Уважаеми г-н Леонидов,
Пиша Ви по повод на публикуваното във Факел на 02.02.2025 четиво от Божидар Бакалов „Сири“. С автора му сме много добри приятели още от студентските години, но за съжаление не се виждаме често лично – всеки в чужбината си, а те и чужбините са на различни континенти. Последната ни среща беше в края на миналата есен. Бяхме седнали в квартална кръчма в Лозенец. Беше късен следобед-ранна привечер и заведението беше почти празно – само група младежи на далечна маса, понякога доста шумнички, но и те не можеха да нарушат с нищо празника ни. И природата беше с нас – слънцето приятно напичаше, като за последно в циганското лято (така се и оказа, времето се развали на следващия ден). Решихме да го уважим с узо „Поломари“ и салати – Божо дръпна с една салата напред, аз пък с една чашка повече. Говорихме за какво ли не – за наследствен апартамент в „Сухата река“, който спешно се нуждаеше от ремонт, с архаичните соц мебели сякаш пренесени от мавзолея на Г.Д., което отмести разговора в посока мумии и от нашата се прехвърлихме на египетските. Наскоро бях чел, че по някакви 3-D технологии бяха възстановили как е изглеждал Рамзес II не само на 90 години, когато е починал, ами и на 45, когато е бил на върха си така да се каже. Според мен, той и двете възрасти изглеждаше бая грозен, ама на кой му пука. Покрай технологиите разнищихме случай на премръзнала бременна жена, която изпаднала в състояние на хибернация и лекарите я подържали в това състояние дори и след като успешно извадили плода с Цезарово сечение. Хеле пък медицинската тематика ни върна към студентските години, спомените от които бяха яко фиксирани от формалина в секционните и от изпаренията на (името на доцента по ДиаМат) Гроздан Векилов, както нежно наричахме гроздовата ракия производство на винпром „Академик Неделчев“. По някое време младежите от другата маса съвсем се развилняха – редуваха се да крещят на английски в селфона на някой от компанията де духовитости, де откровени простотии. „Тия съвсем като Сири говорят“ – отбеляза Божката. Това обаче ни прекъсна разговора. Довършвахме второто патронче „Поломари“ и се понатъжихме. Помним неща от преди четиридесет години като да са вчера, а тази хубава вечер ще я забравим все едно, че е не била. „Дай да я опишем в отделни разкази“ – предложи Божо. „Ако се получат ще ги дадем на Ачо за следващия Любослов“. Правилата уточнихме на бутилка бяло вино – двама главни герои: Рамзес Пеев – грозен младеж, останал кръгъл сирак на невръстна възраст, и Сири, гласов асистент/помощник от iPhone. В разказите трябва да се появят в логична връзка с действието: Нефертити, мумията на Г.Д., апартаментът в „Сухата река“, миризмата на формалин от секционните зали в Медицинска академия и задължително Академик Неделчев, но без да се споменава винпрома или гроздовата ракия.
Божидар е съвестен приятел и (обикновено) държи на думата си. След няколко седмици написа своя разказ и даже го пратил на Ачо (Ангел Колев), той пък изглежда поради това, че го намерил твърде дълъг за „Любослов“-а го препратил на Вас. А пък аз се „мотах“ барем два три месеца преди да завърша моя разказ за вечерта, който ще намерите прикачен към този имейл. Ако имате търпението да го прочетете, ще се убедите, че двата разказа всъщност са един – като сако с две лица. И за да са по-забавни, вълнуващи или въздействащи, те би следвало да се поемат заедно, така както са замислени и осъществени.
Можете ли да разделите Лаурел от Харди, Крачун от Малчо, да пиете мастика без айрян или ядете боб яхния без македонска наденица („Ке умрам за нея…)? То със сигурност може, ама няма де е същото. Ще сложите ли моя постен бобец до наденицата на д-р Бакалов, г-н Леонидов?
С уважение,
(Д-р) Драгомир Драганов,
Базел, Швейцария
Сири – Цветът на тъгата
-
Хей Сири[1], какъв е цветът на тъгата?
-
Тъгата има много цветове. Ти в какъв цвят я виждаш?
-
Не я виждам в цвят. Може би трябва да е синя, ако идва от блуса, ама за мен тя е като море преди буря. То никак не е синьо, а по-скоро тъмно и без определен цвят.
-
Ти сега тъжен ли си?
