Непознатият Виктор Пасков с неговите непознати и издадени наскоро от „Сиела“ стихотворения така ме развълнуваха, че изпитах внезапна потребност за още по-силна близост с автора. Този опознавателен импулс неусетно ме озова в родното село на таткото на Виктор във видинското село Кошава. В родния дом на баща му, сред гостоприемните роднини – Асен Павлов и прекрасната му съпруга, както и с всеотдайната кметица на селото Галина Радионова. Това ми вълнение се превърна в едно прекрасно предавене по БНР Радио Видин, с водещ Красимир Каменов и с участието на Маргарита Петкова, Захари Карабашлиев, Галина Радионова. Ето и текста от моето участие:
СЕВЕРОЗАПАДНИЯТ ЦАР ВИКТОР ПАСКОВ
Бисер ТОШЕВ
Да тръгна по стъпките на Виктор Пасков ме подтикна неговата поезия. В новата книга с неизвестни и неиздавани досега стихотворения на издателство „Сиела“ ни се разкрива един нежен, фин, деликатен, чувствителен и непознат до сега за широката публика Виктор Пасков в цялата си драматичност. В нея можем да видим, да усетим неговите вълнения, състояния, търсения, влияния. Ако в поезията му има градскост, световност дори, то също така в нея могат да бъдат видени и влиянията на родното място, на родния край. Всичко това породи в мен силни вълнения и ми даде онзи мощен импулс, който ме накара да тръгна по стъпките на Виктор Пасков. Да се превърна за един ден до колкото е възможно в малкия, в детето, в юношата и в мъжа Виктор Пасков. За да се опитам да разбера по-добре автора Виктор Пасков.
Без да изпадам в местен шовинизъм поисках вглеждайки се в родното, през родовата памет, бита и културите, през видимото и невидимото, през поверията и традициите, през спомена да очертая контурите на Виктор, изразяващи се по-късно в поетическите, творческите, поведенческите модели. Онези елементи на родната култура, които формират индивида, културните кодове, които могат да бъдат разчетени и в репертоара му и които формират онази романтична тъга на спомена, която се стеле като дунавска мъгла в поезията му, носейки се като тъжна дойна. Думата дойна той често споменава, а дойна всъщност означава тъжна влашка песен…
Също така исках да видя, да усетя мястото където си дават среща Абсурда и Гения. Как в Абсурда се ражда Гения. Гениалността в Абсурда. Защото какво, ако не Абсурд е – цитирам „дългите нощи в сеното дебело, когато цигулка и крава мучаха“. Можете ли да си представите Ария в Кошара? Или до Кошара, все тая. Или – представете си в центъра на двора дядото свири Паганини, на метри от него мучи крава, а малкият Цар Виктор гледа изумено нещо, което всъщност е било съвсем нормално за безвремието на село Кошава. Част от този свят на абсурда е и дядо Георги Козаря, когото Виктор смятал за магьосник, защото говорел на козата и тревата или сам край Дунав говори на нищото. Представете си козарят, облечен в пъстри дрипи и превързан с конци и сезал вместо колан, с провиснало до коленете старо сако се е надвесил над малкия Виктор и му изрича мистични заклинания на влашки език, който той все още не познава добре, тъй като е научил първо майчния, ерго български език, и всичко това се случва в центъра на любопитно стадо блеещи кози.
Самото село Кошава е пъстро и колоритно, пълно със загадки, митове, предания, легенди и суеверия, шегаджии и зевзеци, поверия и сказания, а пък местните и роднините на Виктор са родени разказвачи, които с часове могат без прекъсване увлекателно да ви разказват най-чудновати истории от родовата памет или за вампири и плътеници, за урочасвания и баяния, за обредности и ритуали.
Наследство
Видях осемгодишния си дядо да плаче върху куп сено в плевнята, до него лежеше счупен на две кларинет.
Когато го успокоявах, само вятърът засвири по-силно, а луната удвои лицето си.
