Не посягай към тази книга, ако не си постигнал своята цялост. Пътят на тялото и пътят на душата не всякога се събират, понякога тръгват в различни посоки и носят двоумения: на плътските си нужди ли да угаждаш или да се въздигаш духовно. Двете ни обвързани, но несъгласувани съставни части отказват да се побратимят, всяка се мъчи да вземе преднина, да извлече повече ползи за себе си. На коя по – напред да заситиш глада и на коя да пресечеш лакомията?

    Лястовиците чирикат по неподражаем начин, избистряйки с криле високите основания за смисъла на живота. Също като тях, и невидимите човешки същности запяват, преди да литнат по  вертикалата на Божията справедливост, търсейки да кацнат на някоя небесна вейка. Без никакви задръжки душите ни разкриват всичките си скришници пред  Своя създател – ще ги познае ли за вечен живот или ще ги натири във вечната тъма? А можеха да се смирят  още в земното си битие…

Две напътствия насипват светлина в пътя ни към Небесния дом – Вехтия и Новия завет. Едната книга разказва митологията на израилевите племена, другата описва живота на Човешкия син. Събрани са на едно място, за да изглежда, че представляват някаква цялост. Но Писанията обособяват две различни религии – юдаизъм и християнство. Само чрез Евангелията намираме нашия бог Исус Христос, който е небесен шепот и ни обгръща с неразколебаната си любов към всички хора.

Романът предлага този различен прочит, защото в него се съдържат повече основания да различим едното от другото, както правят героите от улица „Безименна“. Съгледвачите на неведомите събитийни парадигми свидетелстват, мъдро и непредубедено, че нашите земни и небесни двоумения едва сега започват.

 В  каква душа гледат очите ни – дълбока  и  бистра като планинско езеро или нечиста  и заблатена като улична   локва?  

    @

СЪНУВАХ ДУШАТА СИ. Познах я по спънатата походка отнесения вид. Опитах се да я заговоря, тя ме подмина. Даде ми да разбера, че има по – важна работа. Последвах я, любопитен да разбера какви ги върши. Ненадейно моята метафизична предопределеност спря да сълзи и да кърви, както беше навикнала. Допуснах, че се беше подложила на някакъв  оздравителен процес. Намесата на външни фактори, обаче, можеше да я забърка в нежелани интриги. Смущенията, на които беше обречена страдалната ми душа, престанаха да ръфат месата й. Невидимата моя същност потърси другото си естество, поиска да подобри личното си битие и се вкопчи в плътското. Накуси блажно, услади й се. Душата ми загърби скромното си потекло, дирейки спасение в материалните притежания. Превърна се в плът – лакома, ненаситна, възрадвана. Отрече се от божествената си същност и замени безсмъртието си за земни блага.

Притесних се, двамата бяхме изживели много хубави дни – копнежни,  възторжени. Опитах се да я помамя в друга посока, да й върна предишната склонност към кротко съзерцание и естетичен унес, тя ми показа среден пръст. Ядосах се, заложих капан за мишки, набучих върху куката голямо парче салам, тип народен, препоръчан от рекламите. Дори не си направи труда да го помирише, събра мишите барабонки на купчина, очерта кръг с тях и ме остави  да се потя в догадки. Символиката се въртеше около дребните черни зърна, но естеството им беше друго – рибешко. Виж я ти, препатилата моя душа, до вчера се възторгваше от утринната роса, днес иска да нагъва есетров деликатес.

– Дано да ти заседнат рибешките яйца – възнегодувах и се опитах да се събудя. Вместо това попаднах на друга съновна писта. Смених изразните средства, смекчих тона, посипах главата си с пепел. Помолих я да ми прости неуважителното отношение към нейните нужди. Да забрави моето високомерно  неразбиране на изтънчената й природа. Да ми даде още един шанс за помирение и разбирателство. Душата ми се нацупи, почна да изрежда случаи, потвърждаващи дълбокото и непоправимо разстройство на брака между нас:

– Искаш да ме прикоткаш, да ме смириш, да ме поставиш в подчинено положение, за да ми диктуваш твоите правила. Няма да ти се вържа, не си хаби приказките. Спри да ме баламосваш и да ме държиш на празна ясла.

