Той е онзи, когото наричаме Утешител, Спасител, Богочовек. Той е тук, в единия край на залата, а в другия е То, детето, детството, вълшебството на спомена.
Той гледа в посоката, където е То и Детето не отмества очи от този странен Мъж, заобиколен от шест овчици. Невръстният многоцветен Павел, възседнал огромен бял бивол, сияе, лицето му излъчва светлина, надежда, просветление.
Но какво излъчва лицето на Богочовека? Той не е съвсем сам, но е ужасно самотен.
След знаменитата „Водната паша“ на Койчев, където Христос е духовен водач, ходещ уверено по повърхността на водата, вътрешно усмихнат и уверен в себе си, тук е съвсем друг, сякаш самият Утешител има нужда от утешение. И Той го търси в То, в детето, което го гледа с интерес и любопитство.
Това, което виждам тук в тази зала много ме изплаши. Павел коригира собствения си Христос пред очите ни. Какво е станало през последните десетина години, за толкова късо време, че тук Койчев ни показва друг човек, който прилича на Христос.
Няма го сиянието на предишната фигура, няма я необходимостта от новозаветния пастир, няма го вълшебството на водната паша. Тук е човекът Исус, пребледняло подобие на Спасителя, който вече не знае дали още може да се уповава на нашия Създател. Завърнал се е при нас като прост овчар, дошъл е да си довърши нещата, които е оставил недовършени преди повече от 2 000 години.
И какво вижда Той? Агнецът вижда шест овчици безпомощни, изоставени, отхвърлени от стадото, което се е овълчило и се е изпояло помежду си. Няма 12 апостоли, няма нито един познат предател, има шест безпомощни души, чисти, прозрачни и бистри, който са вперили поглед в лицето му, в тоягата му и не разбират, защо мълчи.
Но те не съзират изумлението в очните му ябълки и пустота на този отчаяния човек. Дълбинното му отчаяние. Този Христос е съкрушен, но все още не е победен.
В неговата фигура се чете грандиозната скръб на Павел Койчев, изразена в цялата композиция, изречена без думи. Това е съчувствие към страданието, което изпитва този непознат месия. И Койчев го прави свръх деликатно, за да не го помислят за маниак, или за човек, който се докарва на Господ.
Проблемът е, че винаги след края на вълшебството идва реалността и ние пак сме същите. Нито пастири, нито верни последователи на водача. Исус на Койчев не е отчаян от останалото му верно, маломерното малцинство, част от населението на планетата, а от всеобщата ни безпомощност да бъдем други. Този човек не е боец, Той държи гега в дясната си ръка и не знае за какво му е тя, дали с нея ще брани братството си, паството си, частиците от човечеството, или с тази тояга ще броди като слепец из глобалното планетарно безбожие. Дали Той е готов отново да води, дали да продължи пътя си към вече разкованото Разпятие. Към стълба на разкования Кръст.
Този Той обаче гледа към Детето, към бъдещето на нашето минало. И Детето изпълва празния му поглед с вяра и любов.
2.
Койчев съзнателно е ситуирал толкова огромни обеми в това пространство, за да се присетим, че не сме по-големи от трохата и сме по временни от сълзата. В това пространство са събрани всички времена на цивилизацията ни. Осемте композици, осемте приказки, както ги нарича сам авторът, са свързани с космическото мироздание, а не с българската митология. Шепотът на Вселената тук се чува най-добре, стига да има кой са го чуе.
Но защо осем послания? Нали Девет е българско число, Тройката също присъства във фолклора ни? Осмицата, освен, че символизира безкрая, тя се свърза с Божественото начало. Тя е цифрата печат, която върви подир стъпките на Христос още от времената, когато е повикан и изпратен да ни бъде за пример.
Сега тази Боговата Осмица ние я разкъсахме на две нули. Ето така ОО. И дори не се запитахме, защо човечеството ни върви към зануляване. На това безумие Койчев се противопоставя с внушенията на осемте разказа в тази изложбата.
Осмицата е предупреждение в безмълвната поезия на този ваятел, при него тя интимно ни напомня – или ще хармонизираме безкрайността с началото или нашите две нули ще приключат с минус началото от само себе си.
3.
Койчев завръща опечаления Христос в древния Филипополис, където единствено намира подходяща зала. И това не е случайно. Седемте исторически пласта под този град, множеството цивилизации, които присъстват невидимо в сферичните релефи на тукашното боготърсачество, превръщат старият Пловдив в крайъгълен камък от крепостта около Небесния Йерусалим, бъдещата духовна столица на света.
И макар, че Павел ни среща с някакъв друг Исус, изоставен от Христос, и с непознат Христос, изоставен от Исуса, то не е защото сътворителят на тази среща с творбите му ни дава шанса за пореден празнодумен празник, а за пречистваща проверка на самите нас.
Койчев не се бои да ни покаже своята издънна скръб, обляната си с кръв душа на праведник и грешник. Но Маестрото не се отказва от Човеколюбеца, от Бога в Човека и от Човека в Бога. И тази негова непреднамерена и непредизвикана преданост ни се предава и на нас, неговите почитатели и обожатели. И неусетно ни завръща между онези, за които Той, Спасеният спасител, ще бъде винаги духовен пример.
-
Не мога да да повярвам, че материята стиропор може да притежава такава мощна енергия. До такава степен Койчев е придал друг, непознат и почти невъзможен живот на тази мъртъв материал. Това не е камък, метал, пръст, вода, това е изкуствено вещество, от което геният е създал паметни същества. Само с Божията помощ съзнанието на ваятеля може да се превърне, както е в случая, във видимо състояние. И естественото и неестественото да дишат заедно. Почти свръхестествено.Но Койчев ги може тези работи. И работи добре с Господ.
