Вир, разказ от Боян Биолчев

Какво можеш да научиш в една селска кръчма?
Ще разбереш онова, което е станало вън.

A ако си със саката приказка и петимен за слушане, ще научиш един куп неща, които се забравят веднага, три-четири, които се помнят и след изтрезняване и едно-две, дето, като се сетиш за тях, ще ти дойде пак да се напиеш…

Всичко това е приказка на Цъфти – кръчмарския син, дето не влизаше в кръчмата. Него най-често можеше да го видиш на мегдана, подпрян на електрическия стълб, на който висеше измъченият високоговорител на радиоточката. Така го и запомниха със замъглените си глави пийналите, които излизаха от кръчмата, поглеждаха към стълба и спираха при Цъфти, защото знаеха, че той, както ги следи с присвито око, ще процеди пет шест думи, дето хем брулят уши, хем те съдират от смях. И после ги повежда към края на селото, защото истинското пиене е само на чист въздух.

Като го гледаш – източен, с едри рамене и тежка ръка, ще си помислиш, че баща му е някой мълзелив дебелак, дето едва си мърда пръстите по чашите и бутилките и стърчи над тезгяха като изпразнена бъчва. Но Цъвти, тоя едър веселяк имаше ситен и зъл баща, който едва си опираше носа в поцинкованата ламарина, а очите му все бяха обърнати на калъч. Извън кръчмата мълчеше така, че не го бяха чули да поздрави на празник, но зад тезгяха приказката му се развързваше в псувни към клиентите. В кръчмата всички момчета, които вземаше за помощници, трябваше да подскачат, за да видят какво има в чиниите по масата. А ако някое се решеше да порасне, той вадеше нанизи от люти кавги за всичко, докато момчето се сетеше да си иде.

С жена си се бе сдърпал на кръв толкова отдавна, че тези, които пиеха при него още от онова време, го закачаха, че го е зарязала, защото едва и стигаше до кръста, а той размахваше свирепо пръст сякаш искаше до им набие в главите, че тя е пораснала след светбата. Цъфти беше взел от нея само ръста, защото тя ходеше с едно присвито око и едно разиграно, да се чудиш кое от кое по-зло. Нарочеше ли някого, зърнеше ли го, започваше да му керещи отдалече и понеже при това положение никой не я приближаваше, беше свикнала да врещи на всички. Хляб да си поиска в хлебарницата, продавачката оправя забрадката си и е готова да й даде два, опашката, която си е плашлива по природа, се размърдва с втренчени настрани очи. Ако се случеше някога да застанат с кръчмаря близо един до друг на спирката на автобуса, не се знаеше дали тя го сплесква с присвито око, или се мъчи да го уцели с разиграното, докато той високомерно мълчеше отдолу.

Нямаха официален развод, но той се беше заинатил още на втората година, и въпреки детето, нарусна къщата с израз на победител. Вдигна си една стаичка върху голата плоча над кръчмата, която беше застроена по един план и спряна по друг и седеше наполовина както всичко останало в селото. Стаичката щръкна върху открития бетон подобно на будка. А той висеше в нея от двайсет години и от време на време се показваше на прозореца като регулировчик. Остави жена си не заради това, което си мислеха всички. Беше си внушил, че по кръчмено време тя прескача плета и се завира със съседа в неговото сено. Като я видеше със сламка в косата, побесняваше, а това ставаше често, защото тя нямаше навика да се реши. Но това никой не го разбра: нито жена му, която си обясняваше всичко с малкия му ръст, нито съседът, който бягаше от нея като всички и мислеше, че кръчмаря го гледа накриво заради една малка свада край плета без стопанско значение. Много хора се заканваха на кръчмаря, но като погледнеха Цъфти, само преглъщаха тежки глътки. Годините се нижеха и никой не го докосна с пръст. Много вероятно беше за това време никой да не е докоснал с пръст и жена му.

