Сцена-монолог в едно действие 

Актуалната ситуация с дебата за и против тютюнопушенето в заведенията в България ни кара да припомним този малко известен водевил, написан от Чехов. Не че има нещо общо между двете…

 Действащи лица:
Иван Иванович Нюхин – мъж на жена си, съдържателка на музикална
школа и женски пансион
Сцената представлява естрада на един от провинциалните клубове.         

НЮХИН (с дълги бакенбарди, без мустаци, в стар протъркан фрак влиза величествено, покланя се и си оправя жилетката) Милостиви госпожи и в известен смисъл и c милостиви господа! (Разресва си бакенбардите.) Жена ми предложи да ви изнеса тук с благотворителна цел някаква популярна лекция. Какво пък? Като е рекла лекция, нека бъде лекция – на мен в края на краищата ми е все едно. Аз, естествено, не съм професор и нямам никакви научни звания, но въпреки това ето, вече трийсет години непрекъснато, дори бих казал в ущърб на собственото си здраве и прочие, работя над строго научни въпроси, размишлявам и даже понякога пиша, представете си, научни статии, тоест не чак научни, ами ей така, извинете за израза, уж нещо като научни. Между другото тия дни написах огромна статия, озаглавена: „За вредата от някои насекоми“. Дъщерите ми много я харесаха, особено за дървениците, но аз я прочетох и я скъсах. Все едно, колкото и да пишеш, без прах против насекоми няма да мине. У дома даже в пианото има дървеници…
За тема на днешната моя лекция си избрах, тъй да се каже, вредата, която носи на човечеството употребата на тютюна. Самият аз пуша, но жена ми нареди днес да ви говоря за вредата от тютюна и следователно няма място за повече приказки. Като е рекла да бъде за тютюна – на мен в края на краищата ми все едно, а на вас, милостиви господа, предлагам да се отнесете към днешната моя лекция с необходимата сериозност, инак, току-виж, станала някоя беля. Ако пък някой се плаши от суха, научна лекция, ако някому не харесва, може да не ме слуша и да си върви. (Оправя си жилетката.) Особено моля за внимание присъствуващите тук господа лекари, които могат да извлекат от лекцията ми много полезни сведения, защото тютюнът, освен неговите вредни действия, се използува също и в медицината. Така например, ако затворим една муха в табакера, тя ще умре вероятно от нервно разстройство. Тютюнът е предимно растение…
Когато чета лекция, обикновено намигам с дясното око, но вие не ми обръщайте внимание; това е, защото се вълнувам.
Аз съм твърде нервен човек, общо казано, а с окото започнах да намигам в хиляда осемстотин осемдесет и девета година, на тринайсети септември, деня, когато жена ми роди, в известен смисъл, нашата четвърта щерка Варвара. Всички мои дъщери са родени на тринайсето число. Впрочем (поглежда часовника си) поради ограниченото време нека не се отклоняваме от темата на лекцията. Трябва да ви кажа, че жена ми държи музикална школа и частен пансион, тоест не точно пансион, ами ей така, нещо подобно. Между нас казано, жена ми обича да се оплаква от недоимък, но все пак е поскътала нещичко, примерно около четирийсет или петдесет хиляди, а аз нямам ни копейка, ни грош – е, какво да ви разправям! В пансиона съм нещо като отговорник по домакинската част. Аз купувам продукти, държа под око прислугата, отбелязвам разходите, подшивам тетрадки, изтребвам дървеници, разхождам кучето на жена си, ловя мишки… Снощи имах задължението да дам на готвачката брашно и масло, защото трябваше да приготви блини. Тъй че, с една дума, днес, когато блините бяха вече изпечени, жена ми дойде в кухнята да каже, че три от нашите възпитанички нямало да ядат блини, защото им се подули сливиците. Така се оказа, че сме изпекли няколко блинн в повече. Според вас, как трябваше да постъпим? Отначало жена ми нареди да ги сваля в зимника, а сетне помисли, помисли и каза: „Яж ги сам, плашило.“

Когато е в лошо настроние, тя ме нарича или плашило, или змия, или сатана. Какъв сатана съм аз? Тя винаги е в лошо настроение. И аз не изядох блините, а ги нагълтах, без да ги дъвча, защото непрекъснато съм гладен. Вчера например не ми позволи да обядвам. „Тебе, вика, плашило, за какво трябва да те храня…“ Ние обаче (гледа си часовника) се поувлякохме и донейде се отклонихме от темата. Нека продължим. Макар че, естествено, сега с по-голямо желание бихте чули романс или симфония някаква, или пък ария… (Запява.) „На нас окото ни не трепва в боя…“ Вече не си спомням откъде беше това… Между впрочем пропуснах да ви кажа, че в музикалната
школа на жена ми, освен домакинските задължения, трябва още да преподавам математика, физика, химия, география, история, солфеж, литература и прочие. За танци, пеене и рисуване жена ми взема допълнителна такса, макар че танци и пеене също преподавам аз. Музикалното ни училище се намира на Пятисобачая улица, номер тринайсет. Затова сигурно и животът ми е такъв несполучлив, защото живеем на номер тринайсет. И дъщерите ми са раждани все на тринайсето число, и къщата ни има тринайсет прозорчета… Така де, какво да ви обяснявам! За договаряне можете да намерите жена ми вкъщи по всяко време, а програмата на училището, ако желаете, се продава при портиера по трийсет копейки парчето. (Вади от джоба си няколко брошурки.) Ето, ако искате, мога да ви дам. По трийсет „копейки парчето! Кои желае?

