ГЮРГЯ, разказ от Христос Хартомацидис

 –    – Значи си чешит, така ли? – примижаваше с очи Гюргя. Лесно губеше търпение и вече нищо не бе в състояние да я удържи. Удряше първа. С глава. Цепваше веждата на противника и потичаше кръв. Следваше юмрук в корема и когато другият се прегънеше на две, го довършваше с удар в ченето.

   Бе мускулеста и яка. Най-силното момиче в училището. Името ѝ – Георгия, но и викахме Гюргя или Юря[1]

   Винаги можеше да я видиш пред блока. Играеше футбол с момчетата. Защитник! Не можеха да я преодолеят по никакъв начин. Ако се затруднеше, просто събаряше противника и му отнемаше топката. Вдигаше обаче ръка, че е направила фаул. Ако се случеше, другият да се ядоса и да я напсува, тогава го перваше леко, предупредително по врата, сякаш му казваше: „Добре, де! Нищо не се е случило!”  Обикновенно с това се приключваше. Ако противникът настояваше за кавга –  го пердашешеше най-редовно. Много хулигани от махалата бяха яли бой от Гюргя. Не го считаха обаче за унижение, понеже им бе равна във всичко.

   Учителят по физическо непрекъснато я хвалеше. Бе дарила сума ти медали и купи на училището. Участваше във всякакви състезания – по лека атлетика, волейбол и народна топка. Ние ѝ правехме агитка и викахме за нея, понеже си беше наше момиче – на гръцките политемигранти, живеещи в София. На свой ред Гюргя ни защитаваше от всички по-големи хъшлаци…

   По едно време, ѝ хрумна да се занимава с акробатика. С по-малката си сестра, измислиха изключително опасен номер. Излизаха на сцената с блестящи лилави трика. Гюргя  –  безизразна и сериозна. Подстригана като момче. Краката ѝ мускулести и силни. Пристъпваше бавно със застрашителната походка на Спартак! До нея, сестра ѝ  – дребничка и слаба. Изглежда невероятно, но за представянето, Гюргя си бе сложила червило! Поклони се, до колкото можеше, елегантно. От един стар касетофон се разнесе музика. Духов оркестър свиреше валс и всичко бе точно като в цирка! Осветлението угасна. Единственият прожектор освети момичетата и върху тях заискриха, променяйки цвета си хиляди малки звезди. Под тревожното тремоло на барабана, видяхме Гюргя да вдига с лекота сестра си във въздуха. Там горе, върху ръцете ѝ, малката направи стойка. После бе подхвърлена, за да се приземи върху дланите ѝ, а накрая скочи на земята. Лампите светнаха и прозвуча тържествен марш. Всички въздъхнахме с облекчение, че опасната сцена бе приключила. Цялата постановка заедно с костюмите, музиката и светлинните ефекти, бяха дело на пълничката, но винаги усмихната учителка по литература.
Ако трябва да сме честни, Гюргя хранеше известни подозрения към литераторите. Гледаше на упражнението като изява на сила и сръчност. Всичко останало и се струваше излишни подробности.
С този номер спечелиха първото място във фестивала за художествената самодейност. Представиха го и пред един известен, цирков акробат. Той веднага прояви интерес към сестричка ѝ, понеже имали голяма нужда от дребнички, почти без тегло момичета за сложните номера във въздуха. За едрата с тежък скелет Гюргя, нямаше място.

   „Нищо! Там можеха да ме карат да мета фъшкиите на слона!” – занасяше се тя и се смееше гърлено като циклоп. Между предните ѝ зъби имаше разстояние, а върху горната устна леко тъмнееше мъх.

   След време Гюргя се захвана с гребане. Ако можеше сама да избира, сигурно би предпочела едноместен каяк, за да не е зависима от други и да разчита единствено на себе си. Треньорът ѝ обаче имаше различно мнение и я включи в екипажа на четириместен скул. Скоро тяхната лодка стана една от първите в дружеството. Тренираха упорито на базата при езерото. Упражнения с тежести, тичане в гората и много, много гребане, бе нейното всекидневие. Почти не стъпваше в училище. Съотборничките ѝ ходеха в спортната гимназия, където проявяваха някаква толерантност за отсъствията. За Гюргя нямаше такива облекчения. Баща ѝ я бе записал в СПТУ – средно, професионално училище за стругари, единственото в което можеше да продължи с ниската си диплома. Още от първия срок бе натрупала сума ти отсъствия и успехът ѝ по всички предмети, освен по физическо бе слаб. Особено зле  бе по литература. Разбира се новата филоложка – с бретон и големи очила, не хранеше никакви илюзии за интереса на бъдещите стругари към нейния предмет. Въпреки това упорстваше, поставяйки повишени изисквания. Не пишеше тройка ако не се знаеше наизуст поне монологът: „Да бъдеш или да не бъдеш…” от „Хамлет”. Гюргя се заинати и не го научи. Не я беше грижа обаче. Стигаха ѝ похвалите на треньора. Баща ѝ се сърдеше и викаше, до като един ден Гюргя така се ядоса, че го хвана за яката и го вдигна във въздуха. Старият бе инвалид с единия крак, откъснат от мина и когато я биеше се опираше на масата за да я налага с бастуна. Изглежда странно, но тази мъжкарана покорно ядеше боя без да се оплаква. Може би го жалеше, или му признаваше някакво право, но този път реши да се опълчи. С лекотата, с която подхвърляше сестра си, в акробатичния номер, вдигна баща си. Бе го напъхала под полилея и няколко секунди се гледаха така с осветителното тяло да се клати отчаяно насам – натам. После плавно го свали и го остави внимателно върху стола. Повече не разговаряха на тази тема. Нито отиде на училище.

