Борис Виан: между прозата и джаза

1

Краткият и метежен живот на френския писател напомня този на американския актьор-бунтар Джеймс Дийн. И двамата не дочакват 60-те години на миналия век, но стават техни модни икони.

Борис Виан е четвъртото дете на заможни родители. Скоро след раждането му, заради несполучлива игра на борсата от страна на бащата, семейството обеднява и е принудено да се мести в различни градове. В началото на 30-те години на 20 век Борис Виан учи в Севър и Версай, а по-късно в лицея „Кондорсе” в Париж. Оттогава датира и вкусът му към литературата.

Започва да следва в „Екол сантрал” през 1939 година, но в началото на Втората световна война повече се интересува от обществените събития, отколкото от образованието си. Започва да свири на тромпет в създадения от него и негови приятели бенд, сътрудничи на списание „Хот джаз”. Началото на войната във Франция съвпада и с друга негова криза – поради влошеното си здраве (сърдечно заболяване, причинено от прекаран в детството ревматизъм), Виан е принуден да се откаже от свиренето на тромпет. Все пак в началото на военните години личният му живот претърпява значителни промени – сключва брак с Мишел Легриз, а през 1942 г. се ражда и синът им Патрик. Същата година Борис Виан вече е дипломиран инженер. По това време има сериозни проблеми с властите, най-вече заради съпругата си, чийто баща е арестуван от Гестапо за предаването на секретни данни в Лондон. Досието на Виан, събирано от агентите на окупаторите и колаборационистите, обхваща стотици страници. Въпреки това Борис Виан успява да си намери скучна, но добре платена работа като инженер, която му дава възможност да започне първите си по-сериозни литературни опити.

След края на войната Борис Виан изявява напълно своя литературен и музикален талант. Публикува най-значителните си творби. В края на 50-те години на 20 век осъществява множество концертни турнета из цяла Франция и в чужбина. След известен период на огорчение заради скандалите около някои литературни произведения, към края на живота си Виан отново започва активна дейност. Снима се в киното, пише пиеси, филмови сценарии, публицистика. Здравето му обаче непрекъснато се влошава и през 1959 година почива от белодробен инфаркт по време на кинопремиерата на „Ще плюя на вашите гробове“.

Творчеството на Виан лъкатуши между влечението му към джаза и литературната му страст. Той обаче успява да обедини двете и да остави значително наследство и в двете области. Първите творби на Виан са публицистични и са от времето, когато сътрудничи на „Хот Джаз”. “Смут в Анден” и “Веркокен и планктонът” са първите му романи, написани, според неговите думи, „за купон на приятелите“. През 1945 година, под влиянието на приятели като Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Жак Превер и Жан Кокто, започва да се занимава по-задълбочено с литературна дейност. В следвоенните години публикува няколко творби под псевдонима Върнан Съливан, чиито автор е уж преводач на измислен от него самия американски писател. Така се появяват романите „Ще плюя върху вашите гробове”, „Мъртвите имат еднаква кожа”, „Ще пречукаме всички гадняри” и „Мадамите не чактисват”. Тези произведения имат огромен успех, но предизвикват и скандал, издателят на „Съливан” е обвиняван в нарушаване на добрия тон. Срещу него е заведено съдебно дело, а на подсъдимата скамейка са призовани авторът и преводачът. Това е литературния край на Върнан Съливан, но не и на Борис Виан, който междувременно вече пише под собственото си име романите „Есен в Пекин” и „Пяната на дните”. Следват публикации на сборници с разкази и двата най-значителни романа – „Червената трева” и „Сърца за изтръгване”.

Всъщност като „автори” Върнън Съливан и Борис Виан са твърде различни. Произведенията на Съливан са написани в духа на американския „черен роман”, по думите на самия Виан „те са по-американски от американските” – с характерния циничен език, отхвърляне на филистерските норми на обществото, откровената провокативност. Докато творбите на Виан засягат същите струни, но с чувство за хумор, с характерното смесване на различни реалности, на пространство и време, с довеждането на реалността до абсурд не посредством нейното отрицание, а чрез нейното умело изкривяване и пародиране.

Въпреки близкото си познанство и приятелство с много френски екзистенциалисти, Виан се дистанцира от тази модна за неговото време тенденция. Героят на романа „Пяната на дните“ е почитател на Жан-Пол Сартр, колекционира всички негови книги, като повечето от тях дори не разгръща. В този роман всъщност Виан осмива не екзистенциализма сам по себе си, а именно модните следвоенни увлечения към тази философска система.

Ранните музикални изяви на Борис Виан се отличават повече с ентусиазъм, отколкото с професионализъм. След войната обаче той разгръща музикалния си талант, пише песни, музика към театрални постановки, участва в джем-сешъни, развива концертна дейност. Стилът му е оценен от прохождащия тогава Серж Гензбург – „Само след като чух Виан, реших да се пробвам в този уж непретенциозен жанр.” Важно за музикалното развитие на Виан се оказва познанството му с Клод Абади. Двамата заедно създават джазова група, която се радва на огромен успех , въпреки че не поднася нещо по-различно от традиционния нюорлиънски джаз.

Едва в началото на 50-те години на 20 век, след подписания договор с фирмата „Филипс”, Виан е свободен да разгърне новаторския си дух и в музиката. Появяват се множество произведения, сред които и знаменитото „Дезертьорът”, което – подобно на произведенията на Съливан – предизвиква скандал заради трактовката си на войната.

Изпълненията на Виан се отличават с инструментална прецизност, чистота на музикалната фраза и внимание към нюансите на звука. Композициите му могат да бъдат условно определени като програмна музика, тъй като при тях е важна не чисто музикалната, а смисловата идея. Неизменно е обаче чувството за хумор и подчертаната склонност към довеждане до абсурд, характерна и за литературното му творчество.