-
Мисля, че непрекъснато съм тъжен…
„Най-после…“ – след 20 часовата смяна, Сири махна слушалките, изключи лаптопа, после свали русокосата перука и удължените мигли. Погледна към изкуствените нокти, но я домързя да махне и тях. Сиритата никой не ги виждаше така или иначе, но всички те се придържаха към дегизировката, която някак улесняваше и без друго супер досадната им работа да дават съвети и упътвания, които всеки можеше да намери сам в Гугъл търсачката, където и те самите ги намираха. Противно на общоприетото мнение, Сиритата не бяха И.И. (Изкуствен Интелект) създания, ами такива от индийска плът и кръв[2]. Последното се оказа в пъти по-евтино и от временно решение си остана постоянно, поне за някои райони на света, сред които и Балканите. Сири се поколеба дали да прескочи до китайския „Храна за в къщи“ в махалата преди да затвори или да остане с някоя друга чашка от бутилката с жълта течност без етикет примъкната незнайно откъде от някоя колежка. Решително се спря на второто защото имаше спешна нужда да осмисли това, което току що се беше случило. Беше нарушила 9 от 10-те Божи, разбирай Епъл, заповеди, а утре щеше да наруши и последната и най-важна от тях: „Не се срещай никога и при никакви обстоятелства лично с потребител на услугата“. Първата глътка изтръпна небцето ѝ и изгори гърлото, но довършвайки чашката усети топлина и блаженост да се разливат по цялото тяло. Опита се да възстанови как започна всичко.
Обикновено по това време на вечерта се обаждаха да питат за отворени заведения и препоръчителни места за доставка на храна по домовете, понякога за съвет как да сварят ракия с помощта на тенджера под налягане от вече отворени десетина буркана компоти от праскови (череши, дюли…) или просто да споделят на местния език пожелания/желания за физическо съприкосновение с нечия майка или друга роднина предимно от женски пол. Въпросът за цвета на тъгата определено я хвана неподготвена. Отговори по инструкция с общо твърдение и контра въпрос с отворен отговор, но тогава осъзна, че не само въпросът, но и акцента – определено бруми[3], който я върна в нейното детство и сантиментално най-хубавите ѝ години в живота. Погледна акаунта на потребителя – Рамзес II Пеев, за който светът или поне Интернет не знаеше абсолютно нищо. В последвалия два часа разговор (нарушена Епъл заповед за лимит на индивидуалните запитвания от максимум 3 минути), Сири (всъщност истинското ѝ име беше Раджилахсми Каруна Сингх) научи, може би доста повече от колкото искаше да знае, за странната история на един тъжен човек изоставен от майка си на невръстна възраст и намерил „истинската“ си майка в сиропиталището, където го въдворили.
А ето и предисторията на неговата история. Към края на 80-те Дъщерята на Първия се развихря до степен, че става Първа дъщеря, и организира мащабни прояви като „Знаме на мира“ и най-вече честванията на 1300 годишнината от основаването на Българската държава. Едно от планираните събития било изкачването на Еверест, в подготовката за което многобройна експедиция била изпратена в Памир да покоряват връх Комунизъм[4] – хем да тренират, хем да видят кой става или не става за тая работа. В експедицията попаднала и Вела Пеева, видна комсомолска деятелка, която напредвала в младежката организация най-вече заради името си, което споделяла с известната си леля. От базовия лагер се отправяли към върха на малки групи. Групата на Вела се оказала с лош късмет – били затрупани от лавина в подножието на върха, а поради лошото време тръгнали да ги търсят едва 3-4 дни по-късно. Намерили телата на трима, сред които и това на Вела. Оказало се, че в привидно безжизненото тяло, тупало малко сърчице, което не било в гърдите, ами в нейната утроба. Доложили на Първата дъщеря. За придворния доктор, който бил наясно с увлеченията на Първата дъщеря по източни мистерии, не било трудно да я убеди, че това е Божи дар – комбинацията от нисък кислород на 7,000 метра, където ги затрупала лавината, минусовите температури и ендокринната буря от бременността създали уникални условия за хибернация. „Съветските колеги много усилно работят върху това, но засега безуспешно“ – споделил докторът и това окончателно убедило Първата дъщеря. Превозили хибернираното тяло в хладилен камион, а междувременно удвоили щата на секретния отдел на Централната лаборатория по регенерация към БАН[5] и приготвили специално помещение в приземния етаж в сградата на Медицинска академия на улица „Здраве“. Какви и колко са били специалистите по хибернация