Четири стихотворения от Румен Леонидов, писани през 70 -те години,
за колекцията на проф. Цочо Бояджиев, която подготвя за издателството
на Даря Хараланова
Аз съм свидетелят
на есенното тържество,
на паниката между дървесата.
Аз съм
обвинителят,
и подсъдимият,
и още:
аз съм палача!
Край… С многоточие – врабци.
Най-после
зелените ми сънища окапаха,
окапаха
и почна черно –
бялото бълнуване.
Край!
Безкрайните воали на мъглата
падат…
И шепота на локвите приижда.
Младежки побелялата глава на вятъра
заканително ми се покланя вече…
Край!
Сезон – архив,
абсурден филиал
на още по-абсурдна филмотека.
киносалон с балтон.
с хобот от пара.
И влага, и висулки лед…
Изчезнала стена отляво
и стъклена луна лукава
от млечен мрак
и хладен мрамор…
Край.
Отново ще си спомним думите,
изречени във грохота
на пролетта.
Отново ще си грабнем шапките
забравени,
когато се забравяхме от крясъци,
когато ругаехме възторжено небето
и когато
потъвахме в зелените вълни на любовта.
Събличахме
натрупания гняв
и го захвърляхме на пясъка
и се прегръщахме и падахме,
и падахме,
и падахме,
и падахме…
Край.
Къде сте, братя охлюви,
къде са слюнките,
с които ви заплюхме –
плюйте ни!
Къде сте, костенурки мили –
дайте ни подслон
под вашата несигурна черупка!
Обвийте ни с коприната,
с която сте обвити,
какавиди!
Жени презрени – отмъстете ни –
снесете ни
като кукувици
в часовниците на стените,
където
цъкат мъртвите яйца на времето!
Дърво замислено,
птицегадателю,
глупако,
пусни ни в порите на твоята
гниеща кора!
…Край.
Има ли врабци все още?
О, подли отпечатъци
в жестокия сън на лъжата –
санскритски надпис на смъртта –
подпис
в архиви на големите предателства!
Край!
Край!
Край!
Край – без многоточие.
Без – мълвие!
Без – смъртие!
Без – подобие!
Без – съмнение!
Без – церемонно!
Край.
Но идват други птици…
И в процепа на хоризонта
аз виждам
нови хоризонти,
и още по-нататък виждам
клюнът на щъркела червен,
който ме е донесъл,
и нарекъл,
и обрекъл
да бъда стон в утробата на мрака.
Братя…
Мой малък, уплашен по рождение човек,
ти си връхна дреха на душата ми,
ти си едно жестоко изключение
в синдромите на тоя свят…
ххх
Мой малък уплашен човек,
вкопчен в опашката на времето,
положителен антигерой на епохата –
все едно ли е
нищожен ли си, или унищожен?
Ти участваш в хаоса, в движението –
от къщи на работа,
от работа в къщи,
ти имаш собствен слънчев часовник
и собствен малък уплашен човек,
но зависи ли нещо от теб,
щом си зависим от всичко?
Мой малък, забравен, готов за подвиг човек –
аз не съжалявам
лудите си братя
и никога не съм се хилил
на хората,
замислени за цвета на небето,
нито на глупаците,
загрижени за теб –
мой малък, много малък и много уплашен човек!
Нищожен или унищожен
може би е все едно?
Ти знаеш за какво живееш.
Но знаеш ли за какво ще умреш?
И като те гледам,
забързан за никъде
как
си загърбил звездната карта
над себе си
и как
ако спреш,
все изправен стоиш,
с ръце в джобовете,
с лице към стената на живота
като в обществена тоалетна,
аз се питам:
защо така е стегната душата ми
в този бял и много мръсен шлифер?
БЯС
От моя вой не паднаха звезди.
От моя лай керваните не спряха.
Пролях кръвта си в лунните бразди,
където млечните стада пасяха…
Защо ми е все този верен нюх?
Овцете или глутниците мразя?
Което трябваше да чуя – чух!
Което трябва да се пази – пазя!
…А още чаткат моите зъби.
И с моя поглед се смразяват още.
Живее този, който ме преби –
в небето светят стъпките му нощем.
Но аз от бяса си не се отучих –
ще докърви и вярата у мен…
Бездарно е да си овчарско куче.
Жестоко е от вълк да си спасен.
ЗВЪНЕЦ
Додето джапа с посинели нозе
и подсмърча под стрехите дъждеца,
ще скъса синджира небесното псе
и ще изохка в съня си мъртвеца.
Додето светкавици съскат отвън
и се кикотят устите на мрака,
ще стрие стъклата първият гръм
и тишината ще млъкне прегракнала.
И удар ще срути вселенския зид,
и ще раззинем гърла онемели,
на две ще се сцепи въздушният щит
и ще запърха в гърдите ни хелий…
И някъде огън ще вирне глава,
и ще се впият в очите ни нокти,
ще лумнат косите ни като трева,
и ще падне месото от кокала…
Ще искаме всичко това да е сън,
да се събудим в чаршафите потни…
Ще хрясне обаче последният гръм,
И ще престанем да бъдем животни.