   Скоро, дойдоха и първите постижения, и медали от гребането. Последваха състезания в чужбина, където отново се отличиха. Федерацията се погрижи за Гюргя. Освен безплатната храна и лекарското наблюдение и осигуриха някаква работа, колкото да оправдаят заплатата, която ѝ даваха без да прави нищо – доход, значително по-голям от инвалидната пенсия на баща ѝ. Гюргя започна да носи вкъщи пари и да допринася в скромния семеен бюджет. За пръв път имаше възможността да си купи много дрехи – все панталони и анцузи, както и чужбински якета и дънки. Съседите завиждаха на баща ѝ, че бе успял да уреди и двете си дъщери. Старият Герасимос обаче, предпочиташе да си мълчи. Какво можеше да им каже – за неловкия момент под полилея?

   Всичко вървеше наред. Гюргя бе приета в олимпийския отбор на страната и тогава изведнъж дойде сватбата. Не се женеше тя! За края на юли бе оповестена сватбата на дъщерята на Зампредседателя на Федерацията. Сценарият за тържеството бе фееричен! По залез слънце от езерото щеше да пристигне лодката с оркестъра. Гребците, както и музикантите, щяха да са облечени в средновековни одежди. (бяха осигурени костюми от театъра, от спектакъла ”Ромео и Жулиета” – символизъм не случаен и особено значим!) Масата на младоженците щеше да бъде украсена с лилии плаващи в сребърни съдове с вода, а самата сватбена торта поднесена върху плато с два влюбени лебеда, преплели шиите си като като сърце! Целият фантастичен замисъл бе на съпругата на Зампредседателя на Федерацията, за която  Гюргя сериозно подозираше, че е литераторка, иначе не можеше да си обясни цялото това хрумване и размах.

   Многообещаващата четворка скул, щеше да има честта, да бъде екипаж на първата лодка в процесията. Така им каза треньорът избягвайки да ги погледне в очите. Гюргя обаче го изпревари: ”Аз палячо не ставам!” – заяви тя.  Другите момичета не считаха участието си за унизително: „Голяма работа! Де, да можехме и ние да се омъжиме така пищно!” После напомниха на Гюргя всичко, което Федерацията бе направила за нея, както и, че сред толкова кандидати, лесно биха могли да ѝ намерят заместник. Последното я принуди да облече пишния средновековен костюм. „Заради сплотеността на отбора!” както непрекъснато им натякваше треньорът.

   По залез слънце, украсената лодка плавно се приближи към кея. Следваше я гондолата с двамата младоженци. Сцената бе наистина вълнуваща и не остави безразлична дори Гюргя, която трудно си позволяваше да ѝ влияят подобни сантименталности. Булката тържествено слезе на брега, а двете шаферчета, и те в средновековни костюми държаха края на дългия шлейф. Движеха се бавно към украсената с лилии маса и всички ги аплодираха. После разрязаха тортата под преплетените като сърце лебедови шии. Виното се лееше обилно и един от високите гости, явно замаян от пиенето допусна грешката да подкачи Гюргя. Не знаем какво точно ѝ каза. Най-вероятно и бе подхвърлил нещо за външния ѝ вид, и то в момента, в който и тя, като всяко момиче се бе разчувствала от събитието. Гюргя примижа с очи. Успя все пак да се овладее и само предупредително го перна по врата. Високият гост, за малко не падна:

    – Ако искаш да ме прегърнеш, курвенце,  направи го нежно! – изфъфли той.

    Повече не бе необходимо!

    Последва удар с главата, разцепената вежда и всичко по реда си. Върху Гюргя се нахвърлиха бодигардовете и тя с лекота се оттърва от първите двама. В крайна сметка успяха да я озаптят. Намеси  се Зампредседателят на Федерацията:                     – Как не те е срам! – крещеше ѝ той, и Гюргя макар и с подуто лице успя да го заплюе. Закараха я в участъка. Малко по-късно я освободиха, но Федерацията бе твърдо решена да я накаже за назидание. 

    Изхвърлиха я от олимпийските надежди. Остана без работа, лишена от почетните звания, които бе извоювала. Обвинението бе за: „хулигански прояви, в нетрезво състояние!”

   След много години срешнах Гюргя в Солун. Работеше в супермаркет, където без особено усилие разнасяше тежките кашони. Заговорихме за миналото.

     – Какво трябваше да направя? Да преглътна унижението, за да участвам в Олимпиадата, или да ги заплюя в сурата?

     После се засмя с грубия си смях на циклоп:

     – Да бъдеш или да не бъдеш, бе пич! Виждаш ли, че все пак нещо ми остана от всички тези литератори!

––––-

[1]На гръцки – юруш – б. а.