или регенерация – не се знае, но е факт, че докарали бременността до успешен край с, разбира се, Цезарово сечение. Когато извадили бебето от ледената майчина утроба, то не проплакало, а се засмяло от чудесното усещане на топлина. Горкото същество така и не изпитало това чувство отново, поне не във времето, което този разказ описва. Самата Първа дъщеря станала кръстница на бебето – дала ѝ името на любимата си царица, Нефертити[6]. Детенцето израсло между приемни семейства и соц институции. От криворазбрана „човещина“ го карали да прекарва уикендите със студената си и безмълвна майка, а то използвало възможността да скита по коридорите на института и дисекционите зали – обожавало миризмата на формалин и си избирало родители измежду кадаврите[7]. Когато Първата дъщеря неочаквано се споминала при странни обстоятелства, интересът към хибернираното тяло на Вела Пеева охладнял и то било преместено при мумията в мавзолея, а в последствие изчезнало – вероятно докопано от съветските другари, които покрай средната възраст на тяхното политбюро наближаваща 80-сете, продължавали усилено да търсят тайните на хибернацията. Така Нефертити останала съвсем без майка, но е спорно дали тя или кадаврите ѝ липсвали повече. Когато станала на 18 години ѝ връчили ключа на апартамент в квартал „Сухата река“, обзаведен с типични за 80-те соц мебели. Нищо не показвало, че жилището някога е било обитавано и тя се постарала то да остане така. Единствената промяна, която направила, било да залепи под месинговата табелка на входната врата с името на Вела Пеева, хартиен етикет, на който със зелен химикал и в курсив пишело Нефертити П. След няма и година, от апартамента се чувал бебешки плач – родила момче от неясен баща. Кръстила го, не без известно чувство за злорадство и отмъстителност, Рамзес II Пеев[8], но как да очакваме, предвид нейното детство, прояви на майчина топлина и грижи.
За детството си Рамзес не помнел почти нищо. Една вечер майка му се прибрала „в настроение“ – Рамзес много я харесвал така, защото когато тя била в такова състояние му говорела, макар че той не трябвало да я прекъсва и отговаря. Бил пред огледалото във входното антре, където прекарвал часове да разглежда грозното си лице и да се чуди, коя от чертите му отблъснала толкова силно неизвестния му баща, че той никога не се появил. „Много си грозен, ама ако си скромен, нали знаеш, че красотата краси човека…“ – недовършила мисълта си Нефертити. „Да говориш само, когато те питат, и да бъдеш честен. Безмилостно честен. Няма да цепиш басма никому и право куме, та в очи.“ На Рамзес много му се искало да попита какво дърво е басмата и на какво повече прилича кумето – на вълк или на лисица, но спазвал правилата. Решил до го остави за другия ден, ама пък тогава майка му набързо напъхала малкото му дрешки в малък куфар, играчки нямал, и го завела в ДДЛРГ[9] „Академик Неделчев“. Рамзес никога не я видял повече – нито в настроение, нито без настроение. Обвинявал себе си и грозотата си, която след бащата прогонила и майка му. Спазвал завета ѝ – говорел само когато го питат и бил „безмилостно честен“. Това не създавало условия за приятелства даже и сред немногобройните обитатели на дома.
Един ден в сиропиталището се появила сестра Тереза – католическа мисионерка дошла в България във връзка с подготовката на визита на Папата. Донесла със себе си купища дрехи втора-трета употреба и религиозна литература, най-вече на английски език. Дълбока духовна връзка се установила между Рамзес и нея – изглежда тя единствена виждала добротата и скромността му. Грозното му личице така грейвало в нейно присъствие, че сестра Тереза имало чувството, да я прощава Господ, че общува с Младенеца. Разказвала му с часове за манастира в Бирмингам, където се замонашила, Калкута и многобройните места по целия свят, който била посетила по време на своите мисии. Много тъжно ѝ било, дето той не можел да говори. Един ден, реторично попитала:
-
Ех, ако можеше да говориш, какво ли би ме попитал?
-
Бих те попитал, била ли си някога тъжна, майко Тереза? – отговорил Рамзес на английски с нейния бруми акцент.
-
Ох, сине, много пъти преди да приема Господа в сърцето си – отговорила монахинята, развълнувана повече от това, че я нарекъл майко, наместо сестра, отколкото че въобще проговорил[10]. – Защо не ми каза по-рано, че разбираш какво ти говоря?
-
Защото никога не ме попита. Предишната ми майка ми завеща, да говоря само, когато ме питат. Спазвам заръката ѝ с надеждата, че един ден тя ще се завърне.
