„Хроники на неведомото“ от Николай Терзийски
Два пъти започвам тази книга, но пиша това, вярвайки, че както за всичко в живота, така и за книгите има точен момент. Днес успях да затворя последната страница, след която буквално гледам в точка. Както пише в този удивителен роман:
„Случайността е най-голямото доказателство за съществуването на Бог. Случайността ражда и най-голямата магия.“
А тази книга е магия. Дори не знам как да я опиша и въпреки, че финалната част не ми допадна и за мен беше абсолютно излишна, това сигурност ще е една от книгите, за които дълго ще мисля и ще препоръчвам от сърце.
„Хроники на неведомото“ е мащабна история, разгръщаща се в рамките на няколко поколения още от времето на турското робство до наши дни, че и в недалечното бъдеще. В сърцевината ѝ е убийството по погрешка на едно дете, което заплита като кълбо прежда живота и историите на всички замесени.
Хареса ми по колко интересен начин авторът е засегнал темата за родовата памет. Защото в кръвта на всеки един от нас живее част от всички наши предци. И наивен е този, които смята, че колелото не се върти и съдбата не си знае работата.
„Всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите…“
Книгата отчасти бих сравнила по мащаб и усещане със „Сто години самота“, побългарен вариант. В нея старица говори с глас „като на току що опечен хляб – с твърда, ронлива кора, а отвътре мек и топъл“; змия се пъхва в пазвата на жена; братя обичат една жена; има вълшебно огледало и стар часовник, спрял завинаги на един час, Моцартовата симфония #40 звучи през страниците и вековете, има магия, има красота на изказа, има човешки съдби и най-вече има смисъл. След такава книга всеки от нас остава със собствените си мисли и въпроси, които четиво като това поражда: за неведомите пътища на съдбата, за смисъла на човешкия живот, за това, което тече във вените ни, за децата: всяко едно от които е едно малко чудо. И за всичко, което с действията си днес, оставяме на поколенията утре.
„Знае се, че обичта избуява в сърцето като плевел, по повика на слънцето. Не можеш да я изтръгнеш и пребориш. Само ако остане без слънце, изсъхва, или ако е крехка, ветровете може да я обрулят.
С нейната сестра омразата е друго. Тя се засажда като капризна фиданка трябва да я поливаш и пазиш отпървом, ама щом порасне и заздравее, разцъфтява и дъкбоки корени пуска.“
„Разпалвал се само като говорел за музиката. От дядо си знаел, че имената на нотите съчетават Господ, материята и чудесата, слънцето и седемте планети, Млечния път и небесата. Затова музиката била универсалният език, който изразявал всичко неведомо за хората.“
„Случайността е най-голямото доказателство за съществуването на Бог. Случайността ражда и най-силните съмнения в Него. Случайността е като химично съединение, което никога не ем разгадали и няма да успеем а проучим.“
„Не е важно какво знаем и какво помним. Важното е в какво вярваме.“
Тази книга е абсолютен шедьовър.
Препоръчвам ви и „Отлъчване“на същия автор. Ако не сте я чели
„Но кой може да определи жанра на живота? Та той е толкова трагедия, колкото и комедия. В него има точно толкова романтика, колкото и цинизъм… И в момента, в който не знаеш дали това, което ти поднася съдбата, е смешно или тъжно, дали е любовно начало или прелюдия към смъртта, нима точно тогава не живееш най-истински…?“
