НОЖЪТ ИЗЛЪЧВА СВЕТЛИНА от застиналото точно над главите ни слънце. Лъчите, особено осукани пробождат зениците ми, скалпели в ръцете на странника, който по-късно получи име по мястото, където живее днес – „Невадеца“. Остри си дървената подпирачка, която му помага по серпентините на каньона. Големия каньон. Име? Не питам. И той не пита.
Спрели сме се на десния бряг на Колорадо ривър, която като нож разсича скалната гръд на огромната цепнатина в червените скали, дялкана хилядолетия. Някой беше споменал, че дъното не всеки сто години спада с два сантиметра и половина. Сега стените на каньона са на близо две хиляди метра над бързоструйната река. До тук от хотела ни, който наднича предпазливо надолу са два и половина часа.
Невадеца изненадващо за тази пустош, в която доскоро се подвизавах аз – като първия човек, се измуши сякаш изпод земята, спря за секунди, загледан в мен, видимо изненадан и предпазливо приближи. Кимна мълчешката, извади големия туристиески, сгъваем нож, който беше натикал в калъф на колана си от дясната страна, отвори го и подхвана ръкоделието си – да подшили дървената щека, явно отрязана от дивите гори в местността. Взаимните поздрави се изразяваха в кимане с глава и думички, които потънаха в шума на реката.
– Швейцарски нож… – Подхванах пръв някакъв разговор, убеден, че едва ли ще се разбърборим точно сега, поизморени от дългото спускане.
– Харесвам Алпите в Швейцария, но не съм бил, а това е подарък от баща ми. – Насила наниза няколко думи, взел повод от въпроса ми и отново задялка пособието си.
И бегло спомена, че пресичал каньона между двете стени вече няколко пъти с приспиване на отсрещния северния бряг и все по този маршрут – по пътеката „Искрящия Ангел“, покрай Индиън гардън. И това беше всичко.
„КОГА ТРЪГВА КЕРВАНА през каньона?“ – Питам младата дама от рецепцията на хотелчето, довършвайки закуската си, която е включена в нощувката. Не искам да пропусна деная, нощната гледка от южната стена към това творение на природата с огромния диск на Луната покой не ми даде през късата нош. Придремвах няколко пъти, от разпарцаления си сън повече се уморих, отколкото да почина след като се добирах с двата полета и накрая и с автобус от Източния бряг до малкото хотелче в Гранд кениън вилидж, Аризона.
„Сто и двайсет долара.“ – Отговорът на младата дама ме блъсна в гърдите като ударна вълна. Нямах смелост дори да го повторя, стори ми се че не съм разбрал южняшкия и с разтеглени гласни английски. Бъзро се съвзех от агресията и.
„За тези пари, аз ще взема мулето през гръб и ще го сваля до долу, после пак така ще го кача обратно!“ – Дори не разбрах как се формира този отговор. Явно при самозащита човек е решителен. И непредсказуем.
Керванът се подготвя да поеме пътя си за еднодневния преход до реката и обратно, водачът подканя бодро туристите в това екзотично пътешествие, а аз преметнал раница през гръб с необходимите неща вътре, за които ни информира брошурата, ако тръгнеш сам пешком по виещите се серпентини към дъното на каньона си преговарям урока. Два литра вода, снак, плодчета и с една плашеща рисунка на раззинала уста змия с надпис под нея: „Следвайте пътеката, не се отбивайте встрани!“ Змията е гърмяща, мисля си и ще бъда послушен през целия път…
ИНДИЪН ГАРДЪН, нещо като малко селище в дивата месност са две средноголеми постройки, с малки прозорчета, забили поглед в земята, зидани от камък и грубо издялкани греди. Покрай селището е текла река, която в момента е замлъкнала кой знае от кога – пустиня; опустошеното от тежките жеги и сухия въздук дъно ни се зъби с черените си камъни. Дървено мостче проплаква жаловито в своята самотност, на няколко разкрача от къщите са опънати две доста големи палатки, край тях огнище, криви се простор, на който мята ръкави от надигналия се лек вятрец шарена риза. Признак за живот. Ако не е забравена от предните дни. Място злачно.
Ето и градината! Доста обширно място на което са поникнали нависоко дебелолисти зелени кактуси. „Частна собственост, минаването забранено!“ Подсказва надпис на плантацията.
ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ се преследваме с невадеца. Бил привърженик на бавното ходене, в планината никога на се бърза, чувам напътствията му и постепенно остана далеч зад мен. Все по рядко от серпентините на пътеката, коята този път пълзи нагоре, потънала в червен прах се мерне ярко оранжевата тениска, люшне се за миг като пламък в ниското и бързо угасне до следващия път, докато накрая съвсем се изгуби. Сухата, приведена напред от тежестта на раницата източена нависоко фигура, загорялото от слънцето скулесто лице, наподобяващо коренните индианци навахо и светещите му леко присвити хитряшки очи, които издават бърза мисъл и готовност да се притече на помощ на всеки, изпаднал в беда. Така се е запечатал образа му от онази далечна наша среща до днес.
МРАКЪТ БАВНО ПРИТИСНА скалите. От високото вече не се вижда нищо. Кой знае на къде е хванал моя нов познат. И точно в този момент Индиан гардът припламна в ниското.
Огън?
Огън!
Приседнах с хората край огнището.
Пламъци сгряха лицето ми…
ЛЮБЧО ме предупреждава, стори ми се с лека, едва забележима насмешка, бих казал дори снизходително, че сега койотите в квартала им си гледат малките и може и да ми препречат пътя, като отивам толкова рано за кафе. Аз не кандисвам. Рано? Рано е три след полунощ като ставам в дните за риба навътре в Океана. Връщам му сервиза: „Няма как да не ми излязат, ние журналистите тръгнем ли за някъде все изненади се сипят по пътя ни. Орисия…“ Той се чуди какво ще рече тази думичка орисия; като си толкова години в Америка, някои думички съвсем са изтъняли в съзнанието, не е нито стойка, нито преструвка. Естествен човек е. Чете се и в очите му.
НЕБЕТО в Сан Франциско сутрин обичайно е в миши цвят, времето е прохладно, за връхна дреха си е, но аз вече знам, че в тази част на Западния бряг, сиреч Пасифика така е целогодишно. На мен през цялото време, докато съм в този град ми пък ми е топло, даже ме избива на пот; не се чудете, нищо изключително, просто приятелите, срещите ми с тези хора тук топлят…
ТРЪГВАМ по първия баир още първата сутрин, след като предната вечер късничко пристигнах в града, известен още и като „огърлица на Тихия океан.“ Сравним единствено с Рио Де Жанейро. /И там съм бил./ На втората височина, за височините и баирите после, ме посреща табло. Зачитам се. Разяснява как да се държим, ако насреща ни изскочи опулена койота майка, обезумяла от глад. Викайте високо, гръмогласно, тя се плаши от хората / кой не се плаши от най-дивите животни, населяващи малката ни, красива и пленителна Планета, забавлявам се от Космоса, обаче. Ако сте излезли с кучето си, дръжте го здраво на каишка, защото…Абе не пише защо, ама всеки може да си тълкува сам. И най-важното – не оставяйте храна на койотите. Това също всеки сам да си го обясни.
ЛЕКО СПУСКАНЕ към малка търговска улица с каФенета, ресторантчета и хранителни магазини и след нея идва истинската височина – Опърления хълм, в Опърления квартал, където са ме приели в своя дом моите домакини / и за тях по-късно/. Тук вече е доста стръмно и се издиша доста шумно. Включвам на първа балканска, спомням си за нашите малки балканчета навремето, бая бензин ще ми трябва за тази височина. Опърлена от слънцето. Но какъв простор наоколо. И мъничките къщички, сякаш погледнати от самолет, и залива с корабите, рибарските лодки и платноходките – пристъпващи гордо като графини и някъде там долу бригада китайци, всичките роднини замятат тежки куки от пирс девет на Големия залив за тежки риби, за многолюдни софри; не се виждат от тук, но аз знам, че клечат там, чувствам ги с кожата си, бил съм с тяхната тумба.
Спирам се пред един „старец белобрад“ /от един шлагер/, който отдалече още е запалил фенера на добродушната си усмивка, в отоговор на моята също белобрада, води дребната си порода кученце. На каишка, разбира се. Този е чел предупреждението в ниското за койотите. Спираме се синхронно на крачка един от друг. Дъръ-бъръ. България. Усмивката още повече се е разтегнала по лицето на набора, той обаче е на слизане и сега му е широко около врата, ама мен ме чакат още виражи до върха. Държа се бодро, не свалям гарда, няма да излягам трикольора, я!