-
5.
В себеизразявеното си обаче този скромен и обран човек е толкова дързък, толкова необичаен, абсолютно авангарден, че често пъти творбите му смущават не само любителите на културната рамка, но е онези, които се мъчат да схванат необятните му метафори. 
Работите му наистина смущават, но те не морализират, нито развращават, по-скоро публиката им онемява и се възхищава, без да разбира защо. Това се случва само, когато ни блъсне нежността на невидимата сила, Боговата енергия на Твореца.
Тайната на това въздействие си остава тайна, защото нещата му изглеждат достъпни, а са елитарни в същото време. Белязяни са с универсална привлекателност, но изненадват с необичайната си необхватност, която мога да сравня само с магията на така наречената Поезия на безмълвието.
Това е Безмълвието, което не премълчава, а говори с осъдителното си мълчание. Това е присъствието на нощната стража, която бди пред духовните порти на твореца, това е призванието на първосвещеника да обича вярващите и да ги гълчи гальовно с поглед…
6.
Но и ние, които уж разбираме какви са Откровенията на Павел, които сме готови да припаднем пред притчовите му послания сякаш сме се докоснали о стенанията по Стената на плача, щом попаднем под могъщата гравитация на мощните му внушения започваме да умуваме и да го тълкуваме.
Например мнозина от нас наричат работите му инсталации, като с това, без да искат, ги обиждат. Инсталации инсталират онези, които няма какво друго да покажат, да кажат по друг, нов начин, да видят и провидят чувствата през мисълта си. И сетивата.
Повечето произведения на Павел по-скоро са пространствени, въздушни композиции, материализирани в други светове, но долетели до нас и кацнали в днешното ни междувремие.
Някога ги усещам по-сгъстени в безмълвието си, друг път още по-неприказливи, леко ядосани, но всеопрощаващи, понякога са страшни като древни руини на разрушени съдби и сънища.
Павел няма поне две изложения, които да са като две капки вода. Няма себеповтаряне, няма самоповтаряне. Но е различим от сто километра, а от близо е неотразим.
7.
На младини Павел е бил алпинист, но това не обяснява нищо друго, освен вродения му стремеж към висините, към неизвестните маршрути и непристъпни ледени полета на познанието. Духовното просветление, отвеждащо надарените до прозрения, често пъти неразбираеми за невежото население в Долината на мрака. И за онези, които никога да не рискуват и предпочитат не да покоряват върхове, а да кротуват в равнината.
Утопичните ли са представите на Койчев за по-красив, по-умен, по-умъдрен и по-бял свят? Тихите му мечти са белязани с древните знаци на иносказанието. Защото Койчев владее Поезията на безмълвието. И само чрез нея мълчаливият Павел умее и иска да ни говори.
Дано го чуваме по-често и да го разбираме понякога.
Дано тъй да Бъде, Господи!
Румен Леонидов
Снощи Магията на Павел Койчев събра в едно множество духа на пловдивските му и на най-верните му софийските обожатели. Толкова много чисти души на едно и също място отдавна не бях усещал, 8 те приказки на Павел развълнуваха всинца ни, по-тъжна негова изложба не съм виждал. И по- отчаян Христос, превърнал се от духовен пастир и повелител в овчаря Исус, заобиколен от шест овчици… Тази изложба е ехо от безмълвния диалог между мълчалиеца Павел Койчев и заслушания в изповедта му Господ.
___________________________
Прочетено в пловдивските издания
Най-голямата изложбена зала се оказа тясна за творческата вселена на Павел Койчев
„Дълбоко съм смутен. Не съм свикнал на толкова внимание и на такива думи. Ще бъда кратък в словото, защото както виждате, тук много съм се разпрострял във формата“ – каза с огромно вълнение Павел Койчев при откриването на първата си самостоятелна изложба в Пловдив. В плен на емоциите от суперлативите в поздравителните адреси от кметовете на Пловдив и София, както и от впечатляващото есе на поета Румен Леонидов, авторът нямаше сили за повече думи.
Примамен от белия простор на Зала „2019“ – най-голямата в страната, Павел Койчев не се ограничава във форматите и разказва осем истории за Човека и опитоменото от него Животно в бял стиропор, който по магически начин се е оказал послушен пластичен материал в ръцете му. „Тук има два мои автопортрета – стъпил съм върху гърба на бивола, а това е споменът ми как за първи път съм яхнал кон като дете” – сочи две от гиганските си композици авторът.
Но сам знае, че биографичното отдавна е преработено от творческата му енергия в алегория, в архетипи. “Осемте видения на Павел Койчев са свързани с космическото мироздание, а не с българската митология. Шепотът на вселената тук се чува най-добре, стига да има кой да го чуе” – категоричен е в словото си поетът Румен Леонидов.
А кметът на града – домакин на тази изложба Здравко Димтиров го приветства с думите: „Привилегия е за мен, че в мандата, в който съм кмет на този хилядолетен град, Вие ни правите истински щастливи с първата си самостоятелна изложба в Пловдив. Възторгът и радостта от изкуството са особено обаятелни тогава, когато артист от вашата висота ни дава възможността да ги изпитаме като се докоснем до творбите му.“ Столичният кмет Йорданка Фандъкова, в чийто мандат беше поставена в езерото на Южния парк емблематичната за големия артист „Водна паша“, му пише: „Творци от Вашия ранг трябва винаги да бъдат подкрепяни от институции, меценати и ценители на изкуството, за да могат да създават произведения, които да се видят от широката общестевност“.
Почитателите на изкуството се надяват това да се случва поне понякога. Изложбата „Той и То” може да се види до 3 ноември в Зала „2019“ към Градска художествена галерия-Пловдив, ул. „Гладстон“ №32.