Мисионерката за сетен път се убедила, че това тяло с грозновато лице е приютило душата на светец – чиста, добра и смирена. От този ден, тя почти не се отделяла от Рамзес и го водела със себе си при пътуванията из страната. Покрай него, всички вече се обръщали към нея с Майка Тереза. Посещението на Папата минало и заминало. Тя намирала повод на няколко пъти да удължи самоналожената си мисия, но все пак един ден трябвало да си замине. Раздялата била трудна и мъчителна и за двамата. За Рамзес останал спомена, че за първи път се почувствал обгрижен и обичан, пък и го научили да разбира и чете на английски. За сестра Тереза пък останало богатството от общуването с мило и скромно същество и „повишението“ в майка[11]. „Ако не можеш да говориш на хората освен когато те питат, можеш да говориш на всеки неодушевен предмет – това няма да наруши обета ти“ – било последното, което казала майка Тереза на Рамзес, целунало го по челото и забързала към таксито да не видят сълзите ѝ.
За Рамзес, годините след това минали като кратък сън без спомени. Изчел де що има книги на английски в библиотеката на сиропиталището, но въпреки преобладаващата религиозна тематика, не станал вярващ. Домът не се отличавал с особени педагогически постижения, но все пак Рамзес научил занаят. Съобразителен и сръчен, оправил де що има за оправяне и монтиране в домовете и вилите на възпитателите, после на техните приятели и познати. Давали му по някой лев и понеже не харчел много-много, паричките се трупали. По съвета на майка Тереза, си избрал да говори на бетонни електрически стълбове без налепени некролози по тях и на дървета с къщички за птици – те разбирали английски или поне така се правели, но не се срещали често и Рамзес все така си живеел в мълчалива самота. Когато станал на осемнайсет (според документите в дома), го извикали в кабинета на директора. Там един господин в костюм се представил като адвокат Емикмджиев, дал му да подпише някакви документи и му връчил ключовете за апартамент в квартал „Сухата река“, който му бил завещан. Още същия ден, Рамзес събрал малкото си дрехи в същото малко куфарче, с което първата му майка го довела в дома, и се преместил в апартамента.
Нито името на месинговата табелка, нито това на избледнелият етикет под него говорили нещо на Рамзес. Приел, че вероятно са негови роднини, от които получил имота. Имало много голяма вероятност тук да е прекарал детството си, но болезнения спомен от последната вечер с майка му изтрил всякакви предишни такива. Пък и жилището с нищо не показвало, че някой някога е живял в него – никакви снимки, дрехи, килимчета или кувьорчета из запазените, но вехти от старост мебели. „Кукувиче гнездо“, както определил инстинктивно и доста удачно Рамзес. Разбираемо, той не направил нищо да го облагороди. Хранел се навън – изкарвал достатъчно пари да се храни в прилични, макар и не луксозни ресторанти. Ходел често на кино, почти не препускал нов филм, и все не можел да се престраши да отиде на театър или концерт. Купувал си книги, най-вече на английски, но не ги пазел в апартамента, а уж случайно ги забравял в метрото или по автобусните спирки. Един ден чул човек с вид на чуждестранен турист да пита телефона си: „Hey Siri, what are the good restaurants nearby?”. След кратка пауза телефонът отговори с женски глас, давайки списък на няколко от любимите заведения на Рамзес. Нещо го жегнало сякаш гореща игла – нямало нужда от бетонни стълбове и дървета с къщички за птици – той можел да говори на телефона си. На другия ден си купил iPhone, а вечерта се обадил на Сири.
В почивния си ден, Сири се опита до поспи до късно, както обикновено правеше, но не успя – разговорът от вечерта се въртеше в главата ѝ като развалена грамофонна плоча. Запари си чай и след изключително кратко колебание изсипа в чашата остатъка от бутилката с неизвестен алкохол. Преди да изтрие компрометиращия запис от снощния разговор, тя го пусна някъде към края:
-
Откъде знаеш бруми? – чу се да го пита Сири. – Живял ли си на Острова?
-
Майка Тереза говореше така.
-
Тази, която те е завела в дома?
-
Не тази. Сестра Тереза беше мисионерка от Бирмингам, която дойде в дома за да ми стане истинската майка. А ти била ли си на Острова?
-
Най-хубавите години в живота ми… Ще ти разкажа утре като се видим. В три следобед в Синия папагал.