Почнах да ровя из джобовете си, сякаш беше възможно да намеря някой захабен скрижал. Някаква смачкана хартия прошумоля между пръстите ми. Хрумна ми да й придам сакрално значение:

– Ето, миличка, купил съм самолетни билети до Париж, запазил съм хотел в близост до музеите и художествените галерии. Ако пак се сродим с теб, ще постигнеш най – върховното си творческо въздигане. Може наново да скрепим съюза между нас в някоя величествена катедрала.

– Знаеш, че харесвам Нотр Дам – склони да преговаря душата ми – храмът, обаче, беше погълнат от пламъци, докато го възстановят ще мине време. Можем да опитаме с базиликата Сакре Кьор, която украсява Монмартър, но ти не си падаш по ходенето.

– Миличка, на ръце ще те нося нагоре по хълма. Няма да ми натежиш, ти си затрогващо безплътна, ефирна и изтънчена.

– Наистина ли? – отпусна се душата ми. – Не ме ли ласкаеш, за да спечелиш моето благоразположение?

Нямах контрол над съня си, но не можех да премина в състояние на будност. Нишката на въображаемия сюжет почна да изтънява, готова да се скъса. Образите се замъглиха, перспективата се размаза, случващото се между мен и душата ми доби сълзливо – драматичен характер. Срив на потока като при бедстващ самолет повлече символи и метафори за удар в земята. С последни сили докопах моята доверчива спътница и се опитах да я изтръгна от потребителската землянка, в която се опитваше да пусне корени. От напъна ребрата ми почнаха да пукат, сякаш  прободени с копие. Вместо кръв, от устата ми потече мастило. Стичаше се по гърдите ми, аз го размазвах с пръсти и се опитвах да прочета написаното.

Схващах  отделни думи, но те отказаха да се подредят, да добият смисъл. С голямо усилие успях да съставя цяло изречение, което гласеше: „Словото на Бог е семе, от което всичко се ражда.“ Можех, обаче, да разменя местата на думите и да получа различна форма: „Семето на Бог е слово, от което всичко се ражда“ или „Бог е слово, от което се ражда семето на живота“. Нямах предпочитание към някоя от фракталните структури на словоизлиянието, затова ги пуснах да се усложняват и да наподобяват себе си.

Душата ми, изпаднах в недоумение, извън мен ли беше родена? Защо се стремеше да придобие самостоятелно съществуване, преди да е настъпил телесният ми край? Напрегнах се да я върна в съня си, да я прикоткам за последна близост. Прошумоля топъл дъжд, облиза кожата ми. Мокротата не идеше от небето, наблизо ридаеха човешки души. Потърсих моята, беше най – отпред, викът й на покаяние огласяше   пространството по вертикалата. Жиците пред фургона бяха почернели от струпването на безброй ридаещи души.

– Лястовиците се събират, за да си уредят отношенията с Бог – върна ме в реалността Койно Преображенски.

Приятелите ми от улица Безименна се чудеха дали пиенето не ми беше дошло в повече. Не бяха виновни карашиците, съновиденията ми произтичаха от моята бинарна неустановеност в самото основание на съществуването  – съчетанието между душа и тяло. Равновесието между двата градивни елемента беше почнало да се разпада, да се пренарежда, да търси ново устойчиво състояние. Едното искаше да надделее над другото, да го подчини на нуждите си.

– Случва се човек да даде преднина на някое от двете си начала – поясни Столипен  Пчеларски. – Резултатите винаги са печални, душата или се гърчи от глад, или се пръска от преяждане.

Съсела ме посъветва да мина от другата страна на масата. Докато подремвах, слънцето беше огряло мястото и главата ми остана незащитена. Послушах го, а той ме осветли, че Християнската митология оприличава онези, които търсят Бог в молитвите си, на лястовици.

