Романът „Сенки бродници” или за прозата на поета Иван Здравков

         Проф. Дора Колева

       Защо излезлият през 1992 година роман „Сенки бродници” на поета Иван Здравков е останал встрани от вниманието на литературната критика е въпрос, който може да бъде повод за разнопосочни размишления, но моята задача е друга:

да се опитам, следвайки чувството си за справедливост, да отдам дължимото на творбата, което означава да покажа нейната художествена ценност.

     Иван Здравков е поет с културологично съзнание; той носи архетипната памет на мита, дочува гласовете на поети от различни страни и времена, творчески откликва на вложените в техните текстове послания. В неголямото си по обем стихотворно творчество той проявява устойчиво поетическо световъзприемане и влечение към определени, превърнали се в постоянни , образи, мотиви, сюжети. Още в първата му стихосбирка „Закълнете се в солта” (1977) се откроява цикъл с притчи, които, варирайки през годините, смислово се задълбочават и усложняват, но още при първата си поява издават стремежа на автора чрез езика на символиката и иносказанието да накара читателя да се замисли върху по-общите въпроси на битието – за свободата, за страха, за постоянната повторяемост на злото, за оставащата си човешка драма: „сменяват се, сменяват се палачите / чертите на тираните не се сменяват”, „Защото фарисеите са тук. / Невидими. Жестоки. Вездесъщи.”

     В настъпилата историческа ситуация в началото на 90-те години, когато в обществото се актуализират понятията „свобода” и „демокрация”, тревожното чувство у Иван Здравков остава будно и той осъзнава писателския си дълг в задачата да укрепва човешките ценности, да развива духовно-хуманистичния смисъл на творчеството си, като предупреждава, като напомня за уроците на аналогични предишни времена. Тези творчески намерения не могат да се поберат в рамките на стихотворението и за да се самоизрази, поетът търси други способи за организиране на своята художествена мисъл. Така се достига до прехода към романа, който е закономерно продължение на дотогавашното му творчество. Известна предпоставка за този преход се съдържа в обстоятелството, че неговите стихотворения, особено притчите, имат някаква сюжетна основа. Преминавайки в прозата, поетът внася в нея натрупания си екзистенциален и художествен опит, много от обикнатите си мотиви и образи със свойствените им конотации; внася похвати, характерни за поезията – повторение, експресивен синтаксис, засилена функция на ритъма. В резултат се получава проза, различна от обичайната; получава се „проза на поета”.

     Жанровото определение на романа „сага” настройва за хроникалност, за епично разказване. В действителност семейната история е записана в синята тетрадка, която като скъпа родова ценност носи със себе си главният герой, останал в романното време само с инициалите К.Ф. В майския ден на 1879 година, в първото лято след Освобождението, той се завръща в отечеството. Включването му в повествованието се извършва през погледа на намиращия се на видинското пристанище австроунгарски пътешественик. Най-напред с помощта на далекогледа си той забелязва на палубата на пристигащия австрийски параход „Елизабет” самотен пътник, „неподвижен, загърнат в мълчанието си като пелерина”, облечен в красиви светли дрехи. Когато го вижда по-отблизо, вниманието му е привлечено от изразителните характерологични детайли – наскоро зарасналия белег, прорязващ дясната му страна, очите, в чиито зеници блясват пламъци, дрезгавата нотка в гласа – все знаци, интригуващи със своята тайнственост, пораждащи усещане за среща с човек, обграден от сложна и драматична атмосфера. Не случайно Австроунгареца отбелязва запознанството си с тази необикновена личност с бяло камъче, „подобно на древните, които говорят за щастливи мигове в своя живот”. Въпреки авторското вмятане, че мотивите за възникналата взаимна симпатия между двамата мъже „остават необясними”, художествените внушения са други. Именно Австроунгареца, обладан от страстта, „превърнала се в палеща жажда”, да проумее ужасяващия жребий на народа, живял под „струпея на Империята”, може да прояви настойчив стремеж да проникне в душата на този българин, завръщащ се от Виена, за да остане тук „завинаги”.

     В съответствие с включеното в повествованието притчово начало, авторът оставя героите без конкретни имена, а само с основните им признаци. В стила на притчата действащите лица са не толкова обекти на изображението, колкото субекти на жизнен избор, на нравствено-етично поведение. Австроунгареца присъства в художественото пространство главно със своята сърдечна принързаност към българите и само по някои допълнителни сведения – 18 пъти пъти прекосил Балкана, описал като историк и географ живота им, може да се разпознае образът на австроунгарския пътешественик Феликс Каниц, автор на книгата „Дунавска България и Балканът”. В тази книга се съдържа очерк за Стария и Новия Видин, важен търговски център, свързвал Европейска Турция, а отскоро и новоосвободената държава със западния свят.

