В ИМЕТО НА БАЩАТА (ОТЦА), размишленията на преводача Асен Милчев

След няколкократно отлагане (по понятни причини) словашкото посолство у нас  рещи да направи премиера на последната преведена от мен книга „В името на бащата“ на 14 октомври (четвъртък) от 16 часа в клуб „Перото“ в НДК. Официални покани мяма да бъдат изпращани, тъй като броят на участниците в събитието ще бъде ограничен според изискванията на епидемиологичната обстановка. .

На изкусените от преводачеството на художествена литература е известно колко трудно е понякога да се преведе заглавието на някоя книга. Това налага дори да се променя изобщо същността му, само и само то да стане по-разбираемо за читателя или да се предаде по-убедително смисълът му. Или само заради благозвучие .

Подобни колебания изпитах и аз, когато трябваше да предложа заглавието на неотдавна излязлата у нас новела на словашкия писател от унгарски произход Владимир Бала V mene otca. То можеше да бъде семейно: „В името на бащата”, или библейско: „В името на отца”. Според текста имаше основания и за двата варианта. Обадих се да се посъветвам с автора. Той ме успокои, че този проблем не е само мой. „Известно ми е, че в някои езици думата за Бог (Отец) и баща се припокриват” – ми каза той. И ме посъветва да постъпя, както намеря за добре. Така и направих. А дали съм бил прав, трябва да преценят читателите.

Първо да кажем, че „В името на бащата” (2011)  е  най-успешната книга на Владимир Бала с  вече три издания в родината си. За нея той спечели най-голямата словашка литературна награда за оригинална проза   – книга на 2012 година за читателите –  Anasoft litera. Но нека да представим самия автор, чиято новела е първата му самостоятелна творба, издадена у нас (Изд. „Безсмъртни мисли” , превод Асен Милчев, 2021).

Владимир Бала (1967) е оригинално явление в  словашката литература, майстор на кратката проза. Роден е в гр. Нове Замки (Южна Словакия), където работи в местното Управление по труда, социалните грижи и семейството. Завършил е Висшият икономически институт в Братислава. Започва да публикува разкази от 1992 г. Дебютира със сборника Лептокария (1996), за който получава литературната награда Иван Краско. Основна характеристика на героите в неговите произведения е самотата. В този дух е написана и втората му книга с новели Аутсайдери (1997). Още един сборник с разкази излиза на книжния пазар през същата година – Отровно дихание. През 2000 г. издава сборника с кратка проза Бременност, година по-късно Тихият кът, а през 2003 г. – Унглик. Книгата с разкази и миниатюри Де ла Круз се появява през 2005 г. Следват сборниците с разкази Чуждият и На живо (и двете през 2008 г.), както и Миниромани (2009). Следват още две книга с новели – Око (2012),  Голямата любов (2015) и сборникът с разкази и афоризми Мъртъв е (2018). Голяма част от произведенията на Бала са преведени във Великобритания, Нидерландия, Чехия, Унгария и още редица европейски страни.

Разказът на един егоцентрик

Представете си, че Кафка, Бекет, Буковски и Борхес са се разположили на по чаша бира с печено джоланче, горчица и късче черен хляб в една словашка кръчма. Някак съвсем естествено на тяхната трапеза седи и Владимир Бала, един от най-интересните, загадъчни, а защо не и противоречиви словашки писатели. Разговорите им се въртят около неговия тревожен, разтърсващ бащино-синовен литературен етюд. „В името на  бащата”, написан с прикрита усмивка. Или пък с насмешка?

Какво ще кажете за книга, в която главният герой – бащата – определя собствения си живот като „празен”. И в самия край на разказа си признава, че е плиткоумен егоист, като така оправдава пред себе си съпружеските изневери и равнодушния си подход към възпитанието на двамата си синове, което е довело до крушение на семейните взаимоотношения. През цялото време чрез различни алабализми той търси причини за своята незаинтересованост. И винаги се изкарва прав. Този егоцентричен човек, не може да приеме своите провали почти във всичко. Според него той е съвършен. Не признава своя принос в постепенното разпадане на първия си брак , нито вината си за мизерните си връзки с двамата си сина. Напротив, обвинява ги, че не са добри в ролята им на синове. „Синовете ми не могат да бъдат истински синове” – обявява той.  Според него на тяхно място някога той е бил безупречен.  И никога не се е затруднявал да изпълнява прищевките на своя баща, макар че не е срещал емоционална подкрепа от отсрещната страна  „И аз имах някога баща – разказва той. –  Имаше кон, който обичаше повече отколкото мен”. Главният герой не съзнава, че всъщност винаги е взимал повече отколкото е давал. Може би защото когато е бил на тяхната възраст, към него не е имало толкова високи изисквания. Както вече стана дума, основният мотив в разказите на Владимир Бала е самотата, която се установява дори и в отношенията мъж  – жена. Това той описва като „самота между двама”. Още веднъж ще повторим, че героите в книгата му са индивидуалисти, изпълнени с грубост и непоносимост, но и със скрит копнеж да живеят честно и пълноценно и да преодолеят баналността на всекидневието. Но те не изпитват чувство на щастие дори и в ситуациите, когато всичко изглежда привидно наред. Така читателят постоянно  е измъчван от някаква вътрешно чувство на емоционален дефицит.