– Лястовиците летят между човека и бога – заключи Съсела. – Птиците ни предупреждават какво има по вертикалата – живот или смърт. Ние пребиваваме между битието и неведомото като лястовици. Новозакупените американските Ф16, блок 70 се опитват да наподобят полета им, но твърде нескопосано.

Поръчах на Желяз Самотока необходимите съставки за един качествен карашик и сам го забърках. Напълних всички канчета, налях и на себе си. Нямаше да остана дълго край масата, където ме налитаха неочаквани съновидения. Не исках да въвличам другите в смущаващите си метафизични преживявания. Канапето в редакцията беше по – удобно за солови терапевтични занимания.

– Имаш посетител – разтърси  ме секретарката. – Опитах се да го отпратя, но човекът излезе напорист, твърди, че е важно.

– За кого, за него ли е важно или за мен? – притесних момичето. –  Чуждите работи не ме интересуват толкова много, колкото си мислиш. Покани го да влезе.

Мъжът потърси стол, на който да седне, видя му се твърде отдалечен от мен и се настани на канапето. Гледаше ме косо, съзаклятнически, без да се притеснява, че коленете ни се допираха.

– Ножът опря в кокала – заговори непознатият. – Искам да видиш за какво става въпрос. Сега ще го извадя, няма да повярваш, че тежи само двеста грама, а дължината му е някакви си шеснайсет сантиметра. Хвани го с две ръце.

Скочих от канапето и се огледах за предмет, с който да секна мерака му за показност. Мъжът излезе по – бърз от мен и измъкна някакво живо същество от джоба си.

– Прилеп – обясни той. – Обитател на пещерата Момина дупка, където живеят всичките му роднини.

– Мога да му направя снимки и да ги публикувам във вестника, стига бозайникът да носи някакво послание на гражданството.

– Там е работата, че прилепът има магическо действие върху здравето на човека и може да го избави от разни болести. Аз съм прост преброител на пещерните обитатели, но чух да разправят, че прилепите оказвали влияние върху човешкото деенка. Преподреждали го и заменяли всички дефектирали елементи с нови,  функционални. Една глътка от кръвта му обновявала жизнените функции на организма и церяла нелечимите болести.

Извадих бутилката с черен етикет, която пазех за специални случаи, напълних две чаши до ръба. Историята стана прекалено кървава, налагаше се да призова сетивата си към бдителност. Оставих госта да развързва кучетата, но той не бързаше, пиенето му се услаждаше повече от приказката. Стигнахме дъното на бутилката, а историята едва беше преполовена. Потърсих друго шише с не толкова знатно потекло. Мъжът не долови разликата, аз го слушах и отсявах ненужните подробности.

Миналата година, Венко, племенникът на кмета, заминал за Качабамба да учи в тамошния Университет за биоразнообразие и генетика. Младежът бил схватлив и бързо напреднал в науките. Още по – безпогрешно се ориентирал в пазарните процеси, протичащи на тъмно. Престоял няколко месеца зад решетките и разсъдил, че прахообразните вещества му носят много главоболия и малко пари. Освен това конкуренцията била жестока, а рисковете неоправдани. Хрумнало му да доставя стока, която се търси, по легалния начин.

Местните умирали да пият кръв от прилепи, но те били защитен вид. Контрабандистите се излагали на големи опасности и не можели да гарантират редовни доставки. Законът, обаче, не забранявал въпросните животинки да бъдат внасяни от чужбина. Венко притежавал нужните организаторски умения и събрал екип, който изследвал обитателите на пещерата Момина дупка. По състава на гуаното разкрили с какво се хранят прилепите, а ултразвукът установил тяхното здравословно състояние. Видът се оказал с превъзходни качества, което качвало изключително много цената му.

– Аз лично съм изброил десет хиляди осемстотин и двайсет животинки да влизат и излизат от карстовата пещера – уточни  гостът. – Само половината да бъдат хванати и транспортирани до местоназначението им, племенникът на кмета ще забогатее.

