляха по тротоарите, избухваха при допир и озаряваха душата с шептяща светлина. С професор Владимирова наблюдавахме редуването на деня и нощта, променящата се в хола светлина, която преливаше в течението на живота. Облаците бяха като марля, иначе в този нажежен до бяло летен свят не бе останало никакво убежище. Професор Владимирова съзерцаваше птиците в самотното им великолепие, натежали в небето, излъчващи последната надежда във внезапната слънчева светлина. А вечер над нас се хлъзгаха съзвездията и величествената гледка на нощта. Но ние се взирахме в небосклона. Луната блестеше като златен мираж през решетките на клоните, толкова бяла върху плочите в двора, че приличаше на малки елмази. През решетките на клоните и отвън не се чуваха други звуци освен ревът на мотори и далечният лай на кучета.
През уикенда гледахме раждането на нощта. Изкачвахме се до мансардния етаж. Последните стъпала бяха с разклатени шестоъгълни плочки и нащърбени ръбове. Боядисването на вратите, лакирането, дори почистването на пода бяха спрели до долния етаж, където живееше семейство адвокати. През стъклото на тавана, препречено от високи тополи, проникваше само мъглява светлина. Таванското помещение преминаваше в кокетна тераса с изглед към Витоша. Оттук се виждаше далечната планина, огряна от розовия залез. Излизахме на терасата, която бе свърталище на врани и гълъби. Плочите бяха топли под краката ни и излъчваха поетата през деня топлина. Профилите на покривите очертаваха широка ивица избеляло небе. Можехме да наблюдаваме червените им керемиди и красивите залези, спокойните вертикали на комините, нежните разпятия на стълбовете и загрижените силуети на гръмоотводите.
Обгръщаха ни милиарди звезди – те блещукаха, искряха на небосвода като едри диаманти, опасващи града на бляскави гирлянди. Галактиката се въртеше; в нея се виждаше Млечният път. Професор Владимирова беше усетила тази питагорейска хармония на сферите. Тя наблюдаваше парченцето небе между сградите, кобалтово-синьо и наситено с живот, през неподвижните клони на тополите в градината. Млечният път още не се виждаше, но първите звезди, изрязани сякаш от светлина, блестяха заедно с жълтата луна. Виждах небето зад гърба й. Над главата й кръжаха небесните светила. Гледаше нагоре към тях, където реките на времето сияят вечно. Беше като танц на душата й.
Всеки ден се изкачвахме на терасата, обикновено привечер, когато небето заблестяваше. Градът мигаше с милионите си светлини под нас, а ние, седнали на плетените столове, се потапяхме в красотата на старите покриви и залезите на града. Живеехме единствено за този отрязък от време. Долу бе царството на студения камък, а оттук виждахме как галактиките се раздалечават в абсолютна тишина. Наблюдавахме движението на звездите, вслушвахме се в пеенето на планетите и в шума им – механичен, изряден, точен, великолепно смазан. Професор Владимирова следеше този шум, приемаше сливането на битието и небитието като хармония, почувствала духовната нужда от абсолютното и жаждата за реална свобода.
След месец отново ни посети професор Божидар Кунчев заедно с поетесата Екатерина Йосифова. В стиховете си тя ни повеждаше в посока овладяване на непроизносимите неща. Думите при нея се раждаха от познанието на стихотворния ритъм, от въплътяването на калейдоскопичните изригвания на душевността в художствената образност. От строфа на строфа, от петична цезура към още по-изразителна музикална пауза, тя тихо ни въвеждаше в свят на сложни, нееднозначни чувства, родени в дълбока медитация и художествено осмисляне на съзерцанието. В стиховете си тя преодоляваше поетичната разпръснатост и пачуърка на модерната образност, заляла съвременната литература и продължаваща да изобилства из поетичния ефир. Преодоляваше брожението на разпилени и хазартно нахвърляни мисли, случайното бликване на неосъзнати импулси, играта с нонсенса и липсата на ясни и логични „разумни“ метафори, взривили от края на 80-те години съвременната поезия. Екатерина Йосифова дълбаеше неуморно с поетичното си длето нов, пълноценен художествен образ – образ, изваян от пълното сливане на бродещия дух с почувстваното, от плътното и всеотдайно потапяне на душевността в разноцветната амалгама на преживяването, което изграждаше фундамента на поетичната култура и рафинирания артистичен усет. Тя черпеше щедро от заобикалящия я предметен свят, опоетизиран и оприказнен до неузнаваемост. И от стихотворните му превъплъщения в галактиката на художествените значения, докато не се превърне строфата в загадка и поетично откровение.
Виното, което беше донесъл Божидар Кунчев, развърза езиците на всички.
– Живеем в мъжко-ориентирана култура – поде Божидар Кунчев. – Езикът е фалоцентричен, жената трябва да избере или мъжкия език, или мълчанието, или, трето, да създаде свой език.
Екатерина Йосифова се интересуваше от по-семпли реалности, въпреки че имаше изгнанически опит на интелектуалка.
– Катастрофално е съвременното изкривяване на понятието „дух“, превърнато в самовластваща, призрачна субстанция – заяви тя. – Вулгаризирането на понятието до няколко прости представи. – Тя си пое дъх. – Съвременността оголва и елементаризира езика и тялото, опростява значенията, скъсява дистанциите, вулгаризира естетичното и осмива рефлексивно-духовното. Неимоверно усложвеният философски културологичен език претърпява в ежедневието чудовищно профанизиране, от медиите до интимния диалог.
Тя била принудена да лавира във вавилонското разделение на езиците, мултилингвистични в изразността си и не владеещи добре нито една вербална реалност.
– Изгарям от копнеж по чистотата на логоса – продължи тя – или по безмълвието и непроизнесеността, най-ясният език, надарявайки тишината с откровението на една мистерийна любов – завърши тя.
– Ти си в плен на Космическия ерос като естетическа категория – взе думата професор Владимирова – и вълненията ти избухват като неизлечим порив към красотата, лишени от хедонистичния глад като момент на наслада. Заразена си от неизкоренимия атавизъм да считаш дълготрайността на чувствата за свое висше притежание и нерядко страдаш от платонизъм. В поезията си ти бягаш от кича и вулгаризирания масов вкус, избирайки възможно по-малката злина – нормалността.
– И виждаш жената в един извънтелесен, извънеротичен субект – послужи си с цветиста риторика и изящен речитатив Божидар Кунчев. – Феминисткото ти поведение диктува и присъствието на съвсем стилен, вдъхновен от женствеността и женското начало образ.
… Есента дойде с оттенък на метал: месингова по тополите, край булевардите, по брезите на улиците и хром-жълта, бакърена по листата на кестените, растящи на „Цариградско шосе“. От открехнатия прозорец подухваше остър, почти зимен студ, запалените сухи листа на дърветата миришеха приятно. А ние вдъхвахме все същия разкалян, блудкав мирис на октомври. Скитащата светлина в небето щеше неизменно да продължи до появата на утрото.
Но и есента отмина, като лятото, дните бяха сиви като врабцита, които кацаха по первазите на прозорците и търсеха трошици хляб. По небето припламваха звезди, но те мигаха като малки, уморени, сънливи очи.
С професор Владимирова се подготвихме за зимата…
Романът излезе от Издателско ателие Аб.