Пауза.

Никой ли не желае? Тогава по двайсет копейки! Жалко. Да, номер тринайсет!

В нищо не ми върви, остарях, оглупях… Ето, чета ви лекция, изглеждам весел, а отвътре така ми напира да викна с пълно гърло или да полетя някъде през девет земи в десета. И няма на кого да се оплачеш, чак на крясък те избива… Ще кажете: ама дъщерите. Какво дъщерите? Аз им говоря, а те само се смеят… Жена ми има седем дъщери… Не, сбърках, шест, струва ми се... (Живо.) Седем! Най-голямата Ана е на двайсет и седем години, най-малката – на седемнайсет. Милостиви господа! (Оглежда се.) Нещастник съм аз, превърнах се в глупак, в нищожество, но в действителност пред вас стои най-щастливият баща. В действителност така трябва да бъде и аз не смея да говоря иначе. Да знаехте само! Преживях с жена си трийсет и три години и мога да кажа, че това бяха най-хубавите години от живота ми, не точно най-хубавите, ами ей така, въобще. С една дума, те отлетяха като един щастлив миг, собствено казано, да вървят
по дяволите. (Оглежда се.) Впрочем, струва ми се, тя още не е дошла, няма я тук и можем да говорим, каквото си искаме…
Аз ужасно се страхувам… страхувам се, когато ме гледа. Да, та това казвам: дъщерите останаха неомъжени толкова дълго време сигурно, защото са стеснителни и защото мъжете никога не могат да ги видят. Жена ми не иска да дава вечери, никого не кани на обяд, тя е много стисната, сърдита, свадлива дама, и затова никой не идва у дома, но: Ще ви кажа под секрет… (Приближава до рампата.)
Можете да видите дъщерите на жена ми по големи празници у тяхната леля Наталия Семьоновна, оная същата, дето страда от ревматизъм и носи една такава жълта рокля на черти петна, сякаш цялата е посипана с дървеници. Там сервират и закуски. А когато я няма жена ми, може и това…(Прави знак, като че пие.) Трябва да ви кажа, че се напивам само от една чаша и тогава на душата ми става хубаво и същевременно толкова тъжно, че нямам думи да го изразя; припомням си, кой знае защо, младите години и, кой знае защо, ми се иска да избягам, ах, да знаете как ми се иска! (С увлечение.) Да избягам, да зарежа всичко и да бягам, без да се обърна… накъде?
Все едно накъде… само да избягам от тоя мизерен, (просташки, безсмислен живот, който ме превърна в стар, жалък глупак, в стар, жалък идиот; да избягам от тази глупава, дребнава, зла, зла, зла скъперница – от жена ми, която ме мъчи трийсет и три години; да избягам от музиката, от кухнята, от парите на жена си, от всички тия глупости и простащини… и да спра нейде далече-далече в полето, и да стоя като дърво, като стълб, като градинско плашило под широкото небе, и цяла нощ да гледам тихата ясна месечина над мен, и да забравя, да забравя… О, как бих искал да не си спомням за нищо!.. Как бих искал да захвърля това омразно, овехтяло фракче, в което се венчах преди трийсет години… (смъква фрака си), с което постоянно чета лекции с благотворителна цел… На ти! (Тъпче фрака си.) На ти! Стар съм аз, беден, жалък като ей тая жилетка с нейния протъркан, излинял гръб… (Показва гърба си.)  Нищо не ми трябва! Аз съм по-възвишен и по-чист от всиччко това, някога бях млад, умен, учех в университета, мечтаех, смятах се за човек… Сега нищо не ми трябва! Нищо друго, само спокойствие! (Поглежда встрани, бързо си облича фрака.) Обаче зад кулисите стои жена ми… Дошла е и ме чака там… (Гледа си часовника.) Определеното време изтече. Ако ви попита, моля ви, умолявам ви, кажете й, че лекцията се е състояла… че плашилото, тоест аз, се е държало достойно. (Гледа встрани, покашля се.) Тя гледа насам. (Повишава глас.) Като изхождаме от положението, че тютюнът съдържа страшната отрова, за която току-що ви говорих, не бива в никакъв случай да пушим и аз ще си позволя, в известен смисъл, да се надявам, че от тази моя лекция „За вредата от тютюна“ ще има някаква полза. Това е всичко. Dixi et animam levavi!* (Покланя се и величествено излиза.)
 Завеса

1902
* Казах и си облекчих душата! (Лат.) – Б. пр.
 Превод Иван Николов