– И ти ще спечелиш от цялата работа, нали си съучастник на Венко.

– Какви ги говориш? – възмути се преброителят. – Аз за това съм дошъл, да предотвратим изтреблението на дългокрилите. Прилепите трябва да останат на мястото, което обитават, иначе по селскостопанските култури ще напълзят всякакви вредители. Надявам се да поощриш моята загриженост с подходящ хонорар.

– Какво трябва да направя? – разположих няколко банкноти и бутилката междата между нас, с надеждата, че ще изпита неудобство да им посегне. Разбира се, сбърках.

– Прилепите се връщат в пещерата призори и не я напускат през целия ден. Утре трябва да спусна мрежа над входа и да им преградя пътя за бягство. Другите ще настроят апаратурата на подходяща честота и дългокрилите ще почнат да капят като круши от тавана. За нула време ще бъдат натъпкани в специални проветливи сандъци – да не се задушат.

Твоят ред идва когато почнат да вадят стоката и да я товарят. Изненадваш всички и почваш да снимаш. Документираш цялата операция, качваш снимките във вестника, предизвикваш скандал, полицията и прокуратурата се намесват. Вършиш богоугодно дело и в същото време печелиш от тиража.

Събитията, обаче, не се развиха по предначертания от преброителя начин. Аз си щраках с фотоапарата, влизах и излизах от пещерата, снимах хора и прилепи, но не настъпи смут. Мъжете, заети с работата си, нито протестираха, нито ме заплашваха, както беше редно в случай на бракониерство. Един от нарушителите дойде да ми се представи.

– Пернатов, природозащитник. Виждам, че отразявате акцията по разселването на прилепите. Проектът е пилотен и се осъществява с одобрението и подкрепата на Европейските институции. Ако проработи, ще бъде приложен и в други страни, членки на общността. Ето листовката, в нея са посочени всички подробности.

Огледах се да зърна преброителя, нямаше го. По пътя за вкъщи набирах яд, предимно към себе си. Пианистката, която тъкмо закусваше, скочи да ме целуне. Още бях кисел и се дръпнах:

– Виждам, че си яла лютеница, може да си обършеш устата.

Дебора съзря в упрека ми възможност да ме просвети:

– Червило е, от новата линия на Nars. Няма да повярваш какво име са му избрали – секслечител.

Прегърнах любимата си. Изядох червилото от устните ѝ, после я понесох към спалнята. Пианистката само това чакаше, откликна бурно и несдържано на желанието ми за интимност. Понякога, когато ми подхвърлеха някоя откачена информация, и аз постъпвах така безразсъдно. Развеселих се, в момента отварях работа за преброителя, а той тънеше в невидение. Почувствах се отмъстен.

@

ВСЯКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СЕ РАЗГРЪЩА в Божията любов. Сурогатното подобие на реалността, обаче, избира мястото, на което да се настани, по препоръка на някой друг. Съжденията ми се лашкаха в пограничната зона – между натоплените библейски пясъци и тоталитарната демократична събитийност. Опитвах се да им хвана юздите, да ги озаптя, предполагайки че важното за мен, може да е маловажно за другите. Днешните буфосинхронисти напълно  пренебрегваха прилежащите на духа местообитания, а аз странях от тях, защото произвеждаха нравствени малформации. Разминавахме се на браздата между световете.

Потънах, бавно, с наслада, в тишината на улица Безименна, настанила се между приятелите ми от двете страни на масата. Избрах си място до фургона на Желяз Самотока и се отпуснах в кротко съзерцание на прелитащите лястовици. Подобно на тях, човешките души следваха небесната вертикала, докато застанат пред Бог. Исус намираше подходяща дума за всяка страдална душа, с която да я приласкае и припознае. „Някои лястовици, обаче, съвършено бъркат посоката“. – установих с горчивина и станах да забъркам един карашик.

Върху импровизираното питейно заведение висеше надпис: „Продава се“. Лицата на мъжете, до едно застинали в мрачно съсредоточие, потвърждаваха, че фургонът скоро щеше да приключи славното си битие на средище за духовни възлияния. Някаква неведома сила се беше спуснала над улица Безименна с намерението да я заличи от лицето на града. Подобно действие можеше да подстори само Падналия.