     Срещата на Австроунгареца с К.Ф., назоваван в по-нататъшния ход на повествованието Белязания или сина на Йон белоглавия, има значение на експозиция не само на героите, но и на темите, на идеите. Професионалният интерес на Австроунгареца към следите, останали от далечното минало – римския път, крепостта, знаците върху камъни в цитаделата, внася темата за времето. Надгробният надпис, дълбан с нож върху стелата, е човешки документ, факт от духовното битие на живелия преди две хилядолетия римски войник Гай, син на Аврелий Пилла, беглец от легионите на император Домициан. Неговото изповедно слово, проникнато от трагизма на горчива равносметка, в самия финал преминава от проклятие към императора в приветствен жест към бъдещия човек: „Здравей, пътниче!” С поучителния си смисъл и с посланието, хвърлящо мост към други времена, надписът придобива характер на своеобразна притча. Свързвайки този бряг, този ден с нещо далечно, хилядолетно, той внушава идеята за единност на времето, за временната структура на вечността. Същевременно подготвя почвата за типовете художествено време и тяхното съотношение в творбата. В такъв контекст К.Ф. отваря пред Австроунгареца кутийката с родови реликви и синята тетрадка, от която потича семейното, личнобиографичното време.

     На последната страница, където прекъсва семейната сага, Йон Белоглавия с нервна ръка е записал случилото се в нощта на Горещниците през 1859 година. Замисленото по предложение на побратима му Джибу отмъщение на Ясин бег завършва с фатален, оказал се впоследствие смъртоносен изстрел в собствения му гръб.Текстът, въпреки своята недоизказаност, оставя страшното съмнение, че изстрелът е дело на Джибу. Причината – петте хиляди лири на Ясин бег.

     Същата нощ – нощта на своето спасение, синът пази като главно събитие в личната си памет. Картината на препускащия кон, лепнещата кръв от раната на баща му, предал го в ръцете на капитан Фабрицио Громо, се е превърнала в спомен-образ и неотклонно го следва по пътя на самотното му странстване. Всички спирки и примамливи изкушения не могат да заглушат викащия го глас на бащината кръв. И на отечеството, защото бащата символизира отечеството.

     Античната тема за завръщащия се, вълнувала поетическото съзнание на Иван Здравков („Блудният син”,„Двойникът на Одисей”), възниква и в романа. Алюзия или случаен факт е съвпадението, че пътуването на К.Ф. към родното място трае, колкото и на митичния Одисей – 20 години? Или възможната аналогия между нимфата Калипсо, държала в плен Одисей, и австрийската куртизанка в лилави тоалети, готова да остане с българина завинаги? В романа митът за Одисей е усложнен с мита за гущера с откъснатата опашка, който винаги се връща, за да въздаде възмездие.

     К.Ф. преживява своето завръщане като съкровено единство с родното място. По начина, по който чува, разбира и възприема в душата си неговите гласове, той осъзнава, че е българин, че се е върнал навреме, защото още не е скъсана струната, откликваща на вятъра, „напоен с тиня и вечност”, на езика на реката – тайнствен и същевременно жив и реален, на „уханието на горски церове”, на шепота на „сенките-бродници”. От интимната свързаност с мястото се раждат мигновенията на душевно откритие, на познание, които дават цена на времето, стават част от човешката памет. Колко важни за автора са тези просветления се вижда от честата употреба на наречието „внезапно” и неговите синонимни заместители „изведнъж”, „в миг”, „за миг”. Те улавят човека в неговата двуплановост, на границата между бита и битието, в прехода от едно състояние в друго, когато светът се открива в неочаквани и оригинални ракурси.

     Тези „в миг” и „изведнъж” се отразяват върху поетиката, защото внезапното разцепване на линейното време отваря пукнатини, през които навлизат други времена – на ретроспекции, на сънища и видения, водещи до усложняване на романната композиция или до промяна в сюжетното действие. В момента, в който обхванатият от страх Джибу рискува да се саморазобличи, а синът на Йон белоглавия да въздаде възмездие, К.Ф. внезапно чува песента на хилядата щурци – образ, който в цялото творчество на Иван Здравков символизира любов, и тръгва, следвайки посоката на любовната песен. Както в поезията, така и тук, чрез смяната на мигновенията авторът сътворява цялостно любовно преживяване. Най-напред – само за няколко мига, тъй кратки, че почти недействителни, се чуват звънът на любовната камбана и песента на щурците, последвани от препълнените мигове на изнурителна чувствена страст; накрая се възнасят душите – красиви и чисти, достойни да се съпричастят с висшата светлина на небето. Но както и в поезията, такава любов е белязана от трагичен знак и остава като извънреден миг в човешкия живот.

     Иван Здравков държи сметка за онтологичното, екзистенциалното и метафизичното време, но тъй като героите му живеят и действат в определен исторически период, вниманието му се насочва главно към картината на социално-историческото време. Като едно от времевите равнища на творбата, то е свързано с дати, сведения за отделни събития, личности, факти, случили се през първото и второто лято след Освобождението. С вишегласие за български княз е избран принц Александър Батенберг, приета е конституцията, започнали са политическите борби между либерали и консерватори. 