Трудно е да се каже при тоя случай кого водеха за виновен – устатата жена или проклетият ситнеж. Хората привикват с неща, които дълго време не се променят, и без да са си ги обяснили. Например никой не можа да разбере как една скандалджийка, подквасена със ситно кръчмарско семе, е родила толкова ухилено момче. Но го приеха така, защото си представяха, че господ го беше създал точно такъв напук точно на тях двамата…

Някак не го усетиха, кога е израсъл. В будката на кръчмаря нямаше място за втори човек, та дори и по-малък от него. Майката се щураше по мегдана така внезапно и толкова забързана нанякъде, сякаш не беше оставила никой вкъщи, и ако не наругаеше някого, така си изчезваше без следа. А момчето се спираше при всякого и преди човекът да отвори уста, се разливаше цялото в усмивка. Хора го срещаха през деня, сякаш се появяваше едновременно на три улици. Като си налегнал някаква работа с чук и си удряш пръста, чукът хвръква настрана заедно с псувнята, а от събралите се все ще се намери някой, който да обясни как се работи с тоя инструмент. Но Цъфти сграбчва чука и му вдига скандал като на жив виновник:

– Как така, откъде накъде ще удряш ти добрия си стопанин!

Е, случваше се някой за друго да изругае, защото все пак има и темерути в селото – Цъфти не трепва, защото е претръпнал от майка си, гледали са го свирепо и от ниско, и от високо. А срещне ли след време темерута, засмее се, стисне си ръката с колене и подскочи няколко пъти така, че смехът се промушва в ушите през мъжката проклетия.

Връстниците му вървяха с източени вратове след него като кучешка бесовица, та да не изпуснат някоя приказка и когато той млъкнеше за малко, не си правеха труд да си приберат устата, само тия, които бяха по-далече, непрекъснато питаха: „Какво, какво?”, без да им отговори някой, защото Цъвти вече подхващаше друго. Можеше да измисли сцехория и за самотна гарга. Като набра ръст и момчетата започнаха да го слушат, се случваше да пресече с една дума всеки, който се мъчи да говори дълго без да знае точно за какво, а Цъфти да не знае какво да добави. Щом застанеше под високоговорителя на мегдана, около него се събираше тълпа в очакване на новините. Когато гласът на диктора се разнесеше тържествено отгоре, Цъфти изчакваше с присвито око да уцели мястото и казваше нещо, от което край стълба избухваше такъв смях, че тълпата ставаше веднага двойна.

Той не влизаше в кръчмата, но затова пък пиеше юнашки на ливада. Събираше приятели с чисти гърла и люта глътка. Палеха огън край някой плет извън селото, връзваха панделки от кренвирши на бутилките и пееха с такова настървение, че виното бълбукаше в стомасите. Нощта се блъскаше още по-настървено в жълтите езици на огъня, отскачаше изпарена встрани, за да отслони лицата на момчетата, на които им беше студено в гърба, влажно отдолу и непоносимо горещо отпред. Сутринта на ливадата лъсваха в ниските лъчи на слънцето празните бутилки край пепелище като от нестинарско хоро, а отстрани стърчаха само няколко кола от плета, сякаш за да знае собственикът къде да вдигне нова ограда.

Правеше ги тия неща, но на него рядко поглеждаха с криво око. Тия, с които ходеше, ядяха бой или плащаха, той минаваше с една широка усмивка и две-три думи, от които стиснатата селска душа се разтваряше без да го иска и без да знае защо. Викаха го по сватбите и го слагаха да седне на високо място, та да се вижда. Булката пълзи между масите, цялата набодена с банкноти, а хората гледат него и се смеят в аванс. Знаят, че няма начин да не изтърси нещо. После сватбата тръгва подир знамето надолу към мегдана. Почва хорото. В средата циганите свирят така, че не се разбира кога си поемат дъх. А той не се хваща веднага. Изчаква да се стръска виното в краката, да стане по-послушно хорото и тогава с един скок се хваща отпред и го повежда. След малко всеки се разминава с всеки, а от двете страни на хорото се източват колони от леки коли, от които само първите се решават да свирят с клаксона. От птичи поглед хорото с колите изглежда като тиган с две дръжки, но къде ги птиците при тоя шум. Има само няколко изтерзани гарги, които от време на време се обаждат като клаксон на инвалидна кола от върбата. Пътниците се възмущават. Шофьорът, държан цял ден далеч от пиенето, мълчи навъсено, а Цъфти прокарва хорото покрай него, усмихва му се и удря една ситна стъпка в повече – ей така, от него да мине. И винаги става едно и също – хем да се ядоса човек, хем да се усмихне и понеже ядът е по-серт от усмивката, изпращява и се счупва и лицето става по-ведро.