– Кметът разпореди да закрият пункта за вторични суровини – отвори ми вратата на всеобщата печал Янаки Бъркалото. – Общината продала терена на някакъв външен инвеститор, който щял да го използва както намери за добре.

Савко Бързоречки извади от ръкава си друга карта, отново губеща:

– Връчиха ни предизвестие да напуснем периметъра, булдозерите щели да изравнят мястото, да го пригодят за новото му предназначение. Ние не влизаме в ничии планове. Макар че Бог винаги има нещо предвид за такива като нас.

Любимото занимание на кмета беше да чеше топките на Златния телец – възторжено, отдадено, с упование. Нямаше уговорка, която не би прегазил, ако личната му изгода го налагаше. Случаят беше точно такъв. Можех да припомня на градоначалника нашето споразумение, можех да го изтипосам във вестника, но той щеше да обвини „Градски новинар“ във всички смъртни грехове. Сигурен бях, че вече разполага със свидетели, които да докажат как с действията си насаждам расова и сексуална нетърпимост. Кметът  щеше извади и други провинения срещу мен, коментирани от Наказателния кодекс, като призиви за сваляне на властта, например.

При следващото раздаване на картите щях да го надцакам, но сега той държеше козовете. Поисках да разбера кой придоби терена, информация, която според закона, не можеше да ми бъде отказана. Моят стар познайник Марко Фрикасели беше станал притежател на имота. Носех визитката на новия собственик в джоба си и след кратко колебание му звъннах. Откликна дружелюбно, но отказа да дойде при обявения за продан фургон. Предложи да се видим в двора на извънградския манастир Небесен скиталец. Монсеньор Марко ме посрещна приятелски, сякаш заедно бяхме изпили поне една цистерна карашик. Настани ме в сянката на старите смокини и побутна към мен два документа:

– Единият Договор урежда твоята собственост върху терена на улица Безименна, другият предоставя на моята Институция правата върху съчиненото от теб литературно произведение. Не искам да те засягам, но заменям кон за кокошка.

Този път Бенедиктинът загорча  в устата ми. Преглътнах и благодарих на Марко за щедрия жест. Качих се на дорестия кон, който получих срещу моята маломерна кокошка, и му набих един словен камшик. Ездитното животно спря чак пред моя дом. Дебора ме видя от прозореца и се втурна да ме посреща. Прегърнах я, понесох я на ръце, тя се вкопчи в мен, сякаш идвах с благата вест. Всъщност, не се връщах с празни ръце, показах й документа за собственост, тя ме изгледа стреснато:

– Какво ще правиш с този боклучарник? – Каза го и си прехапа езика, но беше късно, поех искрата като суха прахан:

– Този боклучарник и занапред ще събира мъжете, повикани от обстоятелствата да пазят народната свяст от пропадане. Мистичните скиталци на духа и посветените в тайни знания ще продължат да се навъртат край своя богоносен олтар.

Потомствените пройдохи, лицата с научен мироглед и индивидуалистите със засукани представи ще четат мислите на Бог до края на времето именно от улица Безименна.

Дебора почна да размерва корема си с длани, подсказвайки ми да сменя темата. Наложи се да играя и по нейната свирка. Предложих да излезем, да накупим някои неща за детската стая, тя се зарадва, но отказа – поръчала всичко необходимо онлайн.

– Какво ще кажеш да една дълга разходка извън града? – не можах да измисля друго.

– Става – съгласи се пианистката. –  Краката ми, обаче, почнаха да отичат, затова ще бъде по – добре да се повозим на файтон.

Дали ми припомняше размяната с италианеца?

–  Кон имам, но откъде да намеря файтон?

– Не се притеснявай, ще наемеш целия екипаж от Горското стопанство, както указва рекламата в твоя вестник. Направи го утре сутринта.

