ЦЪФНАЛОТО ДЪРВО, есе от поета Иван Давидков

В началото на април, когато пристигна моят приятел, гората още беше гола и влажна. Откъм северния склон на планината се долавяше мразовития повей на нестопения сняг и единствено цъфналите дрянове, чиято златна мъглица плуваше между повлеклата на габърите и глоговете, напомняха за идващата пролет. За нея ми говореше и бледо зелената трева, пробола ланшната шума, но тя приличаше на дълго боледувало дете, което се мъчи да проходи и залита при най-лекия повей на ветреца.

– Дойдох да рисувам цъфнали дървета, а тук е още зима… – каза моят гост. – Дори прасковите не са се излъгали да цъфнат.

– В тая планинска котловина рядко ще срещнеш праскова. И черешата тук трудно се бори с пролетните мразове. Но трънките и джанките може би са разцъфтели вече – отговорих му аз.

Той взе триножника и кутията с боите, постоя на двора, като вдишваше дълбоко прохладния въздух, сякаш се мъчеше да долови с потрепващите си ноздри аромата на далечни цъфнали дървета, и пое край реката да търси онова, което се мержелееше във въображението му и чакаше мига да се появи на платното.

Видях го да прекосява брода, после широкият му гръб се мярна в края на ливадата и храсталакът го скри от очите ми.

Седнах да довърша отдавна започнат превод. Думите се съпротивяваха, чуждите мисли, които се опитвах да вместя в строфите, се разбягваха, както бях виждал в детството си да се разбягват овцете, които вечер дядо ми се мъчеше да прибере в кошарата, и си спомних за своя гост едва тогава, когато наближаваше обяд. Заключих къщата и тръгнах да го търся край реката. Ланската шума се обаждаше под краката ми и аз усещах не толкова нежната грейка на априлския ден, колкото събудените от слънцето аромати. Това беше прозаичен дъх на гнили коренчета, на влажни, с цвят на корал, бабини ушенца, на следи от охлюви, но моето въображение, разбудено от раждащата се пролет, свързваше това усещане с мисълта за далечни пчелини, за птичи криле, за облаци, които се разхождат по земята.

Тогава видях цъфналото дърво.

То стоеше посред една поляна като момче с бяла риза, което се е загубило в планината. Стоеше и се оглеждаше. Чувах дишането му – тънко като жужене на пчели. Дали не се канеше да извика от страх, защото беше самичко сред тъмната гора? Или се усмихваше на слънцето и цялото сияеше, озарено от мисълта за него, за птиците, за събуждащия се свят?

Цъфналото дърво, ми изглеждаше така нереално, че аз си помислих: дали това не е сънят на снеговете, излъхнат като сребърна пара от затоплената земя – сън, прекосен от стъпки на сърни и разлюлян от изстрел на ловец, в който няма свистене на сачми, нито стон на улучена жертва, а само ехо.

И пред това дърво видях художника.

Стоеше той до своя триножник, гърбом към мен, и по движенията на тялото му предугаждах трептенията на четката. Цъфналото дърво стоеше пред него, без да се помръдне, вгледано в една точка на кръгозора така, както правеха моделите, дошли да позират в ателието на художника. Когато духнеше ветрец, сиянието на цъфналото дърво ставаше по-силно, сякаш в него се разпалваше сребърен огън, и тогава забелязвах как тялото на застаналия до триножника човек започва да трепти, да олеква, да става сребърно, сякаш е пронизано от рентгенови лъчи.

Тръгнах си, за да не преча на художника, защото знаех колко е нежелателно в такива мигове чуждото присъствие, и можах чак вечерта да видя това, което бе нарисувал моят приятел.

Ние седяхме до камината, без да палим лампата, и си говорехме. Пламъчетата играеха по стената. Отдавна беше мръкнало и домът трябваше да бъде съвсем тъмен, както е бивало през другите вечери, но край нас плуваше опалов полумрак и се местеше от стена към стена, както съм виждал да се мести през юлските вечери сиянието на светулките по двора.

Аз исках да разгледам по-внимателно картината утре, на дневна светлина. Затова не посегнах да запаля лампата, а останах в полумрака само да мисля за цъфналото дърво и да чувствам присъствието му. Когато си легнахме, усетих шумолене из къщата. Отначало помислих, че съм оставил отворен някой прозорец и пердето трепти от вятъра, но после разбрах, че това са стъпките на цъфналото дърво.

То вървеше из стаите на пръсти, за да не ни събуди. Повдигаше бялата си дреха, когато се качваше по стъпалата, надничаше през прозореца и гледаше пътя, който води към неговата поляна, после се навеждаше да раздуха загасналия огън (навярно му беше студено), ала дъхът на цъфналото дърво не можеше да разбуди нито едно въгленче

Моят приятел си тръгна на другия ден и взе картината, за да я довърши. Исках да ми я остави за спомен такава, каквато е, но той ме уверяваше, че това е само наброска: нарисувал е дървото такова, каквото го гледал, а на платното трябва да остане усещането за цъфналото дърво, споменът за него, болката, че е прецъфтяло, че никога няма да го видим вече с такива очаровани очи.

Красиво говореше тоя човек! Мен също ме вълнуваше не толкова реалният образ на цъфналото дърво, колкото споменът за него, затова останах търпеливо да чакам часа, когато картината ще бъде завършена и ще я окача на стената още по-красива, защото ще ме кара да се връщам към един щастлив миг от моя живот, да виждам поляната със самотното бяло дърво и да усещам тръпчивия въздух на изчезналия завинаги пролетен ден.

