
Сашо Серафимов
Творчеството на В. Славов живее в един емигрирал свят, в свят, в който родната къща е повод за болка, в свят на вечно търсещия непогален от съдбата очевидец. Казвам очевидец, защото независимо от безкрайните препятствия, пред които е застанал и ги преодолява, той не се оплаква, не се окайва, а с емоционалния глас на наблюдател, разкрива техния генезис.
И да не познаваш историята за белия кит Моби Дик и капитан Ахав, превърнала се в мит, ти попадаш сред каменоломната на думите, сред техните стряскащи стрели, които се забиват в поетичното ти съзнание и усещаш как смисълът се оцежда в откровението на една непосилна съдба. „…подобно гузен спомен дето всеки крие и в дъното на паметта полага.“
Поемата „Ахав“ е една жестока алегория за живота на човека, за онова хилядолетно гонение между Бог и човек, а тук в случая, между човека и Моби Дик. Оня непрестанен въпрос, които няма отговор, защо сме тук на земята, кои сме, къде отиваме и защо това постоянно усещане че сме сами, изоставени, прокълнати в тази земна пустош.
Картината, в която се разиграва драмата, няма граници – и в океана и на сушата, там е огромната пустиня, и там се преплитат човешките пътища. Една самотна баладичност, един хладен повей от неосъзнатите бури в душата, понякога толкова силни, че губиш представа за човешкия си образ.
И тук се сещам за поемата на Йордан Кръчмаров „Балада за летящия холандец“ изградена от този мит. Има някаква близост между тях – в градуса на емоцията, в неподластната воля на капитаните, в тяхната отчаяна борба и в тяхната саможертва. Единият за да убие кита, другия да приеме смъртта като утеха. И двамата вървят към целта си без капка самосъжаление.
Но докато при Данчо Кръчмаров поетичния разказ е от първо лице, в поемата на Славов е в трето лице. Но и при двамата дълбочиината на словото се постига от мъдростта и енергията бликаща от грохотно падащите думи и възпламеняващи се от напрежението в тях.
Васил Славов:
„…Полита Белият, изпънал струни – играе, пърха и кръжи,
дете на слънцето и на звездите, бучи, премята се, морето ври,
а някъде, върху дъските коленичил, един умиращ като в сън ридае
видял мечтанието свое преди да пренесе торбите си в безкрая,
отрекъл се от копието тежко; защо ли тъй очите му горят,
дали отново ще прогледнат и ще се върнат при Сънят.
Последен гръм… Прохожда тихо. Вълните крият белолобото китле
и две залутани по пътя пръски докосват посивялото лице,
което чезне в разтрошената гемия – часовник с времето умрял,
последният от всички солни хора, съдбата си като кошмар прозрял,
успял в невидими лъчи, загубен и сакат да се пречисти,
да среже пътя, миналото да обели, тъй както люпи тежките си мисли…“
Йордан Кръчмаров:
„….СНОЩИ, ИЗДУХАНА ПРЕЗ НОЗДРИТЕ НА УРАГАНА, НА ПАЛУБАТА ПАДНА
ИЗВАЯНА ОТ КАЛ ЖЕНА… ДРИПАВА И ГРОЗНА. СЛЯПА.
Протягаше ръцете си към мен и все по-ясно чувах стенещия глас, докато една вълна не
го разми и го отнесе с грохот в мрака:
Капитане, знаеш ли какво е
наказание?
Забравил съм. Не мога да си спомня…
Но знам, че имаше земя, пристанища и кръчми… Преди хилядолетия една проститутка
на моето рамо заспа и се превърна в цвете.
Сега е прах, постеля за щуреца.
Може би сънят е
наказание?
А колко нощи не съм спал!… И не успях да преброя звездите. Всяка вечер в небето над
мене избухваха все нови и нови, сякаш пасажи невиждана риба хвърля облаци млечен хайвер.
Вих под звездите – самотен и дрипав. От гърдите си с нокти кожата драх. С пепел посипвах косите си…
Знае ли някой, защо оцелях?
Може би смъртта е
наказание?….“





