И пак нагоре-нагоре. Тръгнеш ли за високото, нещо външно от теб, ама по-скоро си е вътрешно, няма как да го определя категорично те тегли нагоре и нагоре. Майстор Манол? И неговия порив.
Там, горе се оставям на прохладния вятър, на моменти поривите са доста студени, като домашно ткана риза ти обгръща раменете, охлажда челото ти, а на теб наистина ти се иска да стоиш тук, изправен срещу града долу и просто да съзерцаваш великолепната, омайващата гледка.
Фриско…
ВЕЧЕРТА, в ресторантчето досами водата с чайките и мачтите на яхтите в градчето Саосолито, от другата страна на залива, след исполина Голдън Гейт бридж, препречил залива, свързващ двата бряга, след отбивката вдясно ще се прекласваме по вкусната екзотична храна, обединена под названието дарове от Океана. Няма да ги изброявам, да не правя скомина някому. Почти лято е, ама ние сме с топли якета. Верчето, жена му на Любо ме загръща: „Чичо Ачо, да не те простудим!“ Грижовна. От бебе е израснала пред очите ми в София. Сега не искам да гадая за годините и, защото ги зная, ама нека неопределено да кажа – над четиридесетте. Дама. С професия. И с авторитет в работата си. И син отличник в училище – Христо, който е сред учредителите на самодеен кино-клуб и който още от сега, едва в шести клас е решил да прави кино в бъдеще. Ей го къде е Холивуд, трябва само да се спуснеш на юг по „петицата“ и за няма и 5 часа си там. Да му го пожелаем!
ПОПИТАЛИ Марк Твен в едно интервю кога в живота му е било най-студено. Без да се замисля дори, той отвърнал: „Никога не съм мръзнал повече, отколкото през едно лято в Сан Франциско.“
СОЛЕН ВЯТЪР гони избелели облаци в ранното утро.
Уж е топло, но силни пориви ни карат да се гушим в яките на тънки якета. Записани сме на тур за „Аризона мемориал“ в Пърл Харбър на остров Оаху в Хавай.
Говорителка обявавя номера на нашата група. Пропускат се по петдесетина човека – един пълен туравтобус на всеки половин час. Да не се гъчкаме.
„Какой номер, какой номер?…“ Светлокоса, добре закръглена особа смушква в ребрата, отдалечил се от половинката си напет слаб мъж – сух, сух, същинска таранка, който няма никакво намерение да отговаря. Двамата са се залепили за нашия рейс и неотклонно ни следват. Моята, макар и дискретна усмивка отваря пътя им към мен.
„ВИЕ ГОВОРИТЕ ЛИ РУСКИ?“ – Отблъсната от половинката си, дамата се хвърля към „спасителниа бряг“, сиреч моя милост.
„Говоря – отвръщам без да се бавя. – Ние сме номер пет, всеки момент ще ни дойде реда.“
„Слава Богу и на нас един път да ни провърви!“ – Блондинката изпуска успокоена въздух, без обаче да се отказва от гордо изпъчения си добре гледан бюст. Абе, торпеда! Бързо влизам в час. Сега ще последва жалостива изповед и аз се подготвям за борба с витлото на вятърна мелница. Не ми е за пръв път.Но запазвам дипломатично хладнокръвие.
АНГЛИЙСКИЯТ ИМ Е СЛАБ, ама нали са ни обявили за славяни, ги разбирам и ги оставям да преговарят диалозите си на езика на Шекспир. По-късно ще се приобщя към славянското братство, моят руски е академичен.
Първата информация за новите ми съседи, оказва се, че сме в един хотел е, че са от Грозни, но са беженци от първата война през 1944-та. От тогава са в Лос Анжелис, приели са ги с двете им дъщери, които обаче в последствие, след като завършили училище се омъжили на Източния бряг – в Ню Йорк, имат и деца вече, чакат зелените карти и ще се съберат всички там, за по-лесно.