Седмиците се изнизваха неусетно. Избуя зеленината на дърветата и аз, когато седях на балкона, трудно можех да съзра речния брод през плетениците на клоните. После шумата стана пепелява от лятната жега, сякаш бе покрил прахът на пътя, по който привечер минаваха стада. Когато завалеше дъжд, тая шума издаваше ламаринен звън, за час или два посветваше с коравия си гланц и после отново я посипваше пепелта на лятото.

През един августовски ден, когато вихрушки въртяха в небето сухи царевични листа, излязох да се поразходя край реката. Бях си спомнил за цъфналото дърво, рисувано от моя приятел, и у мен се породи желанието да го видя отново. Намерих поляната, където тогава стоеше триножникът на живописеца. Посивялата трева беше опасана и изпотъпкана, имаше следи от пален някога огън. Огледах се. Не бях ли сбъркал мястото, където в началото на април се извисяваше великолепното цъфнало дърво? Къде е то сега? Дали не е отсечено?

Край мен стояха прашни храсти C изпокършени клони и между тях видях една джанка – дрипава като циганка, отбила се от пътя и седнала да си почине. Това беше стара джанка, с дребни, островърхи плодове, които жълтееха между прашните листа и още повече подсилваха моето усещане за старост и нищета.

Да, това беше някогашното цъфнало дърво, на което така се възхищавах в априлската утрин! Животът бе отнел сиянието на цветовете му, песента на пчелите, подсвирването на косовете откъм събудената река и му бе дал в замяна тия стипчиви плодове, сгушени сред прашната шума, така, както грозничката рожба се гуши до пазвата на своята уморена и замислена майка. Видът на старото дърво, брулено от пастирски тояги и камъни, ми припомняше горчиви житейски истини, и в тоя зноен летен ден аз вървях тъжен от мисълта, че всичко на тоя свят е преходно, че най-възвишен негов миг е мигът на цъфтенето…

Какъв прашен делник властваше над тоя кът, където само преди няколко месеца бе стояло с царствена осанка цъфналото дърво! Как глухи и резки бяха ударите на мотиките, които прекопаваха картофите край пътя! Там в началото на април тънко ухаеше синчецът…

Реката течеше и отнасяше сенките на хълмовете. Лятото миришеше на потни конски гърбове и на коприва.

Чувствах се ограбен. Споменът за цъфналото дърво ме връщаше към изгубени илюзии, към празници, до които никога нямаше да се докосна, и аз виждах, като се обръщах към дните на моя отминал живот, техните плодове, дребни като рожбите на старата джанка,

Съумях ли просто и ликуващо да се радвам на тия празници, както направи това дървото сред поляната, или всичко в моя живот беше делнично, дори в своите тържествени мигове? Когато губех тия празници, имах ли усещането, че те изчезват от мен завинаги?…

Върнах се в града.
Дърветата зад прозореца оголяваха. По техните клони останаха да се люлеят само синигери, като последни есенни листа. После снегът затрупа саксиите на балкона и накара гергините още веднъж да разцъфнат – рехави, позвънващи от вятъра. Зимата задълго ме затвори между етажерки с книги и заскрежени прозорци, зад които сивееха плувнали в мъгла здания. Зимата е лош сезон за мен. Боледувах дълго и се мъчех да прогонвам скуката, като препрочитах обичани някога книги. Но вълнението от докосването до тия книги ми напомняше за аромат на цвете, кой знае кога сложено между страниците. Споменът се мъчеше да възкреси това някогашно цвете, а то си оставаше сухо, безжизнено и се разпадаше от най-лекото докосване на пръстите.

Моето лице, бледо от боледуването, ми напомняше за това цвете между страниците, когато сутрин прекосявах коридора и крадешком се поглеждах в огледалото… Аз се отдалечавах от извора на моя живот и за ония, които ме познаваха по-отблизо, навярно приличах на старото дърво сред планинската поляна – прашно, незабележимо сред околния храсталак дърво, с дребни стипчиви плодове, които напразно се мъчат да привлекат нечий поглед с кехлибареното си посветване.

На другата година, в началото на април, отново отидох в планинската котловина.

Поех край реката, сподирян от аромата на събуждащата се земя. Храстите чернееха и сред тях тук-таме се поклащаха перлено зелените камбанки на кукуряка. Бях сигурен, че миналогодишният пролетен празник няма да се повтори, както не се повтарят най-хубавите мигове на живота, и със свито сърце се провирах между храстите, запътен към оная полянка, на която бях съзерцавал цъфналото дърво.

Очаквах да видя черни, умъртвени от дървояди или от виелици клони, а пред очите ми се мярна бяла, сякаш обхваната от скреж фиданка. Тя стоеше на същото място, където през лятото бях гледал старата прашна джанка, прилична на циганка – стоеше млада, усмихната, поклащаше се, за да ме поздрави, и цялата искреше от закръжилите над нея пчели.

“Защо ли животът, който нерядко прави човека тъжен и скептичен, отново ме доведе тук? – питах се аз. – Дали ме упреква за моето черногледство? Или ми дава урок как да опазя цветовете на душата? Ho какво може да възвърне на човека неговото късно цъфтене?”.

Бялото дърво стоеше пред мен и сияеше – младо, звънтящо от смеха на пчелите.
Това беше смях на победител.

То познаваше тайната на възкресението, до която аз никога нямаше да достигна…