Заварих кочияша да пие бира. Предложи и на мен:

– Виждал съм те в „Градски новинар“, когато идвах да пускам обявите. Веднъж не ме заговори, пращаше ме при секретарката.

– Ами, сега ще се наприказваме, от горското, чак до града – обещах да го компенсирам. – Дано да ти се намира още бира, ще я включим в сметката.

– Харен човек си, щом ми уйдисваш да пием по това време. Помогни ми да впрегна коня, а аз ще ти разправя една история, годна да я курдисаш във вестника.

Седнах на капрата при мъжа, избран от случая да кара файтон. Случаят му се явил като пожарникар, напушен с кадеж от неизвестен произход, който се изживявал като премиер на държавата. Идвал да инспектира работата на магистралата под древния тракийски град Кабиле. Стародавните сенки, обгърнали горското, впечатлили премиера и той се самопоканил:

– Под навеса държахме разни вехтории, излезли от употреба. Между тях беше и един файтон, затрупан с прах и корешки. Големият началник зърна возилото и разпореди да го издърпаме. Огледа го от всякъде, преди да попита може ли се възстанови. Аз по това време бях горски и случайно се намирах най – близо до него. Мене питаше. Казах му, че може да стане като нов, стига да бъде осигурено нужното финансиране.

Пари се намерили колкото да стегнат файтона, за кон не стигнали. Горският тръгнал по селата да търси впрегатно животно под наем. Обещавал дърва за огрев срещу ползването на коня:

– Токът беше скъп, селяните се натискаха да водят жребците и кобилите си, гледах никой да не мръзне през зимата – размърда се на капрата файтонджията – всеки път избирах различно животно.

Горският замълча, аз гледах под опашката на коня, където се навъртаха хвъркати с различна големина, но еднакво лакоми. Не исках да прибягвам до слабосилни метафори, аналогията с властта и правоимащите, обаче, нахалстваше за внимание като конска муха. Попитах кочияша ще ми даде ли юздите –  историята вървеше към кулминацията си, жестовете на разказвача щяха да подсилят нейното въздействие. Получих кожените ремъци:

– Женската се яви при следващото посещение на премиера, балерина някаква, втасала отвсякъде, облечена, колкото да не изглежда съвсем гола. Задникът й кръгъл като харман, гърдите й – близнаци на Зайчи връх. Седнаха на седалката, тапицирана с червено кадифе. Началството нареди да карам по черните пътища на Ормана. Гавазите му хукнаха след файтона.

Ветрецът подухваше ласкателно, птичките се надпяваха, момата се чудеше откъде да подхване работата. Главният излезе човек, подсказа й да се смъкне на колене и да поеме устно прилежащата му паламарка, докато я преведе в бойна готовност. Балерината доведе мъжкия атрибут до пълна напрегнатост, запретна поличка и се надяна отгоре му.

Неравният път и дупките сътрудничеха на нашия човек. Шибнах коня с камшика, колелата заподскачаха като пуканки в микровълнова. Гювендията стегна ръце, издялани от лескови пръчки, около шията на властта и не допусна височайшият чеп да се изниже от недрата й. Мадамата блещеше очи към небето и виеше, сякаш луната беше изгряла. Може да не повярваш, но когато Премиера я отдели от себе си, от междукрачието на балерината се вдигаше пара. Приличаше на мъгла, която  обгръща двата бряга на Тунджа.

На връщане Началството хвана пушката. Искаше да впечатли женската и по този начин. Сега патроните му бяха повече, гърмеше по фазаните, пуснати преди малко от клетките. Още замаяни, птиците едва се вдигаха над земята и от тях почваше да хвърчи перушина. Гавазите трудно смогваха да съберат отстреляните фазани, а аз се чудех как да отмия кръвта от пода на возилото. Сетне сложих гумена постелка, да не личи накървеното.