Никой не знаеше защо му казваха Цъфти, но това име така му прилепна, че истинското му никой не помнеше. Забравиха откъде идва, от коя къща е изпълзял на селската улица. Чакаха го навсякъде, сякаш не беше дете на ситния кръчмар, а всички мъже в селото му бяха въртели маята, и сякаш не беше го родила, може би тичешком, устатата му майка, а всички жени бяха усетили гъдела на тоя смехурко в утробата си.

Радост голяма настъпи и цялото село донесе дарове, когато той се ожени за едно мълчаливо, замислено момиче. Сираче. Той се прибра за известно време в къщата й, но, изглежда, му се видя тясно вътре и си измисли, че е повреден покривът. Цял ден стърчеше горе, сменяше здрава със здрава керемида и я хвърляше долу да се счупи. И дебнеше само да се зададе някой, за да започне приказката. Жена му го викне за обяд, а той спусне котелката на канап и каже:

– Дай чорба…друго не ща…

Съседът му имаше петле ветропоказател на комина, което непрекъснато скърцаше, защото в това село два часа не се задържаше един вятър. Цъфти върза за комина на къщата жив петел и като свърши поправката на покрива, се качваше горе да го храни. Жена му мълчеше, но хората виждаха, че очите й тъжно святкат в прозорците, щом го усетешие че слиза долу, докато той, за голяма радост на събралата се тълпа, обясняваше на петела, че трябва да се научи да се върти по вятъра. Обещаваше за това да му качи кокошка. Жена му не издържа и се разкрещя да престане да я прави за смях пред хората. Той се срина по керемидите и се прибра в къщата, но след малко излезе с тесла в ръка и започна да кове пейка до оградата. Там беше най-усойното място. Пейката събираше влага няколко дни и след това той я разцепи със секирата.

– Кой ще си троши задника в тия тараби!

Ден след това обеща на жена си, че ще се поправи. Той го разбираше така – излезе навън на пазар, долети обратно като лястовица под стреха – хвърли пълна торба, захапе сух залък и излети обратно. Не беше чудно, че от тая работа нищо не стана, но когато се разделиха и той отново се появи вечер на мегдана, всички жени гракнаха срещу нея. Тя стана още по-замислена, само когато минеше край намръщени, втренчени в нея жени подвикваше, че на нея й трябва мъж, а не радиоточка: Вкъщи всичко се срива, той поправя здравото, ходи да бие плоча на съседите, запилява се чак в горната махала, защото на някой се срутила оградата… Тия, които я познаваха по-отблизо, знаеха, че накщрая тя му беше заключила вратата, след като цял ден беше преграждал с чимове голям вир на реката, подкрепян енергично с викове от тълпа ухилени хлапет. На децата правеше радост, а къщата му като бояджийски килер: и бравата щракна.

А вирът се изтегли чак до големите каменни плочи край върбите, набразден от умиращото пред стената течение. Синкав и дълбок вир, който побираше цялото отражение дори и на най-високото дърво.

Въпреки жегата, планинска вода е сковаващо студен,а че като я разплискваха за съвсем кратко, децата разтреперани тичаха да се залепят по корем на нагорещените каменни плочи.

Откак беше станал достатъчно здрав, за да лее бетон, нямаше бетонна плоча в селото, на която да не бе работил. С него се събираха приятелите му и тия, които обичаха да го слушат отблизо. А от това място няма по-добро за приказка; кофражът леко скърца, арматурата прозвънва, вятърът те разхлажда, ръцете ти заети, да не е скучно на тялото, а устата си вършат тяхната работа. Два пъти да се засмееш от сърце на открито, слизаш на земята с пълна душа. И тогава започва най-хубавото пиене, с отмалели ръце и подсладен ум. А понеже очите ти са изгорели от слънцето, идва нощта и махва света от тебе, да не ти се бърка в глътката и да посуква мислите нанякъде.

Последната плоча, която изля, беше на хубаво място, в горната част на селото, откъдето се виждаше всичко като на длан. Въздухът трепереше в жегата, отгоре планината дишаше тежко като човек, болен от задух и от билото й се оцеждаше пелерина от облачета. Всичко бе подредено, както трябва: вече бяха приготвили дървата за огъня, виното се студеше в реката, хората бяха повече от трийсет и бетонът им тежеше. Свършиха по-рано, към три часа, в най-горещото. Плочата се замаза отгоре и когато слязоха, видяха над нея едва забележима омара. Беше рано за огън и той предложи да се изкъпят във вира, за да пресекат жегата.