Държах го за ръка, говорех му езика, който не разбирам, а недалеч от нас – в реката плуваше оклей, блещукайки във нея като кремък.
По-късно аз съм се родил. Така съм и забравил случилото се.
Той идва често нощем, над урната си да погрее длани, когато иска да ми каже нещо пише с пръст в пепелта си.
Кажи къде да тръгна с гайдарска душа? И под кое небе да търся свойта вътрешност?
Скита нощем мисълта ми като душата на мъртвец. Припомням си поговорките, с които някога заспивах – всичките научени от майка ми.
А клетвите си спомням на разсъмване – тогава си говоря с мойте дядовци.
Нека сега само за миг си представим как малкият Виктор излиза на улицата, а чуден козар му разказва изумителни и неразгадаеми заклинания на чужд език в поетична форма всред стадо кози. На метри от тях на площада се вие бясно, влашко хоро. Цигулки, тромпети, тромбони и флигорни се надсвирват. Всички са нагиздени с онези традиционни, пъстри влашки носии. Баби, надвесени над огромни казани варят мамалига. Малко след площада е Дунав с дигата за която често пише. И ето го малкия Виктор надвесен над дигата гледа Дунав с неговата тайнственост и мистичност. Дунав с лодките, корабите, рибарите, въдиците, мрежите, изгревите, залезите, мъглите, луната, звездите.
Ето го и по-зрелият Виктор, съзерцаващ Дунава на своето любимо място, унесен в своята нежна, тъжна меланхолия наблюдава как кръщават дете в реката, докато жени с тупалки бият ризите на своите мъже на брега перейки ги, а върбите плачат – „върби, върби, защо ми плачете“…
Ето го и Виктор, наблюдаващ пушейки минаващия през Кошава кораб с надпис „Линц“, който пътува към Виена в онова време през което не се пътуваше и от кораба се носи дунавският валс на Щраус. Изобщо съзерцанието на Дунав дава една друга дълбочина на усещанията и сетивата.
Мисля си, че сред толкова образи на изпълненото със странници, зевзеци и чудаци село, се развива по-умело и една способност за наблюдение и една по-фина чувствителност, принесена у него не само от нотите, тоновете и музикалната култура.
Представете си и колско чуден и пъстър е бил този свят за едно малко и все пак градско дете, нагъчкано в малкото, мрачно жилище на ул. „Искър“ и тъгуващо за летата, ваканциите или уикендите на село, даващи му свобода, колорит и простор.
Тук можем да видим и формирането на космополита Виктор в един свят изтъкан от многообразие на култури. В разговорите у дома неизменно се е говорило за турци, евреи, арменци, цигани населяващи близкия Видин, където със сигурност ги е срещал и в разходките до града с дядо си или родителите си.
Самият той е формиран и израснал в две култури в семейната си среда. От едната страна е таткото с характерната влашка мекота и отстъпчивост, примесени с лека фриволност и отнесеност. Спомнете си вечната потребност на таткото да се разсвирва всеки ден преди репетиция, което учудва и самият Виктор в „Балада за Георг Хених“. От другата страна е светът на майката – от заможен род на заможни земевладелци от с. Войници, днес Якимово, бивша Ломска околия, които са строги, организирани и дисциплинирани, поради естеството на земеделския труд. Там подредбата на света е по-буквална, подредена, практична, далеч от фриволната романтичност на тромпета.
Не на последно място в книгата ще намерим и носталгичното отношение на самия Виктор към с. Кошава, която убеден съм, той е носил винаги в себе си. Тя е била неговото място, неговото бягство, неговата Родина към която винаги е мечтаел да се завърне, а в себе си и постоянно се е връщал.
Това е онзи Виктор, който аз усетих и дано съм съумял да предам и представя на слушателите на прекрасното ви предаване този невидим и непознат досега свят на Цар Виктор.
Тържествената дойна