Тук записът внезапно свърши, защото Сири бе прекъснала разговора. Спомни си как цялото ѝ тяло трепереше и не знаеше кое ще се пръсне първо – сърцето или мозъка ѝ. Изпадна в настроението от вечерта. През деня, самата идея за срещата изглеждаше още по-безумна и нелепа, но емпатията и, нека го кажем, любопитството неудържимо я тласкаха да срещне най-тъжния човек, който можеше да си представи. Искаше да му разкаже своята тъжна история за да не се чувства толкова самотен. Към два и половина все пак се реши да отиде на срещата. Не сложи грим, дори и не се погледна в огледалото. Синият папагал беше само на няколко пресечки. По това време на деня беше заведението беше полупразно. Беше виждала, че вечер е пълно с хора на възрастта на майка ѝ оживено да говорят, а някои пушеха отпред. Избра масичка съвсем в дъното, откъдето може да вижда всеки, който влиза. Той дойде десетина минути преди уреченото време. Нямаше как да го сбърка. С него влезе и тъгата. Докато той, без да се оглежда, седна на маса до нея, успя да разгледа лицето му за кратко – то и без това погледа инстинктивно бягаше от него. Грозотата някак му отиваше. Беше с пуловер, чийто цвят успя да определи единствено като тъмен. „Като цвета на морето преди буря…“ – припомни си неговия израз. Вълнението я връхлетя като вълна от това море. Искаше да му разкаже, че за нея тъгата е като дреха в различни цветове. Бяло превземано от червено като ризата на баща ѝ, блъснат пред нея от колата на пиян ЕмПи[12]. Емиграционните служби, които с години не смогнаха да разгледат молбата им за пребиване, се задействаха експедитивно и експулсираха майка ѝ, нея и сестра ѝ преди да успеят да погребат бащата. Жълто-тютюнево кафяво като сарито на майка ѝ, когато отиваше при адвоката им в Бангалор да плаща с тялото си, защото пари нямаха. Негодникът се споразумял зад гърба им за нищожните двайсет и пет хиляди паунда, от които те не видяха и две. Лилава като роклята, която си беше купила за сватбата на сестра ѝ, но не можа да отиде, защото не я пуснаха от работата. Сигурно в нейния гардероб щеше да се намери място за един тъмен пуловер, но този пред нея си вървеше с море от тъга, което тя нямаше да понесе. Изправи се бавно, докосна го деликатно, почти нежно, по рамото и прошепна в ухото му: „Тя няма да дойде“.
[1] Гласов помощник, разработен от Епъл, наличен в Ай-Фон.
[2] Първоначалната версия на Сири, пусната около 2010, била в действителност подпомагана от И.И. (A.I., Artificial Intelligence на английски) и посрещната с голям интерес. В последствие започнали оплаквания, че Сири не разбира добре акценти, диалекти или местни идиоми, а и конкуренцията като Алекса, напирала. Докато се опитвали да подобрят технологията, някой предложил временно да заместят И.И. с друго И.И. (Истински Индийци, Authentic Indians). Идеята била осъществена в пълна дискретност. Малки екипи били командировани за три месеца с туристически визи по разни градове и държави с малък бюджет – квартири с бърз интернет и спартанско офис оборудване, което се монтира за по-малко от час, но може да се демонтира за минути. Индивидуалните лаптопи с повишена защита гарантирали, че никой не може да стигне до обслужващите сървъри. За мащаба на операцията знаели не повече от 4-5 души, но дори и те не можели да локализират индивидуалните екипи.
[3] Бруми – диалект на графство Уест Мидландс. Прилагателното brummie може да се използва за обозначаването на всичко, свързано с Бирмингам, най-големия град на графството.
[4] Най-високият връх в Таджикистан и в бившия Съветски съюз – 7495 m. В наши дни се нарича Исмаил Самани, по името на владетел от династията на Саманидите.
[6] Първата дъщеря носела тюрбани или високи шапки с цилиндрична форма и карала фотографите да я снимат в профил за да се предаде приликата с египетската царица.
[7] Трупове, на които студентите са учат на анатомия.
[8] Рамзес (I) Пеев било вече заето от герой на Божидар Бакалов в разказа „Сири“.
[9] Дом за деца, лишени от родителска грижа.
[10] Що се отнася до проговорването на английски – то това е най-малкото чудо от описаните в тази история и е по-скоро тривиално. Ако сложиш семе в плодородна почва, поливаш го и има светлина, то стръкът ще израсте и избуее по съвсем естествен начин.
[11] За тези от нашите читатели, които се чудят дали тази сестра/майка Тереза е онази майка Тереза, ще ги успокоим, че не е. Папата (Йоан Павел II), посетил България пет години след кончината на онази майка Тереза, която той впоследствие обявил за блажена. Струва си да се отбележи, че и двете майки Терези били ревностни мисионерки, които се възползвали от Папските визити по разни страни за да привличат нови поклонници към католическата вяра. Кой знае – може пък тази да е инкарнация на онази майка Тереза.
[12] МР (member of the parliament) – депутат.
СИРИ, нов разказ от Божидар Бакалов