Реката идеше от усойната долина, в която никога не грееше пряко слънце. Провираше се през гората, после бълбукаше под огромните листа на лопуша и след един изровен от пороите завой се втурваше към селото – студена и гъста, разсветлена като крило на бръмбар от неочакваното слънце. Спираше се за момент, за да си поеме дъх до стената, която беше построил той, провираше се през пролуките ѝ и отново се събираше, за да потече надолу, отмятана от камък на камък.

Той се затича още щом пред очите им блесна вирът, но се спря, обърна се към момчетата и изтърси нещо такова, че се разнесе глъмогласен смях и още преди да откънти, Цъфти изписа равна дъга във въздуха и се гмурна в дълбокото, а водата се затвори след него със звънък фонтан от пръски. Някои още се смееха, когато първите усетиха, че той не излиза. Заобиколиха вира и миг след това водата закипя от тела. Беше достатъчно прозрачна, за да го видят веднага. Той лежеше, прислонил глава до един камък. Извлякоха го веднага, объркани, задъхани от студеното, пречейки си един на друг, и се опитаха да му правят изкуствено дишане. Ръцете му се оставяха в техните, накъдето го обърнеха, и трябваше да мине дълго време, докато момчетата се примирят, че от това няма смисъл, макар в самото начало да бяха усетили, че не е жив.

Оставиха го под една елша на плътна сянка, в недоумение какво да направят. Тичаха край него, загледани встрани, защото не смееха да се погледнат в очите. Някой изкрещя за доктор. Довлякоха го от една вила, зачервен, зле прикрил яда си, че го вдигат от дрямка, но той само вдигна рамене и им каза да се обадят да го приберат. Слънцето беше прескочило реката, когато след часове пристигна линейката. Шофьорът се наведе да я огледа отдолу дали не се е подбило нещо на камъните, а лекарката махна с ръка на санитаря още щом погледна лицето на Цъфти. Прибраха го и линейката се изгуби така бързо и неочаквано, че въздухът мъртво застина преди часа на вечерния планински вятър.

Момчетата не мърдаха. Едно беше ясно – дървата за огъня ще си останат така. Някак неусетно, без приказка, те насядаха под елшата, където бе положен Цъфти. Изпратиха човек за виното и когато той го донесе, отпушиха бутилките с вкоравени от бетона длани и поляха вино на мястото, където сякаш още беше лицето на Цъфти. После започнаха да пият. На големи глътки, както жетварите пият вода, нетърпеливо като хора, които трескаво бягат в пиянството. Той сякаш лежеше успокоен сред тях. Във въздуха като летни паяжини висеше ехото на последния смях, който беше бликнал след последната му жива приказка, а момчетата потъваха в мътните кръгове на бързото вино, загледани в себе си с една непоносима и безвъзвратна вина.

Никому не дойде на ум да извикат майка му и баща му, да им се каже поне какво е станало. Нямаха място тук, под елшата. Всички знаеха, че тя ще се разврещи, а Цъфти имаше нужда от тишина и спокойствие, да си лежи в очите им така, бледен като сваления от кръста Христос, изписан върху стената на селската черквица от предана и нескопосна ръка. Пиенето вършеше своята работа, както винаги, и от един момент нататък момчетата усетиха, че драскотината на вината се огъва в гърдите им и на нейно място идва успокоението, което бе останало след него, както някога се пълнеха до насита с неговия смях. Пияният обикновено обърква каквото може, но се случва да види изведнъж нещо, край което се е въртял като сляп с лепкавия акъл на трезвения: под елшата Цъфти си беше останал същият, нямаше я само усмивката му. Вместо нея на лицето му имаше една сънна леност като на човек, свалил тежък товар от гърба си. И стана ясно, че не му е било леко да израсте усмихнат сред ругатни и смачкани от дребни ядове хора, да няма къща и жена, нищо твърдо, на което да стъпи здраво. Добре беше, че си бе отишъл – щяха да останат баща му с поцинкования тезгях, майка му, сплескала света с окото си, щяха да останат ония, които са свикнали да се смеят наготово…

А момчетата седяха под елшата, припомняха си по нещо смешно от Цъфти и подсмърчайки триеха очи.