„Много се пътува иначе, като сме толкова разделени.“ – Казва Валя, така се казва жената от Чечня. Слава, благоверния, така го представя по-добрата половина на семейството – Слава е бил в строителството, стротелен техник – най-високия разряд, не пести похвали Валя, който както се вижда е доста затворен и мълчалив, пък и хич и не се напряга да разказва при такъв яростен разказвач.
ХВЪРЛИЛИ БОМБА в къщата им. Не се разбрало кой и защо, толкова задружно си живели до този момент и със съседите в Грозни и по обектите, които обикаляли заради хляба – пръснати на стотици километри. И как така изведнъж война!
„Почему? Почему?..“
Добре, че било през деня – истинско щастие и нямало никой в къщи и никой не пострадал от разрушителния взрив. Но майката на Валя имала лошо сърце и така се притеснила от тази кошмарна случка, че дни след това получила инфаркт. Не могла да се възстанови и починала съвсем скоро.
ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ към хотела в Уайкики се отбиваме за минутка на мемориалното гробище, където са положени костите на загиналите във войните.
Денят преваля. Умълчали сме се всички. Откъм хотелите, които са се окопали до пясъците на дългите плажове достига лека музика. На прага е нощния живот в курорта, който изненадващо за мен и противно на очакванията ми е твърде спокоен, някак си подреден, без да губи романтиката на нощното къпане.
СЕДНАЛИ СМЕ в стая 4201 на хотела ни, 42-ри етаж, моята стая – аз съм домакина и поливаме първата ни среща. С водка и доматен сок. Валя ми подава малко сгънато листче и казва: „Ето къде живеят дъщерите ни. Като ходиш в Ню Йорк, им се обади и им носи много здраве и на тях и на внуците…“
Години, години от спомена.
И пропуснах да отбележа още един факт.
Това се случи на 12 октомври 1999 г.
Моят рожден ден!..
“SEAN. John. Jim. Juck…Fuck!”
Смее се безгласно. Разкривените му зъби, които държат
усмивката чудно защо, по-скоро без никаква причина, ми
заприличаха на трънен венец. Иначе, предизвиканата от
накъсаното ми експресивно изречение негова усмивка означава
„You know!“
„ANGEL. SofIa. Bulgaria!“
Последното подчертано, натъртено – това е отговорът му.
Срещата ни, обичайна е на Честър Вали трейл. Хубавото време
винаги ни събира. Дългата зима е поизтрила имената на
„ветераните“, но това не е беда. Виж, когато накой от нас
изведнъж е спрял да излиза на необявените ни срещи – това е
повод за тревога. Както се случи с Ал, чийто деветдесет и трети
рожден ден отбелязахме на трейла и който не се появи повече с
триколката си с националния флаг. Две години е патрулирал във
водите на Пасифика по време на Корейската война.
„ЗАКЪСНЯХ тази година, бях в Италия, на Юг.“ – Казва байкъра с
четирите имена. Той е един от пътешествениците и винаги си
разменяме емоциите от пътуванията. Така веднъж го запалих по
Япония и той се закле, че ще го направи.
„Ill do it! Ill do it!“
Италия ни е любима дестинация и на двамата. И манджарето
също.
ЩРАК! Отдавна не сме документирали срещите си на трейла.
„Чувал съм, че имате красиви плажове на Черно море.“ – Казва
между другото Джон /май така му беше мето/. Което пък означава
уважение към „оригиналната ми държава“, както е прието да се
казва тук.
„Where are you from originally?“
„Бях в София и Пловдив, но до Черно море не стигнах…“
И ДНЕС, правя го рядко спирам на паркинга край трейла, където
обикновено оставяше колата си Ал. Като я видя и се отбивах за
разговорка. Там понякога се срещахме, освен и на много други
места по трасето – както се случи, всеки път е различно.
Правя кръгче покрай строените коли, няма го познатия бял Форд
със специалното приспособление отзад, където се помещаваше
триколката на ветерана. Каквото и да се е случило аз пазя
спомена за Ал, неговите кратки разкази за случки от живота. Да, и от войната. И от Токио, преди да се приберат в базата си в Пърл
Харбър. И как купил пижама от истинска коприна за подарък на
майка си, и как митничарят като разбрал какво има в пакета на
матроса не поискал да плати мито.
НАТЪЖАВА спомена за Ал…
Ангел Колев, САЩ