     В света, който заварва, синът на Йон белоглавия иска да включи опита и знанията си на човек, познал живота и общественото устройство на други страни. Краткото време в освободеното отечество го води до убеждението, че робството продължава и то е в човешките души, все още оковани от страха. Кмет в родния Ораш е станал Джибу и страхът от турците се е трансформирал в страх от Джибу. „Минава се времето, омразата трае. Страх ме е.” – тези думи на Лата изплакват общия робски страх. Символ на траещата омраза е Ветеринарния, синът на Джибу. Зверчето у него вдъхновява зловещия му план да работи тайно и упорито, докато се добере до всесилната отрова „Големият елексир”. Иронията е не само в названието на отровата, но и в обстоятелството, че Ветеринарния сам става жертва на своето откритие.

     Ако К.Ф. обвързва своята политическа дейност с Либералната партия, то е, защото вярва в предаността на нейните привърженици към конституцията. Но достатъчно честен, интелигентен, безкористен, воден от висока нравственост, вижда заслепението, което идва след политическата победа, изразяващо се в масово уволняване на идейните противници, в трансформацията у хората, в контраста между патетични заявки за демократизъм и заплашителния тон в предупреждението: „Но още от сега да е ясно, които не са с нас, са против нас.”

Въпреки риска, той отива на партийното събрание в Търново с надеждата, че ще се разисква сдъдбата на конституцията. Вместо това чува намеци за покушение над Батенберг; смущава го и признанието на Стамболов: „Единствената цел в моя живот е делото, зарад което бих сключил контракт и с дявола.”

      Самотен и разочарован, К.Ф. прозира, че партийните страсти и страхът не са верния път към висшия смисъл на живота, че за отговора на въпроса как да постъпи съобразно потребностите на времето, може да се довери само на мъдростта, която му внушават прелетелите през бездната на времената. Така той достига до своята лична истина: саможертвата. Всъщност с навика да пронизва с поглед събеседника си, сякаш прониква вдън мислите му, Стамболов е доловил, че от образа на К.Ф. вее трагичен дух, че е обречен, защото тайно търси смъртта. 

     Бил във властта на стремежа към възмездие, Белязания преобразява личната си цел в нещо много по-голямо, прави друг избор – да пожертва себе си в името на вътрешното освобождение. Енергията, концентрирана в него, след физическата смърт ще започне да работи по новому – в мислите, чувствата и поведението на другите. Погребението му събира не само всички от Ораш, но и от околностите: „Писарят, живял предълго на тая земя, твърди, че Ораш, чиито мъртви били по-много от живите, не помни подобно погребение.” Причината, събрала целия този човешки мравуняк, той вижда в светлината: „Както пламъкът привлича трагично пеперудите, тъй и съдбата му привличаше живите – да се съизмерват със светлината!” И да започнат да побеждават страха в себе си.

     Героят остава без име, защото се превръща в легенда, в образ-мит и всеки го измисля според собствените си представи. Аналогична ситуация се наблюдава в стихотворението на Здравков „Притча за Омир”. Привличането на смисъла на това стихотворение е необходимо и за да се разтълкува названието „Белязания”. „Хилядолетен белег призрачното му лице разсичаше” – пише в стихотворението. В началото на романа това название на К.Ф. се определя от външния белег, в края, както и в стихотворението: „Веднъж на хиляди години се явява Омир”, то означава белязаност от съдбата за велико дело – гласовете от пещерата призовават: „смъртта ни приведе, защото я избрахме за последна родина, но помни: един път на хиляда години живият може да прелети бездната. Прелети! Прелети! Прелети!” В самия финал на романа, като негова поанта, Белязания е изведен до висшето ниво на святост: „Назарянина бе тук, видя всичко и отвърна очи с погнуса, защото възмездието не заличава делата на Юда.” 

     През целия ход на сюжетното действие паралелно с темата за времето – историческо, личнобиографично, вечно, преминава темата за записаното слово и за субекта на записването. Стелата с надписа от римско време е свидетелство за това как регистрираното в словесна форма лично свидетелство може да достигне до други поколения и да създаде връзка с тях. Представените различни версии на записващия – Гай – синът на Аврелий Пилла, Йон белоглавия, Австроунгареца и общинският писар, въпреки различието си, имат една типологична черта – доброволно са приели всички трудности и лишения, които трябва да понесат в жертвеното следване на своето призвание. От друга страна, по останалите записки за Белязания авторът на романа гради неговия художествен образ.

     Подобно на любимия си поет Константинос Кавафис, в своя роман Иван Здравков синтезира история с митология, сгъстява максимално епичното време, пресявайки обстоятелствата до най-важното. Без вкус към психологически анализ: „Не ровете в тайнството на душата”, той го замества със символи, с поетически образи, със загатвания. В стремежа си към художествен синтез, към подтекстов смисъл, разчетен на границата на прякото и преносното значение, достига до творба, която израства до разгърната философско-историческа притча.

     В жанровата динамика на българския роман, който, като жанр с отворени рамки, е способен да поеме в себе си различни жанрови качества, широко и свободно използване на разнообразни повествователни похвати и изразни средства, поетът Иван Здравков внася своите оригинални щрихи. И това определя мястото на романовата притча „Сенки бродници” в картината на съвременния български роман.