Може да се спори дали тази книга е класическа новела, или става дума за един поколенчески роман, сътворен в малък обем страници. Основните герои са безименни, с което авторът безспорно е целял максимално обобщение на главните си тези. В основата на историята е построяването на обичайната за младоженци семейна къща, от един   полумитичен брат (също безименен), който след това почти изчезва от повествованието. Както казва самият той, задачата му е „да построя къща, чието обитаване ще стане смисъл на живота на младите”. Тя е трябвало да се окаже тяхното семейно убежище, където да се концентрира и умножава енергията от съвместното им съществуване, като едновременно с това в нея ще се трупат и съхраняват техните постъпки.

Игдрасил – Дървото на живота

И за да стане по-интересно, в историята се преплита и окултно-мистичен, ирационален елемент. Така новопостроената къща на улица „Ловецка”, където се разиграва по-голяма част от действието, би могла спокойно да се нарече призрачна. Дори я посещава католически свещеник, за да установи какво свръхестествено дърво отглежда съпругата на главния герой (също безименна) в мазето:  Игдрасил – Дървото на живота. Според скандинавската митология това е axis mundi, оста на Всемира, скелета, който крепи целия свят. То се асоцира с баланса на световните сили и в частност със семейството, с хармонията и просперитета в него. Съпругата се опитва на няколко пъти да разкопае и освободи дървото от прегръдката на бетона, като така да даде шанс на брака им, но останалите членове на семейството смятат, че тя полудява. Това не е класическият магически реализъм (едно намигване към седналия в началото на въображаемото ни пътешествие на трапезата Борхес), а само начин да се потвърждава баналността на живота изобщо. Разказът преминава от строго реалистичното до фантастичното или дори фантасмагоричното (още едно намигване  към останалите „сътрапезници” на Бала  – Кафка, Бекет, Буковски, с които в известен смисъл той се родее). Реалността се преплита с абсурдни представи.   Както например провалилият се окултно-спиритически  сеанс в подземието на къщата за материализиране на чудовището, въплъщение на патологичното напрежение между съпрузите, което те не успяват да унищожат и то продължава да  трови атмосферата на дома. Гледайки  „ убитите” в междуособната им война родители, децата им се отдалечават от тях: „С години не виждах синовете ми, с години не разговаряхме, всичко, което е било, бе избледняло, изчезнало – твърди бащата… –  Живеехме безсмислено…като всички останали около нас…Сами трябваше да осмисляме живота си, но не го правехме”. Така тази книга се превръща в изповед за неизползваните възможности на свободните решения: Домът би трябвало да стори всичко за вас. Мислели сте си, че вие самите не трябва да се грижите за нищо. А той се превръща в символ не само на семейството и отношенията в него, но и на обществото.

И така този дом, построен с надеждата, че ще стане уютно семейно гнездо, където психичните сили на членовете му ще послужат като катализатор за изтръгване от апатията на останалите жители на градчето, изгубва своето предназначение. И те ще си останат духовно поробени, очаквайки някой друг да ги освободи от примиренчеството и овчедушието.

При четенето на книгата човек има чувството, че написаното не може да бъде вярно. Но греши! Може! Не сте ли срещали хора, които не изпитват угризения на съвестта, че не са предложили на най-близките си каквото биха могли, а дори са ги унищожили.

„В името на бащата” е проза без рамка, отделните глави са спомени, миналото и отдавна миналото преливат в действителността, понякога и в бъдещето с помощта на представи и мечти.

Дори чрез графичното си оформление новелата подсказва за най-важното  в преживяванията на главните герои.  Биещите на очи празни страници и големите интервали между отделните глави символизират баналността на живота и спомена за разрушените семейни взаимоотношения. Но не става дума само за тях – а за мотивацията на човешкото поведение, импулсът за нуждата да съществуваш.

На места в това преплитане на виждания, на представите за семейните взаимовръзки човек може да се обърка. За да разясни по-добре историята си, освен личен разказвач – бащата, авторът въвежда и двама помощни персонажа. С единия от тях към края на книгата той си общува по следния начин: „Така че животът ми е гротеска, така ли?” – На въпроса му отвръщат с въпрос:  „А не е ли самият живот гротеска? Има две възможности: гротеска или трагикомедия”.

И в заключение  – това е сериозна книга, която третира кризата на съзнанието и съвестта. Тя оставя следи у внимателния читател. А очевидно след като  наистина я е прочела прекалено внимателно, една читателка е написала в писмото си до издателството:  „Боже, дали всички мъже по света имат такъв поглед върху живота? Ако са такива, ура, че съм жена!”

Дали тези думи са израз единствено на разгорещен феминизъм?