Дебора ме чакаше, качи се на седалката, тапицирана с омачкано червено кадифе и нареди да караме към Ормана. Почнах да се смея, диво, несдържано, но файтонът едва се разклати. Денят беше страхотен, слушахме песента на птичките и шепота на гората, която разправяше небивалици. Горският караше много бавно, за да избегне грапавините и неравностите по пътя. Между двата бряга на Тунджа прелитаха фазани, нестреснати от гърмежи.

Мъжете от улица Безименна бяха насядали плътно около масата. Отсъстващи нямаше, сякаш щяхме да правим вечерна проверка. Обявата беше смъкната от фургона, на нейно място се мъдреше копие от Договора за собственост върху прилежащия терен. Карашикът, надлежно разбъркан, надничаше в очите ни от ръба на канчетата. Очите ни ставаха все по – добри, избистрени и вдъхновени. Когато звездите избледняха, запяхме песента за Индже. Войводата облякъл бяла риза, за среща с душманите си. Май беше дошло време да го последваме.

– Може ли българска литература да се крепи само на един крак и то нездрав – изненада ме Дебора. – Някаква, изтерзана от суетата си, жена обикаля студията, въпреки че едва се влачи  и размахва факела на словесността. Крепяла перото на кадърните писатели, издавала книгите им, прославяла ги в страната и чужбина.

Пианистката чакаше да й отговоря, аз мълчах. Моята книга си намери майстора, избавяйки ме от неудобството  да тропам на издателските порти. Милостивото сърце на въпросната Божана Апостолическа се затрогваше само от подходяща насрещна услуга. Двама от сценаристите на едно шоу със затихнали функции, например, й уредиха поредица от участия в най – гледаното време. Ив. Курешков и Н. Тримъдев развяваха своите Самарски знамена /книжен формат/ и величаеха чутовния подвиг на набедената благодетелка. Подтепетната фръцла кимаше с глава, потвърждавайки своя неоценим принос за физическия произход на тъгата, обхванала родната литература.

Дебора ме приласка в скута си, допускайки, че пишещите братя силно надценяват собствените си текстове за сметка на всички останали. От ревност били готови да убиват или поне да омаскаряват съперниците си. Не бях склонен да се съглася:

– Текстовете на писателите си приличат като две леви обувки. Скалъпени са по сходен начин и водят действието към водопой на едно и също място. Помагалата за писане оставят белезите на примитивизъм върху творческите напъни на авторите.

Впрочем, издателите, включително въпросната пародийна особа, придават на процеса изцяло комерсиален характер, превръщайки книгите в обикновена стока. Скоро четенето на по – сложни текстове, структурирани в изтънчени фрактални словоформи, ще се превърне в елитарна привилегия. Многозначните смислови интерпретации ще бъдат достъпни само за хора със специални интереси.

Заспал съм, преди да навържа още високо технологични съждения. Издигах се над земята, сякаш имах раздвоена лястовича опашка. Небето късаше шарени примки от дъгата, ловеше ме и ме дърпаше към дълбините си. Летях на възбог, светлината ме къпеше с ароматите на диви треви и ставах все по – нематериален. Очаквах да чуя гласове, топли, ангелски, приканващи към откровение. Долових ги, но бяха гласове на хора, застигнати от любопитство и печал:

– Млад беше, как стана тъй, че Господ го повика при себе си?

– Пиенето много го влечеше. Натряскал се, посинял и спрял да диша.

– Бърза помощ не дойде ли? Пияниците винаги ги спасяват.

– Не се съгласил да го качат в линейката. Жена му пребради черна кърпа преди да роди.

Съседките ме одумваха, сякаш бях мъртъв. Но аз ги чувах, не бях ритнал камбаната. Мержелееха ми се мъже и жени, земята се изпаряваше, все едно надничаше от ничие междукрачие и размиваше лицата им. Вървяха бавно, разтегнати в редици. Подкрепяха се и гледаха в краката си. Наподобяваха процесия, която провождаше някой в небесния му дом. Аз бях най – отпред и не вървях, возех се върху нещо, което приличаше на платформа. Може да беше и катафалка, но това не ме разтревожи, защото сънят ме надви и ме понесе към място злачно и прохладно.